Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Майка ти почина - преодоляхте ли го?

  • 221 826
  • 1 939
  •   1
Отговори
# 1 545
  • София
  • Мнения: 12 283
Как се справяте с коледните празници? Бъдни Вечер винаги е бил любим празник, обаче сега хич не ми е празнично. Тия Коледни светлинки ме отвращават и лично бих искала да не правя нищо. Разбира се има други близки хора и не мога просто да се затворя, но не знам каква маска трябва да си сложа.

Аз не понасям принципно Коледа. Този консуматорски дух, който завладява света за мен е лудост. А тази година, когато ще са първите празници без мама нямам никакво желание да се включвам в общия дядомразовски хор.
Относно готвенето - аз го правя всеки ден, понякога по два пъти и готвя предимно нещата, които са правили и мама, и баба, така че не ми трябват празници за това.

# 1 546
  • Мнения: 1 880
Моята майка почина на 24.12. рано сутринта, погребението беше на другия ден на връх Коледа...Тая година стават 6 години без нея. Ами преодолявам го доколкото мога, стремя се да не се фокусирам върху това, че е годишнина от смъртта й и да забивам в тая посока. Сутринта на 24 ти ходя на гробищата, а вечерта си празнуваме традиционно Бъдни вечер. Тъжно е без нея, пусто е, но животът е за живите...

# 1 547
  • Мнения: 3 250
И на мен ми е първата Коледа без мама и татко, много ми е тежко , наближават 40 дни, и имам много тежки дни и нощи, както в първите дни. Заради детето мисля да се разходим из украсения град, не знам как ще ми се отрази, дано малко да ми се насочи вниманието към Коледа

    Последна редакция: ср, 01 дек 2021, 18:54 от sunrise_67

    # 1 548
    • София
    • Мнения: 1 143
    За мен празници като Коледа и Великден са традиционни и дори да съм тъжна и да не ми се празнува, приготвям обичайните неща. Смятам, че би било твърде егоистично спрямо околните да не го направя. А и ги усещам като големи празници, които трябва да почета. Не по консуматорски. Просто слагам масата с традиционните неща и държа с близките ми да сме заедно. По друг начин приемам личните празници - като рождения си ден, когато не се чувствам длъжна да празнувам и това, че не го правя не засяга други хора. Рождените ми дни са много тъжни, откакто майка ми я няма и се чувствам много самотна. Същото е и на нейния рожден ден. Гледам да приготвя нещо, което свързвам с нея и това сякаш ме поуспокоява. Не чествам годишнините от смъртта. Не намирам смисъл да отбелязвам толкова лоша дата.

    # 1 549
    • Мнения: 1 880
    О, да, на  рождения и именния ми ден  много ми липсва. Винаги тя първа ми честитеше и пожеланията и бяха толкова мили и сърдечни. Също много  мъчно ми става когато гледам стари бг филми, където декорите и дрехите на артистите ми  напомнят за родителите ми и въобще за оная епоха. Все едно се връщам в детските години, където баща ми е жив, а майка е млада и хубава,хубава...

    # 1 550
    • на изток от рая
    • Мнения: 398
    На 23-и декември ще правим 40 дни на татко. Знаете как е. Разкъсвам се от болка и мъка по него, липсва ми.
    Почина от ковид, в болницата.  Много "Ако бях/не бях..." ме ядат. Не мога да се примиря с мисълта, че го няма, че повечв няма да го видя.
    Сънувах го, в деня на погребението. Беше оздравял, лекарите го преглеждаха, преди да го изпишат, а той ми се усмихваше.
    Та, празниците ще ги отбележим с мама с много сълзи.

    # 1 551
    • Мнения: 847
    Аз пък като дете не понасях празниците, защото майка ми беше в стихията си тогава и от сутринта съсипваше всичко. Меко казано никога не сме имали силна връзка майка-дъщеря. Скандали, побоища, постоянни подмятания, подигравки, постоянно натякване на чувство за вина. Към баща ми лошо лошо отношение.
    И... просто изстинах накрая.
    Тези дни почина и единствено имам усещане за вина, че към края можеше по-често да минавам, когато вече по-трудно се оправяше с всичко. Но и да беше всеки ден, все идва смъртта.
    Но... дано е намерила покой поне на Онзи свят. Имам усещането, че не беше за този свят - все една неудовлетвореност, студенина, суровост. Грижа за детето да е нахранено, здраво, облечено и... никакъв интерес към вътрешния му свят. Една лекарка от Спешното като си позволи да ми се кара по телефона, мислех да отворя и аз уста, но.. няма да ме разбере сигурно. Лесно е да се говори като не познаваш хората.
    Въобще, много е трупано за разказване в 10-15 реда.
    Както каза ММ, все едно е имало сянка над мен и започвам да дишам спокойно, да имам самочувствие, да усещам живота изобщо. За много неща бях убедена, че не мога, а сега разбрах, че просто съм била потискана цял живот. И той е израснал с властен родител и ме разбира. Какво са семейни празници разбрахме истински заедно.
    Днес си говорихме със свекърва ми и тя си каза, че при нея е бил същият семеен модел като моя.
    Завиждам благородно на писалите по-горе за топлите отношения с майките им.

    # 1 552
    • в очите на дъщеря ми
    • Мнения: 1 296
    Аз мразя целият м. декември, през декември почина баща ми, през декември научих ме диагнозата на майка, седях на Бъдни вечер, гледах я и знаех, че това е последната ни Коледа заедно.  Ние си имахме традиция, правехме заедно сърмите и тиквеника и си говорехме, говорехме....нямам никакво желание са приготвям, каквото и да било, купувам повечето неща готови и така ....много ми е тежко...

    # 1 553
    • София
    • Мнения: 12 283
    И ние правехме сармите заедно. И много си говорехме. Особено, откакто аз родих, тя стана най-добрата ми приятелка. Оф, не ми се и говори.

    # 1 554
    • Мнения: 5 496
    Всичко се преодолява, въпросът е каква празнина оставя в теб. А празнината, ако я има, имам чувството, че никога не се запълва.
    16 години минаха, откакто мама си отиде и не се замислях толкова преодоляла ли съм го, но си мислех, че най-трудното, да пораснеш без майка, аз съм го минала вече и ми е зад гърба. Обаче не е. Последните две години още повече ме пробожда, още повече се усещам самотна и опустошена, че никога няма да мога да споделя с нея емоциите, които една жена сякаш само с майчинска фигура може да ги сподели - сгодих се, омъжих се, чакам дете и във всеки един щастлив миг ме пробожда за миг мисълта, че тя не е тук да види, да каже нещо, да ме изтърпи с онази безусловна майчина любов, когато нямам сила да съм дипломатична и търпелива.
    Загубих не само мама, а и другите две жени, които бяха за мен поне малко майчински фигури, пък макар и никой да не можеше да я замести. Преодолява ли се... не зная. Цял живот ще се уча и кой знае, може някой ден да го преодолея. Аз наистина живея с мисълта, че не може да ни е било отредено толкова мъничко време заедно и вярвам, че някога някъде там ще се намерим отново и пак ще мога да и кажа "мамо".

    # 1 555
    • Мнения: 221
    Също много  мъчно ми става когато гледам стари бг филми, където декорите и дрехите на артистите ми  напомнят за родителите ми и въобще за оная епоха. Все едно се връщам в детските години, където баща ми е жив, а майка е млада и хубава,хубава...

    Ох, болезнено...И аз така свързвам днешни предмети от миналото с детството и с мама и се натъжавам...С всички вещи се наложи да се разделя.За някои не очаквах, че ще страдам дълбоко. Само като видя подобен цвят като една празнична дреха на мама, която се колебаех дали да запазя и изръпвам от тъга. Веднъж това се случи в една пицария, където едно пано на стената беше точно в такъв рядък цвят. Накривих се от раз и няма как да обясниш това на компанията си.... спомени, асоциации....Решила съм за себе си да си купувам само дрехите на гърба ми и най-необходимото; оттогава сякаш се отвърнах от всякакви предметни неща

    През декември научих ме диагнозата на майка, седях на Бъдни вечер, гледах я и знаех, че това е последната ни Коледа заедно. 

    Чета и просто искам всички да прегърна, толкова съм съпричастна! Като прочетох това изречение и се замислих какво нещо е надеждата. Ако знаехме какво очаква майките ни, дали щяхме да издържим психически? Те и без това сами са си изпили горчивата чаша, ние само сме помогнали доколкото сме могли и доколкото сме били дорасли да реагираме...


    Завиждам благородно на писалите по-горе за топлите отношения с майките им.

    Знаеш ли, дораснах до мисълта, че нищо в човешките отношения не е задължително. Родителската обич или я усещаш или не. Някои родители просто не са отдадени или обичта им остава криворазбрана...Както някои деца са оказват ненадейно неблагодарни или неангажирани. Просто по някакви причини- обясними или не -поняякога няма пресечна семейна точка. Кофти е, но не знам дали можеш да се бориш с това. Просто избираш своята позиция, защото така или иначе, всяка страна е права за себе си.
    Плачем и тъжим за майките си, но не мисли, че отношенията ни се били като в приказка, вярвам, че повечето сме имали скандали, спорове, караници с родителите си, но важното е, че по-силна от тях е била обичта и както казваш "топлината" във връзката.

    # 1 556
    • Мнения: 1 880
    Ооо, нашите отношения далеч не бяха като в приказките. Майка беше властна и не търпеше да й се опонира, зодия Овен, вечно готова за битка, имали сме доста пререкания, но това не прави загубата й по поносима или маловажна. Тя боледува 4 години, имаше рак и знаехме какъв ще е края. Имах време да свикна с мисълта, че ще умре, минахме през какви ли не мъки, но пак надеждата умира последна. Най трудно ми беше накрая да я гледам как губи ума си, колко безпомощна и объркана става. Като знам какъв човек беше, колко се бореше, умът й беше остър като бръснач и да я гледам как името си не можеше да каже накрая... В нейния случай смъртта беше избавление. Но пак боли, понякога непоносимо. Ето, моите деца ми пораснаха, племенника има дете, живота си върви, а нея я няма да нас да ни се радва.

    # 1 557
    • Мнения: 5 228
    А моята майка беше много, много болна, с години... Нямахме уютен дом, специални празници, но това не ме беляза.
    Искам да забравя последните ни дни заедно. Помня как стоя в интензивното на ВМА, тя е без дрехи, покрита само с чаршаф, ръцете й - нежни и тънки, лежат отгоре. Говорим си с очи, цялата е опасана в апаратура. Устните й се движат, не чувам нищо, навеждам се и повдигам кислородната маска, шепне нещо, взира се в мен, но пак не я разбирам. Дежурният лекар минава и върти очи подканващо - трябва да вървя, тук е забранено, ясно ми е защо ме пусна,  даде ми мантата, шапката и каза че имам 5 минути. Кога минаха? Разплаквам се и шептя "Обичам те, мамо. Ще се оправиш, нали? И пак ще отидем на сладкарница в Банкя..." Тя ме гледа, очите й плуват в сълзи. Минава сестрата и ме подръпва настоятелно. Вкопчвам се в леглото "Мамо, трябва да вървя.... Пак ще дойда...". Знаем, че няма да има пак. Усмихва ми се, едва, едва... Тръгвам, а след малко изпадна в кома и повече не се събуди...
    Искам да забравя... Искахме да си говорим още, искахме... 5 минути.... Как човек се сбогува за 5 минути!...

    # 1 558
    • София
    • Мнения: 12 283
    Не знам кое е по-доброто, ако изобщо има по-добро. Ти си се простила. Аз дори не я видях. Ни жива, ни мъртва.
    Три седмици преди да почине беше болна с ковид. Само говорехме по телефона.

    # 1 559
    • Мнения: 5 228
    Ох, Нана, не знам, не знам дали изобщо някой може да се сбогува по някакъв начин. Надеждата, че все пак може да стане някакво чудо, е жива до последния дъх. Аз сама се успокоявах и залъгвах, че ето на, може пък, толкова време се бори...

    Общи условия

    Активация на акаунт