Ако разберете ,че сте осиновени...

Ние имаме 2 осиновени деца, едното е от дом, а другото директно от родилното. На второто познаваме майката и тя доброволно си даде съгласието пред нотариус, че ни дава детето за осиновяване. Един ден и вероятно това няма да бъде толкова далеч, ние ще им кажем че са били осиновени. Дали ще пожелаят да видят биологичните си родители не зная, но зная едно - ние ги обичаме така, както и останалите 3 родени от нас деца. Ние сме едно семейство и това е тяхната крепост. Обичани, желани, възпитавани според моралните стандарти на библията и християнството. Със съпругата ми даваме всичко от себе си за всяко едно от тях и не ги делим от останалите. Ако един ден решат да търсят биологичните си родители, в което много се съмнявам, но ако все пак го направят, това няма да бъде емоционално обвързване, а просто любопитство, защото те имат мама и тати, които ги обичат и това е всичко. Те просто няма да имат нужда от други родители. Защото смисъла на семейството е място, където децата да получават любов, внимание и грижа. Бог да ви благослови. Възпитавайте и обичайте децата си(но не ги разглезвайте) и те няма да ви сменят с никой, пък било и с биологичните си родители.

На 28 години разбрах, че съм осиновена! Първоначално не можах да повярвам - нали знаете, всеки мисли, че тези неща се случват с другите хора...Бях най-вече объркана. Към родителите ми-колкото и ядосана, че са крили истината, толкова и благодарна, че са ме отгледали и направили човек.
Те са ме взели на 1 месец от родилния дом, където до тогава е била и рожденната ми майка с мен!!!Какво да кажа за нея-след първите негативни емоции се замислих...Едва ли жената, която ме е кърмила и държала в ръцете си толкова време, не ме е обичала! Всъщност от това ме е най-страх: когато я намеря, да не срещна единствено безразличие...

Благодаря ти за съвета!Мислила съм за всичко това!Но ако я намеря, бих предпочела сама да говоря с нея. Сега си мисля, че бих понесла това, което ще чуя, и от позицията на годините си да го приема разумно. Неизвестността ме тревожи и не ми дава мира..

Момичета и аз предпочитам да пиша поради редица причини на лични. Осиновена съм и имам страхотни родители, които обичам неистово. Разбрах за осиновяването от злобни съседи, които в лице нарекоха майка ми ялова .... Не ми се говори, бях на 16-17 години, въпреки това, обаче нямаше драми. На първо място както по горе казах обичам много родителите си, възпитана съм с много обич и грижа, от много години майка ми съвсем умишлено ми е разказвала разни житейски истории на осиновени деца. Подтиквала ме е да разсъждаваме заедно, да се поставям на тяхно място и това съвсем ненатрапчиво за мен. Като поотраснах беше купила една книга на Елена Огнянова - "Жената на баща ми", тази книга е доста старо издание, но при желание можете да я намерите. Представлява очерци, написано много увлекателно за такива случаи. Горещо ви я препоръчвам. Четири - пет години след като вече знаех, че съм осиновена и говорех с майка ми спокойно за това, започнах да се интересувам все повече и повече от биологочните ми родители. Майка ми е изключително позитивно настроена към това аз да ги открия, защо сме говорили много на темата, има ми абсолютно доверие и разбира защо искам да го направя. Откровено казано искам да знам защото: човек с човека се среща и не искам детето ми да се ожени за детето на сестра ми, страхувала съм се и аз да не се запозная с роднина и да стане нещо, защото може смешно да ви се струва, но кръвта влече. Отделно от това съм искала да зная и здравословното състояние на БМ и ББ. При моя случай имаше и друго, БМ не беше казала на бащата, че е запазила бебето, т.е. той не знае и до момента, че има някъде негово дете, което пък за мен е абсолютно ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, спрямо него и мен. Майка ми знаеше трите имена на БМ и от къде е. Сама се справих с това да открия настоящия и адрес (с помощта на късмет, комбинативност, упоритост и тел.указател). След като разполагах с телефона и, се обадих, представих се как се казвам сега и казах, че съм родена еди кога си и тогава съм се казвала еди как си. Затвори ми телефона, като преди това ми каза че имам грешка, гласа и обаче беше ... Обадих се още няколко пъти през различен период на време и най накрая се срещнахме. Не изпитвам нищо към нея, освен нещо което сигурно всички вие изпитвате, но не мога да го обесня с думи. Искам да кажа, че не изпитвам обич, а по скоро жал или не знам точно какво. Имам двама братя, показвала ми е снимки, обеснила ми е някои неща за рода, за бащата обаче беше много кратка, след като ми обясни, че му е казала, че ще направи аборт, а после ме е родила каза че е изличила всичко в съзнанието си за него. В продължение на 4-5 години вече поддържам редки контакти с нея. Чуваме се веднъж - два пъти годишно по телефона, виждаме се най-много един път в годината. Не е виждала на живо детето ми и аз не я притискам за срещи, явно няма необходимост, а и се страхува. С много търпение и такт, лека по лека научих доста подробности за бащата. В момента съм наела дететктивска агенция, която по дадените от мен данни се опитва да го издири в милионна София. Аз не съм от София, трудно ми е да стигна до  някъде , а и от агенцията съм доста разочарована, дала съм срок до Юни месец и ще търся нова фирма, защото това с което разполагам позволява на специалисти да го открие. Не зная какво ще правя след като го намеря, а и дали въобще ще го намеря... но все пак зная имена му, имената на родителите му и някогашния му адрес. Това е от мен, пишете

Тази история е подобна на моята, трябва да приемем, че такива неща реално се случват в живота. Дори бих казала, че ти завиждам, че си я намерила. Поне това е дало отговор на една част от въпросите, които неминуемо си си задавала, нали?Вълнуващ е момента, в който си говорила с БМ, какво ти каза тя, съжалявала ли е за постъпката си, страдала ли е за теб? Чудиласъм се каква е нормалната реакция при такава ситуация - да отречеш, да кажеш, че съжаляваш, а може би не!! Възможно ли е такова нещо да се забрави, колкото и да се мъчиш да подтиснеш спомените? А колкото до ББ, неговата реакция е по-предсказуема, говорила съм с доста мъже по темата и отговора е "и аз какво да направя". Но ако му знаеш трите имена, имам идея...В моя случай знам каква е била връзката между БМ и ББ, така че ако намеря нея, мисля, че ще намеря и него

Да, признавам, че в мен живееше, а отчасти и още живее едно малко неудовлетворено момиче, което се пита защо точно на мен. Мисля, че в предишния постинг бях писала, че нямам никакви проблеми със семейството си, а също така и с роднините. Никой никога не ме е делял, не се отнасял по различен начин с мен. Въпреки това когато чувам думи, “очите ти са сини като на дядо” или пък “имаш структурата на баба ти”, хем ми се стопля сърцето, че тези хора които знаят, че очите ми няма как да са сини като на дядо не ме делят, хем пък се питам “а кой е всъщност моя дядо”, дали детето ми ще наследи нещо от биологичния ми баща, който не познавам, дали дядо ми е бил интелектуалец с бомбе или пък точно обратното. Мнозина ще кажат, живей си живота, не се рови в миналото и не търси това което не ти е дадено да знаеш. Аз обаче мисля, че при всяко осиновено дете, което научава истината има някакво подсъзнателно  страдание и желание за повече информация. Мисля, че сега съм по спокойна след като видях майка си, надявам се че ми остава малко докато видя и баща си, за да наредя пъзела вътре в себе си и да престана да мисля за това. Не, не мислете, че по цял ден седя и гледам в една точка и се чудя какво да направя по проблема, има месеци в които не ми минава през ума нищо за това, но всички тези въпроси са вътре в мен, живеят с мен и ме правят по-друга отколкото съм всъщност. Естествено, че жената която ме е родила  е страдала години наред, мислила е , но в един момент тя просто си е забранила да мисли за мен, създала е хубаво семейство, има две деца. Изведнъж се появих аз, при нея първоначално имаше шок, от това че ме вижда, имаше и страх – какво ще излезе от всичко това, страх от мъжа и, от децата и. Постепенно се успокои,разбра, че нямам претенции към нея в никакво отношение, никога не съм си позволила да я укоря, а и самата тя ми разказа защо е постъпила по този начин. Причините не са една и две, но не я оправдавам, защото когато човек иска да направи нещо той го прави с цената на всичко. За мен е ясно, че за нея най-удобния вариант е бил да ме остави и именно за това си позволявам да я манипулирам леко като изкопчвам малко по малко информация за бащата и да го търся.  Честно казано не ми се иска реакцията на ББ да е от типа

     А колкото до ББ, неговата реакция е по-предсказуема, говорила съм с доста мъже по темата и отговора е "и аз какво да направя".

защото и към него нямам никакви претенции освен да се запознаем, да знам в общи линии кой е той и дотам. Нямам намерение нито с нея, нито с него да имам някакви по-близки отношения. Имам семейство, родители, роднини, които обичам и в сърцето ми няма място за други мама и татко. Но просто искам да знам, мисля че това е мое право и няма да се откажа. Понякога си мисля, че ако живеех в София щях да съм доста по напред в издирването, но и така съм убедена, че може да мине повече време, да хвърля повече пари, но рано или късно ще видя баща си,пък кой знае – може да се познаем – нали казват, че момичетата приличат на бащите си  

Описала си чувствата и емоциите по възможно най-правдивия начин! На абсолютно същото мнение съм и аз! Аз също нямам никакви претенции, просто искам да разбера! Повечето от хората около мен са против това да търся, едва ли не това е поредната ми прищявка! Но само човек в нашето положение може да разбере...