Диалог по "Осиновени време е да кажем..."

Не знам за "някого", аз по тоз въпрос съм направила следното: http://www.zachatie.org/index.php?option=com_smf&Itemid=40&a … g424105#msg424105

Пуснах тема и тук, в "Нашите деца", но темата в зачатие редактирам периодично, когато чуя поредната изцепка... Мисля, че в темата съм отговорила точно на този въпрос

Засега ще смогна да отговоря само на този въпрос. Ще бъда спонтанна и честна: Не искам да сравнявам децата (по принцип, не само моите) с децата останали по институциите и тези, които ще израснат там до пълнолетие. Но категорично не искам да сравнявам и с другите, отгледани в... някакви семейства.
Защото изразът "здраво, биологично" семейство ми се струва доста идеализиран, а моята реална представа за същото е далеч от понятието "здрав", за съжаление.

Щеше ми се да познавам някое "здраво, биологично" семейство и се надявам, че има и такива. Убедена съм, че има. Но всеки гледа от висините на собственото си житие.

За щастие, най-сетне спрях да сравнявам децата, с когото и да било. Дано е за добро. Не искам да омаловажавам болките им (сегашни или бъдещи), но не желая и да ги товаря преждевременно с тежести, които те не искат и не са готови да носят.
Хеле пък да носят и моите... стига ни, че се намерихме, че сме заедно. Банално, но факт.

Съдбата си, известно време, ще я ковем заедно. После пиленцата ще пораснат и щем, не щем, съдбите ни ще се разделят. Живот.

Първо искам да цитирам Дар извън темата, по която ще пиша, но това е много вярно:

Сега ще пиша по темата - Фуси, извинявай, но тази тема не ми харесва - няма разлика, дали критиките и "компетентните" мнения ще се вихрят в темата на осиновените, или тук - една и съща плява ще се лее, независимо че е отделена физически в пространството. Пак ще ме извиняваш, но тази тема ми звучи малко като тема например в подфорума за Родители, преживели загуба, в която непреживелите такава да дискутират мненията на мамите, загубили дете (съжалявам за примера, но този подфорум ми е доста близък, та затова него давам за пример). Това е моето мнение.

А иначе - каквото и да се напише, както и да се напише, каквото и предупреждение да се сложи, където и да е, темата на осиновените винаги ще бъде най-четената и в нея ще се ръсят най-много бисери, защото българите сме народ клюкари и тяхната болка ни е интересна. Като добавиш към това неистовото желание на някои мами да си повярват, че бидейки супер майки, техните деца няма да изпитат нищо от факта, че са осиновени, стигаш до простото заключение, че там винаги ще се пишат глупости. Лошото е, че на това не може да попречи никой и осиновените деца са прави, че изчезнаха и спряха да пишат тук.

На Мираета не мога да отговоря - не съм ги сравнявала никога с децата по домовете, но не ги сравнявам и с моето - всеки човек има свой път в живота, така че какъв ще бъде неговия само времето ще покаже.

Отговарям веднага:

Никой никого не кара да сравнява. Но не е имало смислено обобщен разговор по темата в реалността, а и тук с нас, в който да не е споменато това, че не следва да забравяме, че сме с друга съдба в сравнение с тези деца.  На мен ми се изтъква винаги това сравнение. Не аз го искам, на мен ми се предявява като постоянен аргумент.

Здраво семейство е това, което всеки ден си страда от различни болежки, а не от една постоянна за десетки години, която да го катурне съвсем.
Здраво е семейство и само с един родител и едно дете, както и само с една леля и едно дете и пр. и пр. варианти.
Най-много се плаша от идеалните взаимоотношения. Такива няма, а ако има, то нещо много гнило се крие под тях. Та здрав не значи идеален.  За мен ти си здрава мама със здраво семейство и се уча от теб в доста отношения. Такива има и сред биологичните семейства без началната травма именно от изоставяне.

Ето затова ни е трудно да пишем тук - на моменти забравяте,  че думите ни не са за пред деца, а за между нас си. Кой и кога е казвал, че с размисли за възрастни следва да си товарите децата и защо аз сега се чувствам  виновна за това? Който и да е споделил нещо тук, не е имал никаква идея, че го казва на и за деца.
И ние се радваме много на всеки нов и аз гледам снимки с голям кеф и пр.
И ти и другите, които ясно формулират какво не им допада, много улесняват разбирането, защото така е много лесно да кажеш какво и как усещаш.

Съдбите ви никога няма да се разделят, дори време, разстояния, болести и пр. да ви разделят физически.
Те винаги ще са твоите момичета, а ти - тяхната мама. Вие си имате самостоятелно място в съдбата на тези деца и то си е само и единствено ваше. Може душите им да са имали нужда да са с вас и затова така да е трябвало да се случи и да има първично изоставяне, именно за да можете да се съберете, знае ли човек.  
След време ще казват  на децата си, дори и ти да не си жива :"" Баба ви така и така рисуваше, този филм го гледахме с баба ви през една зима" и пр. и пр. Това са си мои въображаеми картини, но ти реално създаваш своя свят за децата си. На моите винаги така говоря и много разказвам за баба и дядо.
Надявай се, да ви се разделят, ама не   , таман ще ги поотгледаш, изучиш и изправиш на крака и ще ти тупнат по едно внученце да не си загубиш тренинга,  както си набрала скорост.
  

Е много ясно се формулирам, няма що! Видя ли пак как се "разбираме"?

Не иде реч за вашите думи, а за нашите, родителските бесове, комплекси, наречи ги както искаш. Голяма задача е да не ги товариш волно или неволно децата. Защото на думи е рахат, в действителност има дни, дето не ставаш за нищо, камо ли за "супер" майка...

Инак, те винаги ще са си моите момичета, аз даже забравям редовно, че не са "мои"... но се надявам да не ги задуша с любовта си. Мерси от такваз любов!
А, дано доживея за внучета! От твоите уста, в божиите уши!

П.С. Е, много ти пишат. Таз кутия празна не стои!

Все си мисля, че порасналите имат "рецепти", че имат отговори на въпросите, че ще ме научат как да не греша. Иска ми се да вярвам, че мога да се справя добре. Искам децата ми да не страдат. Искам да не направя нещо, да не кажа нещо непраивилно. Навярно се престаравам и прекалявам.

Мираета, чета те в различни теми. Успокой топката.........
И аз съм като фурия на периоди и докато не ми мине никой да не ме успокоява!
Но все пак

А само в една ли имам право да пиша ?   Не знаех, че нямам право в други да пиша.

А кое е израз на неспокойна топка ? - Има постинги от един автор и в други теми, написани една след друга.  Не съм видяла на тях да пишеш такива успокоителни постинги.

Нито броя последователни постинги, нито ти казвам в кои теми да пишеш и в кои - не.
........Ами  този,последния ти пост е израз на неспокойна топка.

      Fussii , идеята ти е добра, дано и реализацията е такава   
 kalina@ , рецепти за живота няма, поне аз не ги знам ,макар също да съм се надявала, че съществуват такива.Мен също ме е страх да не сбъркам, да не прекаля, да не задуша децата си , а съм биологична майка.Явно е нормално , с една дума тези чувства не идват от осиновяването, така предполагам.
   

За мен е от изключително значение възможността да чета мнения и мисли на порасналите осиновени "деца" във форума  . Препрочитам по няколко пъти написаното.
Не съм си и помисляла никога да ги съдя ... за мен това е едно друго ниво на мислене, чувства, разум.

Дива, не ги съдя. Обичам ги. Както си обичам и скачащото на всяка дума мое "петле".
Сега чакам да бъда изядена за този си пост.

  Няма, споко!

Има ли нужда от диалог?Диалог никога няма да има- това за да не спамя други теми.

Диалог може да има и ще се получи, когато прочетем другия и се опитаме да го разберем /не да го одобрим, да го разберем/, когато спрем да се захващаме за конкретно написаната дума /която може да не е най-подходящата за момента, но ни е попаднала под ръка/, когато спрем да се правим, че умеем да четем между редовете и си признаем, че в повечето случаи там няма нищо, когато не градим постовете си върху извадки от контекста /от контекста, не от текста/.

 Mama_Galia_66  много добре си го казала, в този форум диалогът протича точно така - търсим под вола теле.
  Всички имаме претенции ,че сме големи, че сме "над нещата" , а всъщност в много теми ,спец в този подфорум, се усеща едно заяждане, което измества основния въпрос

И ти си го казала много точно Диване. Значи всички го усещаме по един и същ начин, а не можем да го спрем. Мислех си дори да пусна една тема, в която да влизат само добронамерени и хора, които няма да се заяждат и обиждат, и които не са болезнено чувствителни. Но си мисля- това ще промени ли някого. Характерите на всички ни са лъснали тук и кусурите ни. Случва се следното според мен. Някой пише своето мнение по зададена тема, без да иска да засегне когото и да било. Влиза друг, който решава, че само защото първия има такова мнение или защото го е казал по този начин дълбоко е засегнал най-съкровенните му чувства и болешки . И се започва ... Ето ви един пример. Мой колега, вчера. Говорим за една позната , която има осиновено дете. Той научава  в разговора / т.е. мислел е,че дедето е родено от нея/ и казва : "Така ли? Значи тя НЯМА ДЕТЕ!" В първият момент се почувствах  . После просто му обясних, че не се изразява добре , че тя ИМА ДЕТЕ.  Човекът разбра. Нищо особено. Но от ей такива неща се засягаме, че и от къде къде по-дребни. Засягаме се дори, защото някой не е съгласен на 100 % с нашето мнение, защото има различно от нашето мнение по темата. Има хора, които ако не споделяш техните разбирания, болки, мнение и пр.  те обевяват за враг на осиновяването №1, най-неграмотната, най-невъзпитаната, и т.н. за каквото се сетят те обевяват. И си мислят, че имат право , дори се чувстват задължени да те "разобличат", толкова сигурни в правотата си са само Боговете. Лошото според мен е, че  си и вярват. Застават отговоре пишат дълги постове е големи букви .... и  последния им инструмент е- "От мен довиждане! напускам форума и пр."
Така форумът загуби полезността си- има само заяждания и честитки, оплювки и поздравления , /Пу...! и Ах...!/.

И това е защото всеки търси под вола теле,както казва Галя, но всеки по свой начин.

  Ми така е, всеки може да използва "неправилната" дума, не нарочно, просто защото не вниква до там колко дребни душици има тук.Даже не мога да се сетя колко пъти съм прочела освирквания към тези дръзнали да не помислят до там и използвали "истинската майка", вместо "биологичната майка" Сякаш има хора, които само това дебнат , и веднага подскачат!!!!И какво е било питането във всъщност....., сякаш престава да стои въпроса, даже питащия вече е съжалил че е писал в тоя форум! А в действителност всички са разбрали какво е искал да каже човека, ама не, как да подминем това заяждане.
 Аз също съм се впрягала, засягала и тн, но си дадох сметка, че ако се връзвам на тия "глупости" ,просто няма да има смисъл да се "мотая" тука.Не това е причината да влизам тук, нали така?!
 Достатъчно неразбиране срещаме в обществото, ние сме вътре в нещата ,трябва да се толерираме и подкрепяме!

Диалоооооооооог!
Диване, Дарена   

Мама Галя, колкото и да ни се иска диалог, винаги ще си останем от двете страни.Мое неангажиращо мнение.Виж, ако за диалог  се приема мирно съвместно съжителство-да.

Аист, според мен възможността да сиалог е първото доказателство за толерантност. Половината ми познати /рядко наричам хора приятели, за това ползвам тази дума/ са на светлинни години от моите виждания по почти всички въпроси. Това не ни пречи да се изслушваме и да комуникираме много добре.
Приеме ли се по подразбиране деленето на две страни, задължително се поставя и бариера, така си мисля.

Аист, прощавай но и аз мисля така. Нещо повече. Осиновените деца според мен виждат в наше лице родителите си, с които по една или друга причина не са били в диалог. Това е и причината за конфликта тук. А и първичната рана идва според мен от пренасянето на отношението към биологичната майка върху осиновителката- или т. нар. проектиране и невъзможността за диалог между двете- осиновителка и дете. Не виня никого. Просто разсъждавам.

   А според мен, осиновителите виждат в нас децата си.
 За мен раната идва от това, че съм се почувствала предадена от майка ми, най-близкия ми човек / би следвало/ ме е лъгал години наред!!!! Да, оправдания има , мотиви.....къде отиде доверието?!Не е честно!!! Можеше просто да ми каже истината още първия път като попитах.Няма да съм лицемерна, това е много обидно, да ти нямат грам доверие...
  Много объркано стана, дано сте ме схванали.

Дива-не, аз поне схванах. И винаги съм си мислила точно това - че всичко идва от "тайната". И винаги тихо съм изпращала хилядите си благодарности към вас, порасналите деца, които споделяте какво ви е на душата и на сърцето. За съжаление, това е живота - учим се от болката на другите, за да не допуснем това с нашите деца.   

   Затова и пиша тук manja_66 !Иска ми се да променя отношението към осиновяването,към осиновителите , към осиновените , нищо повече!!!!

Не, Маня, не всичко идва от "тайната" и от лошо отношение на осиновителите. И аз така си мислех, докато не ми го каза моето дете.

Болката идва от това, че тази, която го е носила 9 месеца под сърцето си, чийто глас, миризма навици са му били близки, си е отишла веднага след като се е появил в новия, чуждия свят. ТЯ е трябвало да го нахрани, подсуши и утеши, защото на НЕЯ той безрезервно е вярвал, познавал я е от самото си сътворение. ТЯ си е отишла и го е оставила на непознати хора, които са се погрижили за него, но е можело и да не се погрижат, защото той не ги е познавал, следователно и те не са го познавали и той е можело да умре. Тогава той се е почувствал сам, беззащитен и немощен в огромния нов свят и всеки момент е очаквал и те да си отидат и да го оставят, както си е отишла ТЯ. Защото вече е бил предаден от тази, която го е създала, която по естествените човешки закони би трябвало да бъде с него и да го обича безусловно. Това е болката, както ми я описа моето дете, с негови си думи.

Сега не мога да пиша повече, защото след този разговор плаках почти цяла нощ, а той заспа и спа много спокойно след като се опитах да го уверя, че ТЯ просто е знаела за голямата любов, която расте в моето сърце и го е предала на хора, които да ме намерят - мен и татко му.

Диване, ако ние виждахме във вас децата си, от нас към вас щеше да струят само хубави чувства, защото ние не сме предадени или разочаровани от тях . Ние  не искаме децата ни един ден да носят вашата болка, защото с нищо не сме ги предали, не сме постъпили като вашите родители. Затова и много ни боли когато повечето от осиновените държат да ни убедят, в неизбежността на болката и най-вече в невъзможността да бъде излекувана. Прощавай, не нападам теб, но просто с теб започна диалога, понякога имам усещането, като чета постове на осиновени, че ние сме  виновни за това ,че сме осиновители.

Ганката,никой не отрича болката.Въпросът тук е за отношението на осиновените деца във форума към  осиновителите във форума.

Уважавам всички мнения, но аз смятам, че не можем да промяняме природните закони - когато загубиш завинаги човека, от чиято клетка си се пръкнал на този свят, боли. Тази болка не се лекува. С нея се свиква.

И моето мнение е такова.

Аз не съм съгласна с това твърдение. Всеки търси лек докато го боли т.е. търси да се излекува. Това търсят и осиновените деца във форума. Поправите ме, ако греша.

Хората сме различни. Един и същ факт от различните хора се възприема и смила различно.
Важна и близостта на душите, а не на  ДНК-тата и кръвта. Колко много рожденни майки са останали чужди на децата си!

Уважавам и другата позиция . И не казвам, че съм застрахована по отношение на моето дете.

Принципно намирам много истина в написаното от Ганката.
но логично, понеже съм драка или понеже не съм склонна да идеализирам никого и съм лекичко Тома Неверни, та си задавам въпоса, ако нещата не стоят така с доверието на детето, към тази, която го е родила, просто защото 9 месеца тя се е била със злоба в корема и е проклинала съдбата си 
Тогава?
Просто нещата не са едностранни, толкова са различни ситуациите.
Ех, ако можеше всичките ни дечица да са плод на връзката на студентката с професора, носени с любов и оставени, защото професора отказал да се разведе.
Да, да ама не.
А вярвам в неонаталното развитие на детето.
Не вярвам в отработването на първичната рана, докато не се осмисли какво значи това и що е то изоставяне, но вярвам в това, че детето усеща и попива мислите и чувствата на жената, която го носи.

Според мен няма значение, какво е чувствала жената, има значение факта на изоставяне. Според мен осъзнаването на факта, че си бил малък и безпомощен и някой въпреки това те е захвърлил е от значение - от там е болката.  Като прибавиш към това, че още в началото на живота ти, някой не те е искал става още по-тежко. Просто не те е искал.

Това е станало преди да се появим ние в живота им, това се е случило на тях и не може да бъде променено. А осъзнаването на изоставянето става някъде по-късно, когато детето поотрасне малко, не знам точно на колко години, но се страхувам че скоро ще разбера.

Не мисля, че тази болка може да бъде излекувана, така както не може да бъде излекувана например болката на майка, загубила детето си, независимо колко деца преди или след това има тази майка.

Така също не мисля, че ние можем да променим тази болка - ние не сме част от случката - ние даваме сигурност след това, ние даваме любов след това, ние сме след това, а преди нас е болката.

     Аз нямам никакъв спомен от изоставянето ,била съм новородено, едва ли е възможно и да имам, нали така.
 
  Първата ми реакция, след като разбрах за осиновяването ми, беше възможно ли е толкова години да не са ми казали толкова важно нещо?! Казвам ви пак, от това ме заболя, почувствах се наистина безтегловно, всичко ми се срина, бях ужасно объркана....До ден днешен аз си оставам Тома неверни , не мога да повярвам ,че черното е черно ,докато не се убедя  сама.Честно казано, не изпитвам болка от изоставянето, или поне не съм я осъзнала.Не я помня, няма как да ми липсва....., това не мога да го разбера?!
  Аз лично, не виждам родителите си в пишещите тук осиновители , и във всъщност нямам никакво желание да говоря с тях точно за тези неща , за които иде реч тук.Такива разговори са болезнени за нас, а ние даже не сме се виждали, не бих позволила да нараня майка ми , и освен всичко, няма и никакъв смисъл.
  Опитвам се да съм максимално откровена, виждам че ви е много трудно и се опитвате по всякакъв начин да предпазите децата си.

Много мислих преди да започна да пиша. Не знам и дали ще успея да вместя в няколко реда обърканите си мисли... Но това, което искам да ви кажа е, че докато четях постовете в темата дотук, в съзнанието ми изплува картината на мен самата преди 2-3 години, стъпила с по един крак от двете страни на Гринуичкия меридиан.

Възможен ли е диалог между днешните синовители и порасналите осиновени деца. Ами да - възможен е. Аз съм осиновител и пораснало осиновено дете - и постоянно водя диалог със себе си, стараейки се да подаря на децата си онова усещане за спокойствеие, сигурност и стойностност, което моите родители успяха да ми внушат /макар така и да не намериха сили да ми кажат истината и да отнесоха тайната в гроба/. Водя диалог със себе си и защото не искам да повторя грешките на родителите си в онези моменти, когато съм се чувствала притисната от любовта им и недостатъчно свободна.

Възможно ли е да се лекува болката от изоставянето? Лекува се както всяка друга болка, причинена от загуба на скъм и любим човек. Сигурно съм изпитала болка когато ТЯ ме е изоставила и не е пожелала да ме вземе със себе си. Не помня /значи ли това, че болката е била излекувана?/. Но ПОМНЯ болката, ккоято изпитах, когато загубих баща си /макар да не бях малка и безпомощна, а зряла жена със собствено семейство/. И още ме боли! и за мама ме боли, макар с нея често да бяхме от двете страни на барикадата по много въпроси. Не знам дали моите деца ги е боляло, когато ТЯ и ТЯ са си тръгнали без тях, оставяйки ги в ръцете на "добри хора". Но ЗНАМ колко много болка изживяха, когато почина баща им... ТАЗИ болка продължавам да лекувам ежедневно...

Не знам от какво идва раната - дали от 9-те месеца преди раждането или от няколкото минути след това.... Сигурно във всяка ситуация е различно. Съгласна съм с Галя. че зависи от отношението на тази, която те носи в утробата си, от нейното желание/нежелание да те обича... Ако е имало желание, раздялата ще е трудна. Ако ли не...

Едва ли успях да ви приближа към отговора. Защото и аз нямам такъв. Защото, когато моите деца са ме питали "Тя защо ме изостави?" винаги съм отговаряла "Не знам. Единственото, което знам е, че аз винаги ще бъда до вас!" За себе си вярвам, че нищо в този объркан свят не се случва без причина.

Дива-не, Дефи, благодаря! 

 

Аз гледах предаването с Мама Ваня преди години (второто, при което се срещна с рождената си майка). Беше много трогателно. Мама Ваня е загубила майка си, когато е била на 10 години! Не й е било лесно в следващите години. И после съдбата й и поднася този хубав подарък - отново да има майка. Искрено се радвам за тях.

Мислила съм си, че много ми се иска и моите деца да имат такива рождени майки. Но за съжаление не е така... Поне едната я видях. Евентуалната среща ще бъде много трудна. Но бъдещето ще покаже какво ще ни се случи. От досегашния ми житейски опит съм научила, че никога не можем да бъдем подготвени за всичко, все има изненадки - понякога приятни, понякога неприятни. Дано имаме сили да преминем през изпитанията!

Болката идва от това, че тази, която го е носила 9 месеца под сърцето си, чийто глас, миризма навици са му били близки, си е отишла веднага след като се е появил в новия, чуждия свят. ТЯ е трябвало да го нахрани, подсуши и утеши, защото на НЕЯ той безрезервно е вярвал, познавал я е от самото си сътворение. ТЯ си е отишла и го е оставила на непознати хора, които са се погрижили за него, но е можело и да не се погрижат, защото той не ги е познавал, следователно и те не са го познавали и той е можело да умре. Тогава той се е почувствал сам, беззащитен и немощен в огромния нов свят и всеки момент е очаквал и те да си отидат и да го оставят, както си е отишла ТЯ. Защото вече е бил предаден от тази, която го е създала, която по естествените човешки закони би трябвало да бъде с него и да го обича безусловно. Това е болката, както ми я описа моето дете, с негови си думи.

Gankata






Ето, точно това е прословутото чувство, описано от Gankata, така наречената болка на осиновеното дете, която всъщност трябва да е наречена болка на изоставеното дете и ще се опитам от позицията на възрастен човек да я дообрисувам, ако успея.Не е проблема в осиновяването, напротив, аз лично се чувствам късметлийка за това че съм осиновена и израстнала в дом, семейство, топлина и т.н.Нямам проблем и не страдам от осиновяването си, дори винаги съм мислела, че не изпитвам болка от това и не помня узнавайки го да съм страдала, не, друго е чувството и то е породено точно от факта, че живота ми е започнал с изоставянето ми в дом.Това е празнотата и гнетящото ме отвътре чувство, че още с появата ми на бял свят съм била ненужна и нежелана.Затова в тежки моменти от живота ми, при много сериозни проблеми, тази болка се задълбочава и ме хвърля в дълбоки терзания, че още със създаването ми съдбата ми е предопределена да е тежка, че още с появата ми тази, която обича безпрекословно, която няма как да отхвърли рожбата си, защото е майката, носила я 9 месеца, та щом тази жена не ме е искала и ме е захвърлила, то какво ли бих могла да искам от останалите.Така си обяснявам предателството на близки хора в тежък момент и в съзнанието ми крещи фразата, че с раждането ми съм ничието дете, изоставеното, ненужно дете и съм обречена да изживея живота си под този знак.......................Не зная дали успях да обясня болката или поне частица от нея, но мили мами-осиновителки, тя е породена от изоставянето и от изоставилите ни, не от факта, че сме осиновени.Напротив, всеки осиновен трябва и е благодарен и щастлив от късмета, който е имал да бъде пожелан, избран, взет и отгледан като рождено дете в дом, пълен с обич и топлина...................За това всички здравомислещи и нормални психически осиновени имат вас, своите осиновители за единствени родители и е така, никой друг не би могъл да заеме мястото ви.
Дано съм успяла нещичко да обясня и да съм полезна с хаотичните си мисли и бръщолевения.

Благодаря ти за разбирането.Много си проницателна щом се сети за кое предаване говоря.Беше ноември 2004-Искренно и лично.Това е моето ЧУДО,което съдбата ми поднесе.Сигурна съм,че ако майка ми беше жива нещата щяха да са много различни и нямаше да ми е толкова лесно да простя.Все пак и аз съм майка и никога при никакви обстоятелства не бих се отказала от децата си.Но живота поднася такива изненади,че никога не знаеш какво ще се случи.Бъди сигурна,че ти си най-важния човек в живота на децата си.Подкрепяй ги и ги обичай и те ще го оценят.И досега в сърцето ми моята майка си остава осиновителката ми и пазя много топли спомени за нея.

здравей,исках да те поздравя за написаното защото в него прочетох своите собствени мисли казани от друг.Желая ти успех по трудния път който по  сме тръгнали .Дано Господ е с нас а той е щом ни е дарил с такива прекрасни деца

Не знам дали е някакво успокоение, но си мисля, че изоставянето не е израз на безхаберно захвърляне винаги. Жалко само, че детето плаща най-високата цена за това.Освен травмата в бебешка възраст, изтикана някъде в подсъзнанието, като голям човек и знанието за това травмира.Все си мисля-защо си мислят...., че са захвърляни, нежелани... но пък и аз като се знам, сигурно и аз бих си мислила същото на тяхно място.
Моята дъщеря си има някакво любопитство към причините, иска й се да ги научи сякаш, но си мисли и че не е коректно към нас да търси. Обясних и , че ще й помогна ако иска, но мисля, че точно сега....не знам, може би не е най-подходящото време.Искам да я предпазя, а кой знае, може би и нас от това знание.

Споменах начините по които другите търсят, но в крайна сметка тя попита - а там има ли много жени(майки) , които търсят?!!Явно се надява , че са много.

Мираета, радвам се , че пишеш пак, макар и в друга тема.

 

.........
нямам думи просто 
.......

Miraetta 

Ето от това най-много се боя - че биологичните създателки (не мога да ги нарека майки) ще отхвърлят децата ми , когато те пожелаят да материализират образите и личностите им.

Пиша тук, защото влизам подфорума (много е важен за мен) за да надникна поне за малко в мислите ви и да събирам опит.

PS: Между другото едната е от български произход също .... и социалните ми обясняваха, че била "отговорен" човек и затова оставила детето за осиновяване веднага (и не пожелала даже да го види и за миг).

Аз намеквах, за възможно отхвърляне при търсенето и намирането.

Дъщеря ми, както винаги намери изход-ми, ще й кажа , че е много тъпа (или нещо от сорта) и повече няма да се разправям...

Искам да коментирам това от лична позиция. Не търся злото в домовете, просто когато вземеш по-голямо дете, първото което трябва да лекуваш е ефекта от престоя в "дома". Това естествено е премесено с болката от изоставянето, но тя някак е размита в цялостната картина. Когато успееш поне малко да измиеш ефекта на институцията, тогава започва търсенето на "аз" /ако мога така да го нарека/ и изживяването на болката от изоставянето. Тогава започваш да обработваш и това. И тази последователност няма нищо общо с произхода на детето.
Второто, което искам да коментирам - лично за себе си не приемам, че аз съм го спасила от гетото. Каквото и да е гетото - мръсно, бедно и т.н., няма нищо по-добро за едно дете от майката. Лично аз предпочитам той да беше останал с родилката, вместо да дойде при мен на 3 години. Вярно е, че вероятно при нас има по-голям шанс за лична реализация, но дали това заслужава цената, която ще плаща цял живот?

Фоксче, . Последното може да го каже само истински обичаща майка.

Дам, аз вчера обърках темата, май... И аз исках да репликирам същото.

http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=276963.msg10150913#msg10150913