Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

То и да не искаш, нямаш избор. Продължаваш да играеш пиесата, но цената ти си я знаеш.

Не бързам вече да се прибирам в къщи. Обикалям много бавно квартала само и само да се забавя. Освен сина ни няма кой да ме чака.

Неволно в работата ставам слушател на колежките, които говорят с мъжете си. Кога да си взема отпуската, ще пътуваме ли някъде, какво да напазарувам…… и т.н. Много е болезнено, много.

И аз водех тези разговори. Бях толкова безгрижна и щастлива, а сега само си представям какво щеше да е ако……

Проклета съм от някого, но на кого лошо сторих не знам.

kalina malina_ опитай се да си организирате пътувания с детето. Ако не си активен шоьор има много приятни организирани екскурзии. Някак трябва да запълните ежедневието. Тъжно е, тежко е, трудно е, но човек трябва да се нагоди!

Чудесна идея! Вижте това:
http://www.globaltour.bg/%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%BA%D1%83%D1%80%D0 … D1%84%D0%B8%D1%8F

Хора пишете по - често. Кажете как я карате, какви планове имате за празниците и какви чуства изпитвате в този период от годината.

Аз реших да нямам елха тая година, нямам настроение за нищо, вече съм ви казвала. Искам да минат възможно най бързо и незабелязано тия дни, но няма как да стане.

Ами вашето настроение ще се предаде и на децата. Ако вие сте твърде тъжна, те ще усетят и те ще бъдат тъжни. Моето дете брои всеки ден до Коледа, писа писмо с поръчка за подаръци, чака с огромно нетърпение. Едно от нещата, които обожава е да украсява елхата. Няма как да стане без елха, а и аз искам да усети Коледата. Миналата година беше месец след смъртта на мъжа ми, украсихме. За първа година сама подготвях подаръците под елхата, опаковах и плачех, защото винаги го правехме заедно. Но на сутринта детето такава радост изпита, не бих му отнела това. Той на 25 ти дори в 6 става, толкова е нетърпелив.
Как я караме- ако се затворя вкъщи и да стоя се чувствам зле. Ако ходя някъде, срещам се с хора се чувствам що- годе добре. Някои от групата ме познават и знаят, че не се спирам. Повярвай ми за мен това е едничкото спасение. Също така работата ми помага много. Гледам да не отсъствам. Ходя допълнително на курс по английски, ходя на тренировки , определено предпочитам да запълвам времето за да гоня мрачните мисли. Мисля, че успявам.

И миналата година и тази няма да украсявам. Децата ме питаха преди време ще слагаме ли елха тази година, но аз им казах,че на мен не ми е до украси ако те държат да има ще сложим и повече не сме говорили. Все пак да уточня, че те са големи(16 и 20 ), и аз някакси се чувствам свободна да изразявам истинските си чувства и настроение пред тях. И да, съсипвам и тяхното настроение и желанието им да тръгнем напред, така че Insane е напълно права, че това държание не е ок. Напълно осъзнавам, че от мен зависи това те да са добре психически и се опитвам доколкото мога, но не е лесно особено сега когато приближават тези празници и спомняйки си как ги празнувахме преди и с какво нетърпение ги чакахме всички.

Всъщност зависи и от възрастта на децата. Говоря от моята гледна точка- моят беше на 8, когато загуби баща си. Сега е на 9. Беше ме изплашила една приятелка, която почина брат й. Каза, че детето на брат й, тогава на възрастта на моето от усмихнато и общително се затворило и станало много мълчаливо. Много се притесних моят син как ще понесе загубата. Слава Богу засега не виждам да му се е отразило, при все, както винаги съм казвала, че мъжа ми го гледаше повече от мен и бяха много близки.Но при големи деца, мисля че човек може да отпусне чувствата си, там е различно. А моят син Коледата му е любимият празник. Чака я с най- голямото и невинно детско нетърпение и още вярва в Дядо Коледа. Много е сладък като си пише писмата и сутринта тича да отваря подаръци. Такава радост в детските очи, пълни ми душата

Моите деца също са големи, на 16 и 26, но въпреки това ще украся и ще сложа елха и подаръци под нея, както винаги е било до сега. Ако бях сама със сигурност нямаше да си направя труда. На 17 декември ще станат 7 месеца откакто мъжът ми почина. Изглежда всички различно се справяме с мъката. Аз например предпочитам да си стоя в къщи, вместо да съм сред хората. У дома ми е най-спокойно и много се дразня когато разни хора започнат да ме убеждават, че трябва да се срещам с тях и да напират да общуваме. Не искам да виждам никого и не искам да чувам никого. Искам просто всички да ме оставят на мира. Толкова ли е трудно да се проумее, че всеки има нужда от различни неща за да се справи с мъката си?

Не е трудно. Всеки се справя както може. Аз споделих при мен, не казвам, че е универсална формула

О, аз съвсем нямах предвид теб и какво си казала. Става въпрос за мои близки и познати, които не спират да ми натякват, че трябва да общувам с хора. Ама кой определя какво трябва? Тук няма правилно и неправилно. Всеки се справя както може.

Аз гледам да съм максимално ангажирана с работа, с разни задачки и други занимания и ангажименти. Изключително много ми тровят психиката разните застрахователи с които се налага да се разправям, покрай двете застраховки, които имаше съпруга ми. Много, ама много ми бъркат в раната тези хора.
Задаващите се празници ме натъжават ужасно, много ми липсва нетърпението с което очаквахме да се съберем семейството у дома, да почиваме, да сме си заедно, да се забавляваме.... Никога вече няма да е същото, но пък ще се постарая да съм в що-годе нормална кондиция заради дъщеря ми. Тя е голяма, но и на нея и е тежко, старая се да я щадя максимално. Вероятно украсата ще е по-семпла от обичайното, но ще се насиля все пак да създам малко празнична обстановка. За сега не планирам пътуване, първо, защото не обичам организирани екскурзии, а аз сега започвам да шофирам и още не съм изобщо уверен шофьор и второ, защото това ще ме връща към случката, където и да отида, с когото и да съм. Това си беше нашето удоволствие, моето и на моето момче. Вероятно в някакъв момент пак ще преоткрия пътуванията, но ми трябва време, за да се почувствам в състояние, което не заплашва да скапе кефа на всички наоколо.

Всяка сутрин като се събудя и видя непокътнатия чаршав до мене нещо ме стиска за гърлото и ме задушава. Започват да текат сълзите и ми става толкова мъчно и пусто. Не ми се прави нищо. Наоколо живота продължава и аз не мога да проумея как всички живеят по старому, като знаят , че той е починал. Но разбирам, че той не означава за всички това което означава за мен.

Синът ми снощи ми каза- ако беше ти щеше да ми е много по - трудно. Свикнал съм тате да е все на работа и да го няма, но ти винаги си тук.

Така беше - двамата някога не се виждаха с дни. Но ние се виждахме. Чаках го да се прибере, сутрин се събуждах с него. За мен е различно. Все повече ми става ясно, че аз съм единствения човек, който страда безкрайно. Никой друг.

Оххх, Калина, всички страдат, просто за всеки загубата е различна. Когато бях бременна в 6 месец с дъщеря ми загубих майка си, внезапно, без никакво предизвестие, така, както стана и със съпруга ми сега. Тогава и за мен, която очакваше първото си дете и за сестра ми, която беше едва на 20, не беше никак леко. Беше ни трудно, беше ни мъчно, но вероятно за баща ни беше най-трудно, защото неговия живот се промени най-сериозно и най-драматично. Той трябваше да се научи да живее сам.
Сега гледам детето си, не мисля, че и е по-леко , отколкото на мен, знам, че има много страхове и притеснения и много мъка, нейния живот също се обърка. Просто тя ще продължи, а аз трябва да се стягам заради нея. На свекърва ми също не и е леко, та тя загуби син. Разбирам колко и е тежко и защо се опитва да ме избута встрани, тя си мисли, че нейната мъка и загуба е най-голяма. Но всъщност моя живот е най-силно променен, това не значи, че другите не страдат, просто аз трябва да се науча да живея наново.
Ужасното в цялата ситуация е факта, че когато другите продължат напред, ние оставаме сами и зацикляме в точно онзи момент, в който живота ни се промени завинаги, но само от нас зависи кога и как ще продължим и ние. Иска се усилие и търсене на мотивация, пък била тя и дребна, малка, колкото просто да изкараме днешния ден. Да нищо вече няма да е същото, него никога вече няма да го има, но пък с времето ще се появят други цели, друг смисъл, надявам се да е така. Сега просто трябва да се съхраним и да оцелеем до тогава, когато успеем да се изправим и да намерим нещо значимо, което да ни задвижи напред.
Аз поне така се опитвам да мисля, не далече в бъдещето, защото сега там всичко е страшно, грозно и черно, а днес, тук и сега, след 2 часа и да намеря нещо, което да ме накара да се чувствам жива. Например вчера намерих стара приятелка с която бяхме много близки, но пътищата ни се разделиха. Чухме се и това бяха два страхотни часа, които ме извадиха от реалността, дадоха ми стимул и надежда, че не всичко е приключило, че все пак мога да живея интересно и занапред. Беше хубаво изживяване и не изпитвам вина, че си го позволих.

Всяка загуба е трагедия за близките на починалия, а мъката е неизмерима. Зълва ми остана вдовица на 28 г бременна в шестия месец. Мъжът ѝ беше само на 33. Починал е през нощта докато спи до нея, а на сутринта тя се е опитвала да го реанимира, защото си е мислела, че се случва в момента. Правила му е сърдечен масаж и изкуствено дишане, докато пристигне линейката. Представяте ли си какъв шок е преживяла тази жена? Племенничката ни е вече на 23 г, но никога не е имала баща, дори и доведен, тъй като зълва ми никога повече не се омъжи. Винаги съм ѝ се възхищавала, колко силна жена е и как никога, ама никога не се е оплаквала от нещастната си участ. Само тя си знае какво ѝ е коствало това. Преди 11 г почина баща ѝ, моят свекър, а преди 6 месеца брат ѝ, моят съпруг. Трагедия.

Олицетоворих се с Вашата зълва, бях бременна в началото на 5ти месец със сина ни, бях на 26 год, а съпруга ми на 32 год. Разликата, че аз се събудих, когато той направи гърч и потърсих помощ, за съжаление не успяха да го върнат! Има и още нещо, но ще го запазя за себе си!
Истината е, че аз съм човека, който най-много съжалява, че съпруга ми не можа да види очичките на сина си, същите, като неговите - дълбоки топли кафеви очи! Човек трябва да намери сили в себе си да продължи и да бъде щастлив! Благодаря на Бога за всеки един ден, който ми е дал и се моля за здраве и живот!

Притеснявам се за Хриси, тя спря да пише, навярно прие думите ни, като упрек, а не, като "шамар" да се опита да дойде на себе си. Надявам се да е добре и да разбира, че нищо с лошо не сме написали!