За избора на различните подходи, за прилагането им и резултатите

Преди да имате собствено дете, бяхте ли изчели възможните течения в родителстването? - не бях чела нищо освен книгата на д-р Спок, но тя е по-скоро насочена към физическото отглеждане на децата.
И до сега не обичам книги за родителство. За мен формула валидна за всички няма. Индивидуални сме още от утробата и за това не намирам за особено уместно да припознавам себе си като родител в научното творчество на някои виден психолог. Той не познава нито мен, нито децата ми.  Ясно е, че има типаж характери, но това е общата обвивка на душевността на индивида. Пълнежът е винаги различен, с различен привкус.
Как гледахте детето в първите му най-важни няколко години и до какви резултати това доведе?- не зная  Със сигурност обаче не като привърженик на привързаното родителство. Всъщност гледах първото си дете малко по-строго, малко по по старите начини от преди 20-на години.
Резултатът? За мен е налице, това което съм искала да постигна с детето си- възпитано, уравновесено, общително, но и знаещо границата на личното пространство, усмихнато, дружелюбно дете. Такова сигурно е можело да бъде, ако го бях възпитавала в тон с по-новите методи...Но пък те са в разрез с моите разбирания....
Малкото....ами подведена от прочетеното тук се пробвах да го гледам по по различен начин от този, по който отгледах №1. Аз ли не съумях да приложа методиката, децата ми ли са макаренковски тип, но пак стигнахме по стъпките, по които вървяхме с №1.

- Колко бързо усвояват базисни умения и знания  различните деца гледани с различни подходи - изключително бързо усвоява
-колко адаптивни са - лесно ли правят промени, адаптация в детска градина, в нова среда- адаптира се лесно, но държи на традициите
- как общуват -бързо ли завързват контакти, имат ли свои приятели или играят с всички деца или пък сами или с мама- с възрастта започна да общува по-лесно с деца, но е доста избирателна в контактите си. Не обича крещящи, буйни, проявяващи агресия деца.
- доколко начинът на възпитание е предопределило това детето да е индивидуалист или да обича да е част от общност или някак си двете едновременно- не мога да отговоря на този въпрос, но №1 е явен индивидуалист. Обича комуникацията със себеподобни на същата възраст, не е саможива в никакъв случай, но обича преди всичко за сериозните неща собствената си компания. Става ли въпрос за учене, забравя игри и закачки, приятелки и пр. и се превръща в индивидуалистът, целеустремен и неинтересуващ се от околните. Това го отчитам като положителна страна от характера й.
- колко близко е с родителите, харесва ли други възрастни и ако родителите са там, би ли заменило временно компанията им с друга- откакто се роди №2, №1 разбра че, родителите не са страшни и стават за компания. Сега в кварталната градинка сама търси контакт с другите родители, но без да прекрачва границите на добрия тон. В смисъл, че не досажда, не задава тъпи въпроси, не се прави на голяма.....

Накъде из форума видях откровението на една мама, която преди е имала поне три теории за гледане на деца, а в момента има три деца и нито една теория. Видя ми се истински симпатично, защото и моя случай е нещо такова. Винаги сме гледали децата си със съзнанието, че и те са личности - имат нужда от разбиране и внимание, а не празно залъгване за да ги вкараме в "правия път" (А защо да тормозя детето си с това да не яде сладолед в по-хладните летни дни, след като дъщеря ми порасна със сладолед от бебе?). Децата обаче не могат да проявяват самоконтрол и съчустве, нещо на което ние трябва да ги научим наред с ежедневните дейности, които ние приемаме за даденост и това е моя принцип на възпитание. И за накрая любимото ми от доктор Спок "Детето е  личност, но родителя също е човек."

Не мога да отговоря на всички въпроси поради това, че детето ми все още  е много малко.

Но преди да имам дете не бях чела никакви теории.
Книгата на доктор Спок я получих като подарък от свеки, с пожелания да ми е полезна, както на нея и била полезна когато станала майка преди 30 и няколко години. Не може да се каже, че научих много от книгата, но във всеки случай не е за изхвърляне.

До като бях бременна посещавахме със съпругът ми курс за бъдещи родители, където много неща за гледането и храненето на едно бебе ни бяха показани и обяснени.
Ако има немски теории за отглеждане на деца, то аз се водех според тях и си гледах и гледам детето по този начин. Намирам философията на това отглеждане за много пълноценна.
Нямам претенции, че знам всичко, но до тук имам самочувствието, че се справям добре, таткото също.

В отглеждането на детето си се ръководя от него. Внимание, любов, близост, уважение, съобразяване  с възможностите, но и дисциплина и граници са за мен основните насоки в отглеждането и възпитанието.

Детето ми е много общително, даже прекалено, но това не е защото аз го карам да бъде такъв. Това явно му е в характера. На вън гледа винаги да си намери някой, с който да играе. В къщи играе и сам, но определено търси компанията на татко си или на мен.
Ходи на ясла и от там казват, че е дисциплиниран, послушен и че играе с децата добре.

Не мисля, че има конфликт в това детето да индивидуалност, но и в същото време да търси колектива и д бъде част от него.
Моето дете е пример за това - то е индивидуалност, която обаче може да бъде част от колектив и в него да се изявява без проблем.

Според мен е много близък и с двама ни, просто, живеем далече от всички роднини и за него ние сме най-важни.
Относно други роднини, общителен е към всички и се хвърля да прегръща хората без проблем, дори за мен е изненадващ, колко емоционално реагира и колко е топъл като характер. Дори напълно непознати хора на улицата се случва да ги закача и да флиртува...

За в бъдеще как ще е не знам, надявам се тази негова общителност да влезе в рамка, тъй като ме притеснява, че с такова доверие някои може да злоупотреби. Но мисля, че ще успея да го науча да бъде по-резервиран към хората извън семейството.

Много преди да се родят децата, просто от любопитство, ми беше попаднал един учебник по детско развитие, та го изчетох с голям интерес. Може да се каже, че това ми беше теоритичната подготовка, но все пак ставаше въпрос за учеебник, който описва границите в развитието, а не е помагало, нито ръководство за гледане на деца. Като се родиха поразгърнах Спок и някаква французойка, колкото да ги отсвиря като непригодни за нас. Гледах отзад на медицинския картон какво трябва да правят на определена възраст и това беше. Не съм знаела нито за привързано, нито за отвързано родителство. Действах според това какво ми покажат децата, наблюдавах ги, настройвах се на тяхната вълна, много си играех с тях. аз и сега много ги обгрижвам и много им угаждам. Като цяло съм доста либеррален родител, освен за някои твърди забрани и ограничения, свързани с безопасността. Свободолюбив човек съм, баща им също, така че няма как да сме твърде строги родители.
Като ги гледам сега в училище и извън него, явно съм свършила добра работа. Един наш близък твърди, че нашите деца сякаш са се родили добре възпитани.  Близки сме, поне до момента, да видим пубертетът какво ще ми сервира! Само се моля да са живи и здрави, пък другото все някак го нареждаме!

Когато забременях с голямта си дъщеря ми подариха доста книги за отглеждането на бебето и възпитанието на детето.Не отворих нито една.Просто преди да я родя не бях на още на тази вълна .Не ме интересуваше.Когато се роди започнах да чета Спок естествено ,но никога не съм се спирала пред написаното за възпитанието на малкото дете.Някак си аз отвътре си преценях какво да правя.На голямата повече й треперихме,по-не я пускахме да играе с децата,вечно до нея и т.н.В резултат тя стана едно изключително общително дете(разбира се с граници) ,перфектно се сближи с децата в градината още от първия ден.Още от бебе за нея нямаше значение при кого е-при баба и дядо или майка и татко.Незнам на характер ли се дължи или просто на еднакви подходи от страна на двете семейства.Но с нея нямам проблем да я оставя в детски клуб да поиграе ,а аз да си свърша работата.Дори това ми се струва,че е удоволствие за нея.Докато малката е коренно разлина.Нея не сме я гледали толкова много.В смисъл оствяхме я сама да си играе.Не съм й висяла на главата на пясъка както на голямата.По-свободно беше с нея.Незнам как да се изразя....по-отпуснато.И в резултат на това я стана затворена личност.Всъщност още е рано да се каже ,защото е много малка ,но засега това показва.Ясла-апсурт.Не играе с децата,само мрънка и плаче ,с което  вдига напрежението в групата,държи се изумително лошо с госпожите и лелите -така както аз никога не съм виждала да се отнася с други хора.Общо взето- мрази  ги.По парковете не иска и да чуе да играе с другите деца.Освен "Махай се от тука" и "Не ми пипай играчките" друго не се чува.Много често ни се налага да се прибираме ,заради това й поведение.Пробвала съм какво ли не -наказания,обяснения,обаче не и не,Тя си е такава.Баба й да я гледа -в никакъв случай.Само мама ,дори не и тати.Незнам къде сгреших.Моля се да се преборим с това нейно инатче

Не съм избирала подход, не съм чела книги за родителство - подобна литература предизвиква само отегчение у мен. Гледам децата си предимно по усет.
Първо гледам да се чувстват сигурни и своевременно да развивам у тях уменията, за които забелязвам готовност. Също им създавам самостоятелност и отговорности според възрастта, вместо да ги смятам за неспособни бебета до 3-годишна възраст. Не считам, че е правилно да са залепени за мен, струва ми се по-ценно да могат да се занимават и сами, не си играя непрекъснато с тях, давам им шанс да разберат как е да се занимаваш и справяш сам за известно време. Никога не съм можела да понасям деца, които все дърпат майките си за дрехата или ръката, понеже не могат да измислят сами на какво да си играят. Съобразявам се с нуждите им, отделям много време и внимание, но и не сме привързани в смисъл на привързаното родителство.
Големият ми син е гледан предимно у дома - от мен и баща си, малко е ходил на ДГ. Въпреки заплахите, че ще стане необщителен и захлупен, точно обратното се наблюдава:
- общува с лекота и може да играе с почти всички. Разбира се, има си и "врагове", както нарича децата, които не може да понася.
- лесно се приспособява към промени, без стрес и страдание; На у-ще тръгна с удоволствие, все едно винаги е ходил;
- усвоява различно различните умения - лесно се научи да смята и чете, трудно - да си обува чорапите и връзва обувките;
- не е болезнено привързан към мен и баща си, харесва и други възрастни - лелите си, дядовците си, учителката си. Дели се от нас без проблем за по седмица-две без да му домъчнява и да се натъжава.
- Не мога да преценя дали е индивидуалист или предпочита да е в група.

Преди да се родят децата не бях чела нищо. Мисля, че когато бях бременна с първото дете четох две книги /то тогава мой имаше общо 3 на пазара / - едната за бременността и другата за отглеждането на децата. И на мен, както и на Andariel, методите и постановките във втората ми се сториха абсолютно неприложими от гледна точка на моя натурел и манталитет и просто се отказах да попивам чужди идеи и да възприемам чужди гледни точки. В началото много се съветвах с много близка моя лекарка неонатолог, но то беше по-скоро свързано с отглеждането на бебето в чисто физически аспект. След това се ръководех от инстинкта си и собствените си усещания.

Не съм избирала определен подход. Просто правех това, което смятах за необходимо. Когато се роди първото ми дете имах усещането още от втория ден, че цял живот това съм правила. Нямах съмнения, нямах притеснения, нямах терзания, не усещах и несигурност. Не питах баби и лели, нямах нужда да ме съветват, бях уверена и спокойна. За останалите деца след първото да не говорим – те са с разлика по година. При мен нещата бяха като на конвейр, имаше моменти, когато сякаш жонглирах с децата. Най-малкият  се роди след патологична и тежка бременност, преждевременно, с много усложнения и увреждания. Когато след месеци си го взехме от болницата и трябваше да се справям с него бях така сигурна в себе си и спокойна, че всички ми се чудеха. Ако това ми беше първото дете сигурно бих побъркала, знам ли... 

Най-много усилия и работа с детето, най-много амбиции и очаквания инвестирам и до този момент в най-голямата. Не знам защо, нямам обяснение. Тя усвояваше всичко според очакванията и теориите за развитието на детето. И досега се справя много добре. Но другите двама сякаш се справят по-спокойно и по-лесно. Може би е защото аз не се фокусирам така в тях и не броя всеки сантиметър, всяко постижение, не очаквам всяка оценка и не подпомагам с такава ярост всяко тяхно начинание, та затова да ми се струват по-лесно постигнати техните завоевания. А и да се върви по утъпкана пътека е по-лесно.

Различно адаптивни са. Най-голямата е много зависима от мен – очаква всяка моя дума с трепет, всяка моя оценка й влияе много, много е привързана към мен, като слънчоглед е. Чак понякога ми тежи. Сега навлиза в тийн-възрастта и такава пълна и здрава връзка като моята с нея би следвало много да ме радва като се има предвид колко е важно в тази възраст децата да споделят и да не губят контакт с родителя. Но аз просто имам нужда от въздух. Тя е като сянката ми. Няма отскубване. Всичко споделя, всяко нещо трябва да мине през моето одобрение, всяка моя дума е в състояние да й даде крила или да я запрати в дълбоко отчаяние. Това ми тежи. Искам да е по-самоуверена. Не спирам да й говоря, да й повтарям, да я насърчавам да се отдели  малко, но не...
Средният ми е проблемен. С него имаме особена връзка. Той е много самостоятелен и буен, не обича да го контролират и съзнателно избягва всяка възможност да бъде наблюдаван. Лидер е, много е популярен сред девойките, много е атрактивен като поведение за връстниците си. Но в същото време много споделя с мен, много пита, много е зрял.
Най-малкото е чудо на природата. Това дете не съм го раждала аз, не съм го възпитавала аз, не е плод на средата си.  То е емоционално, отворено, любвеобилно, контактно, супер-супер-супер адаптивно, глезено и много любезно. Куртоазията в невъзможна доза е генетично заложена там. Много е състрадателен, много е влюбчив, екстроверт до безобразие. В същото време може да се запилее за месец и да няма нужда да ми се обади. Но като се видим да се впие в мен и да ме задуши с любов и комплименти.

Горното ме кара да мисля, че начинът на възпитание е съпътстващо обстоятелство, което касае оформянето на определен манталитет и ценности, но не касае особено индивидуалността на човека.  

Не мога да не се намърдам тук и аз, компанията ми харесва.   Все повече се убеждавам, че липсата на разни дълбокомислени подходи и прочетени възпитателни рецепти, за сметка на по-активната мозъчна дейност, водят до приличен резултат.


Споделям горенаписаното от останалите в много голяма степен. Не съм отваряла книга от типа "9 месеца" или "Как да отгледаме щастливо дете", нито съм се информирала за родителството целенасочено. Спок ми бе подарен от свекърва, обърнах му достопочтено внимание, но ми се видя много... ъъъ... елементарен и го положих нежно на рафта. Използвам интуицията си, личните си концепции за добро възпитание и ментално здраве, както и изобилните си наблюдения върху света и хората - това е всичко, на което съм способна.

Децата ми са отглеждани в домашна обстановка от двамата си родители, не са посещавали ясли и градини, но са се радвали на богато разнообразие от преживявания и впечатления - още в първата година от живота си изминаха добро количество туристически километри, свикнаха да сменят обстановка и климат, да срещат различни лица и да спят на различни места, но да са с нас. Отглеждани са при неотменен режим, с който сме съобразявали ежедневието си. Резултатът ни е почти същия като при Янечек - въпреки прокобите, че ще произведем асоциални дебили, се получи точно обратното. Общителни, ведри, любопитни и възпитани. Засега. Никакъв проблем с адаптацията в предучилищните времена, никакъв проблем с усвояването на умения.

Синът ми е с мозъчна дейност и чувство за хумор доста над средните, но е емоционално несъобразителен, ето защо при него се стремим да изведем напред съчувствието, разбирането на чуждите нужди, неегоизма. Дъщеря ми пък е съща откачена самодива, която обитава странен свят - надрасла е възрастта си като поведение и реч, самобитна е, но някак се подценява и сякаш търси сигурност в сянката на брат си. При нея действаме в друга посока - към самодостатъчност, себедоволство и себеизразяване. Вярвам, че когато децата в семейството са повече от едно, задължение на родителя е да им осигури персонално внимание, адаптирано отношение и лично пространство. Не знам дали писах по темата точно, но пък пописах от сърце, в това спор няма.  

Интересно, и мен ме заплашваха разни близки и далечни хора, че ако децата не ходят на храдина, ще станат необщителни, затворени, егоисти, несоциализирани и прочие! А се оказа точно обратното! Много се радвам, че не допуснах деткското заведение да ги подравни.

Колкото за по-малките деца и техния напредък, при нас се получи така, че заради само годината разлика във възрастта, сме ги гледали заедно и малкият присъстваше на всичко заедно със сестра си. Къде разбрал, къде неразбрал, но той научава повечето неща заедно с нея. разбира се, все пак разликата във възрастта си личи, защото не всичко вдява с нейното темпо, но като краен резултат се оказва някъде по средата между връстниците си и сестра си (а тя много високо вдига летвата). И сега, като са ученици, ако на нея й обяснявам някакви задачи, той не проявява интерес, но заради това, че е в стаята, надава по едно ухо и като дойде време той да ги учи същите неща, те вече са му познати и излиза така, че ги знае наготово и че учи по-бързо от нея. А то не е така, и двамата учат бързо за възрастта си, просто той има по-добра начална скорост като опит от сестра си.

Чудесна тема, и чудесна компания!
  Не съм чела никакви теории предварително. Не съм имала никакъв контакт с малки деца преди да имам моето, съмнявам се даже да съм докосвала друго, извън обикновен поздрав и леки закачки.
  Моето е още на четири и половина, така че, за отчитане на резултати е рано, но все пак ще кажа, каквото мога.
  Гледано е без режим, или по скоро със собствен и без да си поставяме срокове за постигане на определени етапи - памперс и прочие. Както ми е било най лесно на мен, и както е искало то - разбира се с разумен компромис между двете.
  Не харесвам отглеждането в детски заведения, макар че правихме спорадични опити - не твърде настойчиви, защото то се разболяваше, не му допадаше, а и имаме други варианти. Но сега ще опитаме отново, защото искам вече да има своя група и среда от деца.
  Детето е с богат речник, много изобретателно, способно да си измисля истории и да се занимава с часове. Доколкото мога да преценя развива се твърде добре, ако съдим по това, че направи с лекота задачките по детскоградинските книжки, а и въобще обича да се занимава с такива задачки и на Панаира на книгата лично си закупи наличните такива.
  По отношение на общуването с връстници обаче, нямам все още необходимите наблюдения, макар че имаме постоянна компания от деца на детската площадка, която е от затворен тип. Доколкото виждам е внимателна, и и е необходимо малко врема да прецени обстановката преди да пристъпи към общуване. С възрастни контактува с лекота.
  Всичко това не знам доколко се дължи на начина ни на отглеждане, или на вродения характер на детето. Всъщност преди дни си пуснах тема, специално по тоя въпрос.

Чела съм за доста различни подходи и стилове на възпитание. Когато ми дойде до главата, избрах един, който отдавна ми беше харесал и си го бях развила даже като идея. Лесен е за възприемане и нямам представа защо на толкова много родители им е трудно да го практикуват. Всичко се корени във възпитанието с последователност, любезност и твърдост едновременно. Налагаш някакво правило (да не се пресича улицата без да държиш мама за ръка, да не се хвърля храна по пода, когато мама каже нещо - то се изпълнява, примерно когато е време за обличане и т.н.) и го спазваш. Детето до 2 години и половина беше общо взето на принципа "Веднъж ще стане, веднъж няма да стане, ама по-често ще стане, че мама е уморена и не й се спори, не й се слушат ревове, нека си капризничи, няма лошо ", което доведе до невероятни изпълнения във времето за хранене, обличане, спане, тоалетна - тръшкания за всичко, което сега не му се иска, защото си играе или прави нещо друго. И се наложи да се направи някаква промяна. Ето каква беше промяната:
Време за обличане:С дружелюбен тон отивам при детето и му казвам, че ще излизаме на разходка (не го питам "Искаш ли на разходка" (преди за абсолютно всичко го питахме, все едно е на 10-15 години, ужас просто...), след като ще каже "НЕ", защото сега си играе или е в лошо настроение и ми отказва всичко, а 2 минути по-късно, като е в добро настроение, ще каже "ДА") и отиваме да се обличаме (пак не го питам дали ще се облича, най-много да му дам да избере между 2 панталона без право да си променя избора, защото ще започне през 3 секунди да иска другия вариант и ще се обличаме 1 час, а по-страшното е, че детето ще се научи, че "може" да ме разиграва). Първият път детето отказа. При отказа му, аз отидох до него, хванах го за ръка и леко го издърпах от пода, където си играеше. То се тръшна. Аз продължих да го държа за ръка и бавно отидохме в другата стая, докато то ревеше и се тръшкаше (не очакваше, че няма да се впечатля от тръшкането, дотогава беше получавал каквото си иска с тръшкане). Продължи да се тръшка докато го обличах, през което време аз, отново дружелюбно, му говорих как ще отидем на пързалките и люлките, колко деца ще има и т.н. без въобще да му обръщам внимание на тръшкането или да му казвам да не плаче. След малко той сам спря да плаче и се зарадва, че излизаме на разходка Следващия път като се обличахме, всичко се повтори, но от третия път детето вече с готовност ставаше, като му кажа, че е време за разходка и самичко отиваше в другата стая да се облича (с моя помощ). Просто разбра, че щом съм казала, така или иначе ще стане, и тръшкането му няма да промени нещата. Този подход го научих от една книга и досега при всичко ми върши отлична работа.
Време за хранене: Преди детето по време на хранене не стоеше на масата, а си играеше на пода, тичаше из апартамента, гледаше детски и го хранехме с лъжичка, при положение, че той можеше сам и т.н. Реших, че не трябва да го уча на това. Един прекрасен ден просто го сложих да седне на столчето и му казах, че като си изпапа яденето, може да стане. Разбира се, детето ме тества и веднага тръгна да става. Отидох при него и го сложих обратно на столчето. Втори опит - същата реакция. Започна да се тръшка, при което получи и наказание. Поседя няколко секунди до вратата, порева, попитах го дали ще слуша, каза, че ще слуша и се върнахме на масата. Детето седна, вече успокоено, разбрало, че трябва да се храни и започна да яде. При следващото хранене пак ме тества, вече докато ставаше от столчето ме гледаше право в очите как ще реагирам. Същата реакция, но този път не се стигна до наказание, достатъчно беше веднъж да го върна на столчето още преди да е станало напълно. Оттогава вече знае - дойде ли време за ядене, седим на столчето и ядем. Оттогава не е правил такива проблеми по време на хранене, защото знае, че не позволявам глезотии и капризи, както преди.
Важното е родителят да не омекне при първите 2-3 здрави тръшкания на детето, а те ще се случат непременно, особено ако досега детето е било възпитавано, че всичко може и мама си говори на вятъра като забранява разни неща. Без да се отдава внимание на тръшкането, родителят просто трябва да държи на принципа, който се опитва да въведе, защото иначе нищо няма да се получи. Колкото по-често се позволяват капризи и глезене на детето, толкова по-често детето ще капризничи и ще се глези. И най-важното - детето ще стигне в поведението си дотам, докъдето родителят му позволи. Няма такъв филм, че 2-годишното дете е отказало нещо и мама се е ужасила "Леле, ами сега как да го прилъжа, да го убедя, какви акробатики и клоунски номера да направя???". Детето се пита за неща, които може да отказва и в никакъв случай не са задължителни според родителя: "Искаш ли сокче?", "Искаш ли да гледаш детско?", но не "Искаш ли да ядеш", "Искаш ли да пиеш лекарствата", "Искаш ли да спиш обеден сън", "Искаш ли да си лягаме вече, че е 10 вечерта...", "Искаш ли да се облечеш?". При положение, че родителят е решил, че трябва да се направи нещо (да се подредят играчки, да се яде, да се спи, да се излиза, да се пият лекарства), детето следва да съдейства, не да одобрява или да отрича. Затова децата имат родители, да ги насочват, да им покажат как се правят нещата, кое е правилно кое не още в ранна възраст (и после, след 7-8 години когато децата вече знаят какво и защо се случва, да ги питат "Искаш ли да ядеш сега или по-късно"). Дете на 2-3 години не трябва да се пита "Искаш ли" и "Може ли" за по-важни неща от цвета на чорапките или коя играчка да вземе и кое филмче да гледа.

Четох предварително книгата на д-р Спок, едно издание от 70-80-те години. Имахме си я вкъщи и я прочетох още като ученичка. Страшно интересна ми беше и много неща ми допаднаха. Години след това, покрай брат ми, който учеше психология, прочетох още доста книги за детското развитие. Просто винаги ми е била интересна тази тематика. Тогава дори и не съм си мислила още за деца, но сигурно съм си отсявала част от информацията. Винаги с някои неща съм съгласна и ми се струват логични, други просто не ми допадат.
Когато се роди големият ми син, за момент се чувствах като в небрано лозе. Аджеба, какво ще го правя сега това бебе вкъщи. Как ще се гледаме. Още от първият ден казахме на бабите, че нужда от тях нямаме и можем прекрасно да си го гледаме сами. Показателно за подхода ни от този ден нататък е следната случка от първата вечер. Трябва да къпем бебето. Седим с баща му пред ваната, която сме купили. Гледаме нея, гледаме бебето и пак гледаме нея, после бебето. Да му се не види. Ваната изглеждаше огромна спрямо малкото бебенце. За момент само се спогледахме и разкарахме коритото. Реших, че спокойно можем да си го окъпем в мивката. Така де, имахме голяма мивка и то в стаята, чешмата беше с душ, топла вода колкото искаш, за какъв дявол ни беше тази вана. Окъпахме си го за чудо и приказ. Оказа се страшно лесно и на бебока му хареса много.
И така винаги за каквото и да било сме търсили начин, който да е удобен на на нас и приятен за детето. Не ни е интересувало другите как си гледат децата, ние си откривахме нашия си път. Синът ми си имаше един не много твърд режим за хранене и разходки, който се получи много лесно. Съответно се променяше според сезоните. Не знам дали ние имахме късмет и сме случили на деца, но и двамата като бебета бяха много спокойни и лесни за гледане. Сами са си заспивали. Не сме разнасяли на ръце. Всъщност и досега са си такива. Имат си своите инатливи моменти понякога ми иде  , но като цяло са... не знам как да ги определя. Не са точно послушни или лесни за гледане, по-скоро някак си разбрани. С големия ми е лесно да отида и по магазини, и някъде другаде работа да свърша, и улиците като пресичаме не стоя на тръни. С малкия все още е по-трудно, но и той все повече се очовечва.
Не мога да се определя като някакъв тип родител. За големият като беше бебе, все се чудеха другите майки, как може сам да си играе в кревачтето без да плаче, дори и да ме няма в стаята. Ами играеше, винаги можех спокойно да си свърша работата. Никога не е държал да сме непрекъснато около него.
За усвояването на умения  е трудно да се каже. Големият е по песните и музиката. Може да пее по цял ден, докато рисуването или оцветяването му омръзва след 5 минути. Малкият усвоява... магарии. За сега друго от батко си не усвоява. 
Големият се адаптира много бързо в яслата, а след това и в градината. С удоволствие търси чужда компания и се запознава. През юни бяхме на почивка. Запозна се с всички възрастни в хотела и да на моменти предпочиташе компанията на други възрастни пред нашата. Хвърля ни само по едно око, да не изчезнем случайно. Малкият е по-срамежлив и не обича да го закачат. Сам не би отишъл при него. На деца на неговата възраст внимание не обръща. Може би защото си има батко, са му най-интересни децата с около 2-3 години по-големи от него. Ако и правят щуротии, още по-добре. Идеално е, ако обърнат внимание и на неговите магарии. Тогава е неотразим.
Не съм много по забраните. Установих го още когато големият започна да лази по пода. Обезопасихме максимално дома си. Махнахме дръжките на шкафовете, в които не трябва да пипа (и още сме без дръжки  То тъкмо единия взе да разбира и да си отваря шкафовете спокойнои без дръжки, защък другият). Нарочихме няколко за неговите и ги натъпкахме с играчки. И двамата имаха по един период от месец-два, когато разпиляваха дрехи из цялата къща от останали със свободен достъп шекмеджета. Бързо се наситиха на това занимание и престанаха.
Използвам подход противоположен на "не прави това". Казвам "направи". Сега имаме едно ново столче в коридора, което писука като седнеш на него. Онзи ден ще излизаме навън с малкия. Казвам му "седни на столчето и ме чакай", че щъкаше вече със сандалите навсякъде. Той от своя страна "няма" и ми се хили. Тогава му казах: "виж дали свири столчето като седнеш" и му блеснаха очите. Веднага притича и взе да се друса доволен на столчето. Този пример ясно показва как стоят нещата при децата. Директните нареждания рядко вършат работа. Все трябва да ги омаеш с нещо. Абе, Том Сойер, бояджия 

Ама и аз колко нещо изписах 
Ще видим в бъдеще. Засега имам две малки момчета, които на мен ми допадат. Всички също много ги хвалят, колко послушни и разбрани били, колко самостоятелни. Особено когато говорят за Виктор, все се чудя добре ли чувам, това за моето инатче ли се отнася.

Привет! Аз ще съм една от майките ,които освен отгледали 9 други бебета до 3-4 годишна възраст и  които са били здраво подковани и откъм теоретичната част с литература и подходи. Истината ,е че съм имала доста трудни деца в практиката ми на детегледачка и доста отрано се наложи да търся и намеря подходи за по-добро ,спокойно и щастливо отглеждане на децата. Преди да забременя вече имах много опит и литература за трудни деца, за аутизъстични деца, за дете с наднормени кг, за хипер-активно дете ,за плачливо ,злоядо и прочие деца,с които сме минали през тези проблеми,само бременността ми беше чужда материя .Та затова  наред с моите вече над 10 книги за тези проблеми ,изкупих над 15 книги за промените в тялото ми,за растежа на бебето,видовете раждания и интервенции,хомеопатия за бременни и деца,за здравословното и рационално хранене и над 18 други за отглеждането на детето и възпитанието .Имах прекрасна бременност в която по 15 часа на ден работех с близнаци до 7ми месец и след раждането на детето ни,всичко което знаех и което прочетох след излизането ми в майчинство само ми помогнаха !сега имаме едно прекрасно дете ,с режим от началото ,самостоятелно,екслузивно отглеждано от родителите си с много малка намеса от бабите и детегледачки,и наистина смятам,че това ,че бях и се информирам за всяко нещо по стъпките на детето ни ни е било само в полза!
P.P.да добавя,че най-успешният и добър за мен подход беше този от Gina Ford с нейните  7 книги за Щастливото бебе и подрастващото дете!

Хубава тема, valerie
Нищо, свързано с родителството не бях прочела преди да родя. Ръководех се само и единствено от вътрешното си усещане. Никога не съм избирала подход, нямах избор, бях си изградила един начин на отглеждане и възпитание. Дали е ефектвиен е много рано да се каже. Синът ми е гледан на режим, сам си го изгради още в първият ден, който дойде при мен ( 4-и ден след раждането). Сега продължава да има режим на спане, не му го променяме, независимо че често се случва да сменим местата за спане.
Колко бързо усвоява умения - зависи от уменията. В някои дейнсоти надминава връстниците си, а в други изостава. При него важи с все сила правилото "Само ако ми е интересно". Адаптира се лесно на тази възраст, вярва ни. Не общува с връстниците си, въпреки че говори за тях, радва им се, но за сега му е достатъчна играта рамо до рамо. Към момента е строг индивидулалист, който е силно привързан към родителите си.