Толкова много ми идват всички притеснения, страхове, всичката мъка и безсилие. Такава буца е заседнала в гърлото ми. Колко сълзи изревах, колко нощи не спах, не минава. Не минава.
- Публикувана: 1 март 2011, 21:29 ч.
- Последно мнение: 19 апр. 2024, 09:10 ч.
Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2
Толкова много ми идват всички притеснения, страхове, всичката мъка и безсилие. Такава буца е заседнала в гърлото ми. Колко сълзи изревах, колко нощи не спах, не минава. Не минава.
И при мен не минава.. Мъча се да се успокоя, че ще се върне и като си пусна клип или снимка, като чуя гласа му, като видя усмивката му не издържам.... Как да издържа... Много ме боли.. Сърцето ме боли.. Немога да го понеса, няма да издържа.. И заради детето се опитвам и пак не става... Идва ми да умра, много боли, много... Става все по силно, как сте се справили всички, аз имам чувстото, че ще потъна и няма да издържа..... Не знам какво ще правя,, толкова нелепо и внезапно стана всичко, немога да го приема.... Как да си помогна вече не знам, пия хапчета, ходя на психолог, не помага, не съм сама близките ми са до мен, не помага..... Няма да издържа на тази адска мъка....
Днес стана точно месец откакто си тръгна, или по скоро не се върна.. Не мога да намеря себе си, не зная по кой път да тръгна.. Страх ме е че идват 40 дни и душата му и тя ще си тръгне.. Сигурно съм егоист, но не искам.. Децата ме питат къде е, дали ги вижда и чува, дали чете съобщенията им.. Какво да отговоря като и аз не съм сигурена в нищо.. Много искам да вярвам, но няма знак, няма сън, няма нищо... Искам да ме чуе и да ме вземе, да не ме оставя така сама, как да вдигна глава след като живота те е мачкал и продължава да го прави.. Къде е изобщо смисъла да го живея тоя скапан живот... Не, просто не мога и не искам
Преди време писах, че съм спряла хапчетата.. Е пак ги почнах. Болки е корема, прескачане на сърцето. Явно не съм готова още. Станаха 28 седмици.
Рядко го сънувам. Тая нощ го сънувах и го питах какво да му занеса на гробища. Показа ми нещо, но не помня какво. Много тежко ми става когато го сънувам. Като се събудя и осъзная сълзите тръгват и така цял ден. Всъщност сълзите не спират всеки ден.
Сърцето ми е свито и душата ми трепери като идват празници.
Рядко го сънувам. Тая нощ го сънувах и го питах какво да му занеса на гробища. Показа ми нещо, но не помня какво. Много тежко ми става когато го сънувам. Като се събудя и осъзная сълзите тръгват и така цял ден. Всъщност сълзите не спират всеки ден.
Сърцето ми е свито и душата ми трепери като идват празници.
Преди време писах, че съм спряла хапчетата.. Е пак ги почнах. Болки е корема, прескачане на сърцето. Явно не съм готова още. Станаха 28 седмици.
Рядко го сънувам. Тая нощ го сънувах и го питах какво да му занеса на гробища. Показа ми нещо, но не помня какво. Много тежко ми става когато го сънувам. Като се събудя и осъзная сълзите тръгват и така цял ден. Всъщност сълзите не спират всеки ден.
Сърцето ми е свито и душата ми трепери като идват празници.
Рядко го сънувам. Тая нощ го сънувах и го питах какво да му занеса на гробища. Показа ми нещо, но не помня какво. Много тежко ми става когато го сънувам. Като се събудя и осъзная сълзите тръгват и така цял ден. Всъщност сълзите не спират всеки ден.
Сърцето ми е свито и душата ми трепери като идват празници.
Колко от вашите близки почнаха от ковид... Немога да повярвам, как беше добре и на другия ден ми казаха, че го няма... Неможе да е истина. Неможе....
Сигурно има хора, които не са обичали силно или времето е донесло отчуждение и безразличие и за които загубата на партньора не е причинила травма или дори да е донесла облекчение. Но те не пишат тук, в клуба на опустошената голяма любов. За вас, за които раната е толкова прясна, искам да кажа следното. Изпитал съм същата пареща болка, чувство на несправедливост, отчаяние и СТРАХ, че никой повече няма да ме погледне и ще умра САМ. Това отминава и страховете се уталожват, мъката и тя прегаря - говоря от личен опит. Сега трябва да направите осъзнато усилие постепенно да излезете от капана на миналото и спомените (поне не ги провокирайте). Колко сме били щастливи преди (снимки, дрехи на половинката, места на които сме били заедно) е сладък наркотик, но точно в момента той ви източва жизнените сили а вие се нуждаете от енергия за борба. Това не значи да забравите любимите си, а да си помогнете в този критичен момент. Нали сте чували за самосбъдващите се предсказания? Не си предсказвайте, че ще умрете, защото не можете повече да издържате на самотата и болката!!! Историята за Ромео и Жулиета е романтична и прекрасна ........... докато сме от страната на публиката. И става отвратително страшна и жестока ако влезеш в главната роля. И накрая ще кажа - всеки има избор, включително и вие. Избирайте рационално, избирайте живота. На никой не му пука повече от самите вас, какъв ще е утрешния ви ден. Ако не се опиташ да си помогнеш сам и Господ не може да ти помогне. Помогнете Му да ви спаси!
Сигурно има хора, които не са обичали силно или времето е донесло отчуждение и безразличие и за които загубата на партньора не е причинила травма или дори да е донесла облекчение. Но те не пишат тук, в клуба на опустошената голяма любов. За вас, за които раната е толкова прясна, искам да кажа следното. Изпитал съм същата пареща болка, чувство на несправедливост, отчаяние и СТРАХ, че никой повече няма да ме погледне и ще умра САМ. Това отминава и страховете се уталожват, мъката и тя прегаря - говоря от личен опит. Сега трябва да направите осъзнато усилие постепенно да излезете от капана на миналото и спомените (поне не ги провокирайте). Колко сме били щастливи преди (снимки, дрехи на половинката, места на които сме били заедно) е сладък наркотик, но точно в момента той ви източва жизнените сили а вие се нуждаете от енергия за борба. Това не значи да забравите любимите си, а да си помогнете в този критичен момент. Нали сте чували за самосбъдващите се предсказания? Не си предсказвайте, че ще умрете, защото не можете повече да издържате на самотата и болката!!! Историята за Ромео и Жулиета е романтична и прекрасна ........... докато сме от страната на публиката. И става отвратително страшна и жестока ако влезеш в главната роля. И накрая ще кажа - всеки има избор, включително и вие. Избирайте рационално, избирайте живота. На никой не му пука повече от самите вас, какъв ще е утрешния ви ден. Ако не се опиташ да си помогнеш сам и Господ не може да ти помогне. Помогнете Му да ви спаси!
Как да си помогна, като не ми се живее.. Искам само да се върне.... Неможе да си е заминал толкова бързо, без да каже дума.... Какво стана, как стана, как са живея без него....... Задушава ме тазк болка... Каква е тази болест, при вашите близки толкова ли бързо и нищотл се случи..... Не знам вече какво да мисля...
Христина, при съпрга ми беше борба 11 дни в къщи и 17 дни в болницата.
В началото беше леко. На втората седмица отидохме на контролен проглед.
Когато лекаря говори с него за неговите резултати аз не бях в кабинета.
После ме извика и мен и говори с мен за мойте резултати пред съпруга ми. Правя това уточнение, зощото си мисля, че още тогова са му казали да остане в болница и той е отказал. Още на другия ден станаха усложненията при него - много висока температура, много учетено дишане и много други неща. Мислех си, че ще умре у дома. Става буквално за часове. Той разви цитокинова буря. В много влошено състояние стоя още три дни в къщи и когато постъпи в болницата резултатите му бяха скочили до небесата. Заради това закъснение не можаха до последно да овладеят тази буря. За мен причината за неговата смърт е точно закъснението. А и другото, което е никой не ни каза за кортекостероид. Може би ако го пиеше и в къщи нямаше да е така. Не знам.
Когато се обърне колата, пътища много.
Колкото ми е мъчно, толкова и съм му сърдита, защото той постъпи безотговорно към себе си и към нас. Подцени ситуацията. Но .... каквото и да кажа вече няма никакво значение. Факт е че го няма, сами сме и така ще бъде.
Липсва ни безумно много, тази липса разяжда отвътре и недава покой.
В началото беше леко. На втората седмица отидохме на контролен проглед.
Когато лекаря говори с него за неговите резултати аз не бях в кабинета.
После ме извика и мен и говори с мен за мойте резултати пред съпруга ми. Правя това уточнение, зощото си мисля, че още тогова са му казали да остане в болница и той е отказал. Още на другия ден станаха усложненията при него - много висока температура, много учетено дишане и много други неща. Мислех си, че ще умре у дома. Става буквално за часове. Той разви цитокинова буря. В много влошено състояние стоя още три дни в къщи и когато постъпи в болницата резултатите му бяха скочили до небесата. Заради това закъснение не можаха до последно да овладеят тази буря. За мен причината за неговата смърт е точно закъснението. А и другото, което е никой не ни каза за кортекостероид. Може би ако го пиеше и в къщи нямаше да е така. Не знам.
Когато се обърне колата, пътища много.
Колкото ми е мъчно, толкова и съм му сърдита, защото той постъпи безотговорно към себе си и към нас. Подцени ситуацията. Но .... каквото и да кажа вече няма никакво значение. Факт е че го няма, сами сме и така ще бъде.
Липсва ни безумно много, тази липса разяжда отвътре и недава покой.
https://www.youtube.com/watch?v=phuTstCr7r8
В живота няма само страдание а и красота.
В живота няма само страдание а и красота.
Моят мъж си отиде за няма и три седмици. На 09.11. направи рентген на бял дроб и беше чист. Без следи от пневмония или каквото и да е. На 21.11. влезе в реанимация с над 80 процента неработещ бял дроб. На 23.11. почина. И двамата подценихме болестта. Не ми е хрумвало, че няма да го изкара. Дори се смеехме на негов приятел как отказва срещи в Русе, заради ковид и се чудехме защо толкова се плаши като е млад. А трябваше да се покрие и да работи от вкъщи докато може да сложи ваксина. Реално само няколко месеца оставаха, можеше да се лишим от излизания и най- вече той имаше право да избира дали работи от вкъщи, но той искаше да ходи на работа. Но то какво да го мисля, свършило е, със сигурност , ако той знаеше какво може да стане и дори да е предполагал, щеше да вземе всички мерки да не стигаме дотам. Вашите съпрузи също. Просто ковид е много коварен, удря определени хора много силно, дори млади и здрави, а други дори и не разбират, че са болни. Явно не сме предполагали колко може да са уязвими. Аз почти и аз не стигнах до болница заедно с него. Реално бях за болница. Падна ми сатурацията, не можех да дишам, една нощ спах седнала, заради недостиг на въздух, но останах в нас, защото никой не искаше детето, заради ковида тогава. И някак се оправих. Така, че дали е закъснял с болницата не знам, но е факт, че при някои хора не знам защо, но нещата не може да се стопират. Даже той ми викаше като влезе в болница, аз се уредих , остава и та да влезеш и търсихме как да закараме детето в Русе да го гледа майка му, но пък братът на моят мъж категорично отказа майка му да гледа сина ми и така , поради това, че детето щеше да е само аз наистина не влязох в болница. И факт, че се оправих и без кортшкостероиди , не знам , наистина тази болест е непредсказуема.
Христина, при съпрга ми беше борба 11 дни в къщи и 17 дни в болницата.
В началото беше леко. На втората седмица отидохме на контролен проглед.
Когато лекаря говори с него за неговите резултати аз не бях в кабинета.
После ме извика и мен и говори с мен за мойте резултати пред съпруга ми. Правя това уточнение, зощото си мисля, че още тогова са му казали да остане в болница и той е отказал. Още на другия ден станаха усложненията при него - много висока температура, много учетено дишане и много други неща. Мислех си, че ще умре у дома. Става буквално за часове. Той разви цитокинова буря. В много влошено състояние стоя още три дни в къщи и когато постъпи в болницата резултатите му бяха скочили до небесата. Заради това закъснение не можаха до последно да овладеят тази буря. За мен причината за неговата смърт е точно закъснението. А и другото, което е никой не ни каза за кортекостероид. Може би ако го пиеше и в къщи нямаше да е така. Не знам.
Когато се обърне колата, пътища много.
Колкото ми е мъчно, толкова и съм му сърдита, защото той постъпи безотговорно към себе си и към нас. Подцени ситуацията. Но .... каквото и да кажа вече няма никакво значение. Факт е че го няма, сами сме и така ще бъде.
Липсва ни безумно много, тази липса разяжда отвътре и недава покой.
В началото беше леко. На втората седмица отидохме на контролен проглед.
Когато лекаря говори с него за неговите резултати аз не бях в кабинета.
После ме извика и мен и говори с мен за мойте резултати пред съпруга ми. Правя това уточнение, зощото си мисля, че още тогова са му казали да остане в болница и той е отказал. Още на другия ден станаха усложненията при него - много висока температура, много учетено дишане и много други неща. Мислех си, че ще умре у дома. Става буквално за часове. Той разви цитокинова буря. В много влошено състояние стоя още три дни в къщи и когато постъпи в болницата резултатите му бяха скочили до небесата. Заради това закъснение не можаха до последно да овладеят тази буря. За мен причината за неговата смърт е точно закъснението. А и другото, което е никой не ни каза за кортекостероид. Може би ако го пиеше и в къщи нямаше да е така. Не знам.
Когато се обърне колата, пътища много.
Колкото ми е мъчно, толкова и съм му сърдита, защото той постъпи безотговорно към себе си и към нас. Подцени ситуацията. Но .... каквото и да кажа вече няма никакво значение. Факт е че го няма, сами сме и така ще бъде.
Липсва ни безумно много, тази липса разяжда отвътре и недава покой.
И моят мъж беше седмица вкъщи с висока температура и кашлица аз го убеждавах да не си прави тест и че ще мине, с детето не бяхме там... След няколко дни си направи снимка и излезе двустранна пневмония, той след два дни каза, че се чувства малко по зле, но можеше да диша, не искаше да е сам вкъщи и влезе в болница на 14.09 влезе на 23.09 го преместиха в реанимация и на 25.09 си замина като предния ден беше добре, на 25 ти също беше добре, но не знам защо му сложиха два пъти успокоително и каза, че е като труп от него и не му слагаха вода в машината за кислорода, каза че е изгорен и много го боли... Не съм понисляла, че може да стане така....... Вечерта ми написа, че е добре и на сутринта го нямаше, спри не го чух..... Каква е тази цитойинова буря, каквл е станало не знам, да не е тромб също не знам иначе щеше да има време поне да ни се обади нямаше да ни остави така..... Много ме боли не знам как се преживява такова нещо, не знам дали трябваше да влиза в болница, дали закъсня, не знам какво да мисля вече.....болката е ужасна..... Няма да се справя....
Христина1 ,моето момче си замина на 16-я ден от първи симптом . Леко втрисане и промяна в гласа в петък ,съботата надвечер вече беше в болница .На 16-я ден Бог го прибра .За 17 години един път се е залежавал от грип ,три месеца преди ковида заради частна мед.застраховка имаше пълни профилактични прегледи ,не е бил пълен ,хранехме се с качествена храна и спортувахме умерено .Просто ..... не знам цитокиновата буря ,не знам дали въобще в БГ може да бъде овладяна от лекарите или просто е каквото тялото ти успее да направи .
бъдни вечер , Коледни украси ,зън-зън .....................майната му на оня горе !
бъдни вечер , Коледни украси ,зън-зън .....................майната му на оня горе !
Христина1 ,моето момче си замина на 16-я ден от първи симптом . Леко втрисане и промяна в гласа в петък ,съботата надвечер вече беше в болница .На 16-я ден Бог го прибра .За 17 години един път се е залежавал от грип ,три месеца преди ковида заради частна мед.застраховка имаше пълни профилактични прегледи ,не е бил пълен ,хранехме се с качествена храна и спортувахме умерено .Просто ..... не знам цитокиновата буря ,не знам дали въобще в БГ може да бъде овладяна от лекарите или просто е каквото тялото ти успее да направи .
бъдни вечер , Коледни украси ,зън-зън .....................майната му на оня горе !
бъдни вечер , Коледни украси ,зън-зън .....................майната му на оня горе !
Що за чудо е това цитокинова буря.... Що за чудо е тази болест.. Вашият мъж е отишъл навреме, а си е заминал като моя без време... Некадърници са това за мен, оставят хората да умират и дори не ги поглеждат така беше при моя мъж.... Как се спрсвяте с мъката, защото при мен е много непоносимо и нямам сили да живея.... Предстои първата годинка на детето ни, което оставиха без баща, неговият рожден ден.... Той завинаги остана на 35, а дори още не го вярвам и се надявам да се върне.... Коледа.. Празници.... Всичко вече няма смисъл... Остана ми само мъката и адската болка... Как да издържа не знам.... Много ме боли.
Днес стават седем месеца откакто влезе в болницата. Седем месеца не се е прибирал. Седем месеца не е сядал на масата и не е лягал в леглото си. Страшно е. Много болезнено и страшно. Липсва ни много. Защо Боже, защо е това наказание. Трудно се съсредоточавам, за да работя, вечер се затварям в спалнята си и гледам в една точка. Търся го навсякъде. Никъде не го намирам.