Голяма трагедия... 
- Публикувана: 21 март 2008, 13:34 ч.
- Последно мнение: 2 апр. 2008, 17:49 ч.
Нека да не ги забравяме...Тодор и трите му деца имат нужда от нас!
Не искам да наранявам ничии чувства, най вече на Тодор и семейството му... Преди няколко дни той ми се обади, звучеше добре (доколкото е възможно в неговата ситуация) има леки речеви проблеми, но това е разбираемо... Това, което искам да ви кажа е, че семейството е отказало помощ от психолог за децата, а доколкото разбрах от Тодор, също и предписаната му химио или лъче терапия. След ЯМР - то му беше записан час (от началото на Април) за да избегне бюрократичните спънки в системата и да бъде облекчен откъм финансови ...злоупотреби, но той е решил да не предприема този начин на лечение ( по причини известни на него и семейството предполагам). Не мога да отговоря как и защо, това си е негово решение...
явно никой няма да го каже, е нека аз да съм опърничавата..
Мъжете не са като нас, разбират и гордостта и отговорността различно, понякога да приемат помощ е равносилно на това да се признаят за неспособни, за пораженци... абе... знаете за какво говоря...
Опитвам се да се поставя на мястото на Тодор и направо паника ме хваща. Истината е че към днешна дата, нищо и никой няма да може да убеди него самия че вината не е негова.
Колкото и да не е така и колкото и да е застрашен и пострадал и той самия, колкото и това да е и неговата най-голяма загуба.
Нашата помощ може би е за него като нестихващо потвърждаване че той не може да се погрижи за децата си. Може би болката от тази мисъл е непоносима за него. Едва ли който и да е мъж след преживяното ще е готов да приеме и да се съгласи с една такава "истина".
А докато вярва и се бори, докато не се е предал може да му е несъвместимо да приема подаяния. Аз пък вярвам че тй ще се възстанови и ще съумее да даде на децата си най-доброто от себе си, цялата любов, която е имало между тях преди. Децата от това имат нужда, иначе и 2 и 200 няма да стигат.
Възможно е именно чувството на слабост и вина, които вероятно изпитва да превръщат в неговите очи нашата помощ в ножове, които се забиват в сърцето. Хепи мама, нейните деца и съпруг са близки до сърцето на мнозина, познаваме ги от това което тя е споделила за тях. Но може би за съпругът й сме някак чужди.Просто защото не ни е познавал, не сме били приятели преди трагедията.
Много ми е болно, сигурно има хора които са се позасегнали от показаното от него отношение, надявам се да не е така а ако е да имат душевната щедрост да разберат. И да не се отказват а да намерим начин да помагаме без да нараняваме. Макар че и аз не знам как...
Мъжете не са като нас, разбират и гордостта и отговорността различно, понякога да приемат помощ е равносилно на това да се признаят за неспособни, за пораженци... абе... знаете за какво говоря...
Опитвам се да се поставя на мястото на Тодор и направо паника ме хваща. Истината е че към днешна дата, нищо и никой няма да може да убеди него самия че вината не е негова.
Колкото и да не е така и колкото и да е застрашен и пострадал и той самия, колкото и това да е и неговата най-голяма загуба.
Нашата помощ може би е за него като нестихващо потвърждаване че той не може да се погрижи за децата си. Може би болката от тази мисъл е непоносима за него. Едва ли който и да е мъж след преживяното ще е готов да приеме и да се съгласи с една такава "истина".
А докато вярва и се бори, докато не се е предал може да му е несъвместимо да приема подаяния. Аз пък вярвам че тй ще се възстанови и ще съумее да даде на децата си най-доброто от себе си, цялата любов, която е имало между тях преди. Децата от това имат нужда, иначе и 2 и 200 няма да стигат.
Възможно е именно чувството на слабост и вина, които вероятно изпитва да превръщат в неговите очи нашата помощ в ножове, които се забиват в сърцето. Хепи мама, нейните деца и съпруг са близки до сърцето на мнозина, познаваме ги от това което тя е споделила за тях. Но може би за съпругът й сме някак чужди.Просто защото не ни е познавал, не сме били приятели преди трагедията.
Много ми е болно, сигурно има хора които са се позасегнали от показаното от него отношение, надявам се да не е така а ако е да имат душевната щедрост да разберат. И да не се отказват а да намерим начин да помагаме без да нараняваме. Макар че и аз не знам как...
Сигурно сте прави момичета, не му е лесно на човека...аз много се притесних от тези химиотерапии и лъчетерапии. Нали от първите хистологични изследвания стана ясно, че туморът е доброкачествен?! Може би ще е хубаво да не се тръби вече по случая, а който иска да помага има ги сметките.