Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Майка ти почина - преодоляхте ли го?

  • 208 712
  • 1 628
  •   1
Отговори
# 1 575
  • София
  • Мнения: 12 224
Не е първият случай в живота ми това. Преди 24 години почина първият ми приятел. Ръчният му часовник беше спрял на часа на смъртта.
Междудругото болницата и причината бяха същите, като при мама.

# 1 576
  • Мнения: 195
Чета ви от известно време и намирам утеха в историите ви. Всъщност мисля, че е добре, че можете да разкажете. Аз дори това не мога, просто една буца имам заседнала, дори не мога да разкажа, няма я и това е. Понякога много, много ми е мъчно, понякога успявам да притъпя усещането, но няма с кой да споделя мъката си, а и сякаш не знам как, направо съм онемяла, всичко е някъде заседнало дълбоко в мен Cry Благодаря, че ме изчетохте.

Almond, истината е, че тук само бегло споменаваме това, което ни е в сърцето....сигурна съм,, че много не пишат въобще, защото е трудно в няколко изречения да излееш такава сърцераздирателна емоция, защото е разтърсващо да се отклониш в тези мисли и след това да продължиш с прозаичните си дневни задължения... Затова поянкога темата остава мълчалива продължително. Но мъката трябва някъде да се изрази, дори и кратко, защото тя ни е постоянен спътник..Много от нас няма с кого да споделят, може би не защото ако е необходимо няма да го изслушат, а защото няма да го съпреживеят или пък ще се разстроят или обременят от своя страна. Тук сме големи жени, но в постовете сме като осиротели деца, всяка "прегърнала" с всички сили усещането за мама... Опитай да изговориш или напишеш, когато имаш сили, тук поне ще намериш съмишленици. За мен темата е да не кажа единственият отдушник и когато ми е тежко просто я повдигам, макар и да не искам ....чувствам се мъъничко по-малко сама в тъгата си.

# 1 577
  • Мнения: 695
В самото начало, когато мислите ми бяха само за мама и се опитвах да асимилирам случилото се, извадих един много хубав тефтер и започнах да и пиша писма. Това за мен беше най-големия отдушник. Не обичам много да споделям, а човека с който споделях всичко... беше тя. С времето писането намаля, понякога се сещам да напиша нещо, обаче вече и този тефтер ми е трудно да отварям, защото знам, че ще го зачета отначало и ще се върна в кошмарите първи седмици.
Трудно е споделянето... Но наистина в тази тема срещам разбиране, което дори и от някои близки не е същото. Когато човек не е минал през това, няма как да те разбере съвсем

# 1 578
  • София
  • Мнения: 12 224
Много ми е трудно през последните няколко дни. В събота станаха 9 месеца от смъртта на мама. Усещам се, че отново потъвам. Всичко и всички ме дразнят. И чужди, и близки. Апатично ми е и сиво и тъжно. И въпросът "ЗАщо моята майка?" ме подлудява.

# 1 579
  • Мнения: 3 168
И при мен е така ,наближават 40 дни, не минава, лоша и крива съм, не искам никой около мен . И знам ,че е е грях, но и аз това мисля,защо моята майка , завиждам защо някой възрастен е оцелял, а майчето ми не .

# 1 580
  • в очите на дъщеря ми
  • Мнения: 1 173
Момичета, няма отговор на въпроса "Защо?"...

# 1 581
  • София
  • Мнения: 12 224
Момичета, няма отговор на въпроса "Защо?"...

Знам, Нитуш, само че това не го спира да се върти в ума ми.

# 1 582
  • Мнения: 5
Ох, привет и от мен! Вчера станаха 40 дни без моята мила майка:disappointed: Много ми е трудно това изразяване на мъката. Почти няма с кого да споделям. Живея сама в друг град и работя от вкъщи. Това още повече ме сдухва. Добре, че пия антидепресанти иначе не се виждам какво щях да правя. Акълът не ми стига как ще го живея тоя живот оттук нататък сама без мама:frowning1: Не знам как се свиква с подобно нещо Neutral Face
Другото, което най-много ми тежи е, че не можах да се задомя и да я зарадвам с внуче, а тя го заслужаваше Disappointed Това не знам как ще си го простя... Но животът е суров-това е самата истина..
Сънувах я точно месец след погребението й. Беше толкова истински сън. Докато спях тя дойде при мен и ме целуна
Каза ми, че е жива и си е дошла и че е тук при мен Disappointed Relieved

# 1 583
  • Мнения: 3 168
Shine_86, ще пишеш тук с нас, малко да ти олеква , няма да си сама, ние ще сме с теб, сега пак ви чета и плача. Не се свиква , не знам , просто трябва да се държим , знам че ни гледат ,заради тях трябва да се справим , за да са спокойни и те. А ние как ще се успокоим не знам. Моя близка каза,че след 7 години болката намалява мъничко, не изчезва , просто явно се свиква.

# 1 584
  • Мнения: 2 177
Shine_86, много съжалявам! Майка ти би искала да си добре, спокойна и щастлива, мисля и че сънят ти го показва. Тя ти е дала този живот, ще го живееш пълноценно, просто сега раната  ти е съвсем прясна, дай си време. Прегръдка от мен 🤗

# 1 585
  • Мнения: 4 927
Днес ми е ужасен ден, искам да се свия на кравай в леглото и мама да дойде да си поговорим на по чаша с гореща напитка... Има дни, в които се чувствам сирак, днес е един такъв ден, труден...

# 1 586
  • Мнения: 3 168
Silvy, пак можеш да си поговориш с мама,  аз си говоря, на ум и на глас. Сподели си с нея, ще ти олекне, знам че и ще се наплачеш. Тя ще ти помогне , винаги са с нас

# 1 587
  • При семейството си
  • Мнения: 3 626
Аз от 4-5 години ги имам тези дни, а мама я няма вече 7. Седя и си говоря сама, уж говорейки с нея. Никой и нищо не я е заменил/о.
Почти невербалното ми дете си “говори”, обаче,  с нея.

# 1 588
  • Мнения: 6
Здравейте на всички! Със сигурност не съм на правилното място, мъж на 28 години съм, но просто имам нужда да споделя с някого. Винаги съм имал много силна връзка с майка си (55г), още от малък тя ме третираше като възрастен и споделяше много с мен. Откакто започна пандемията аз започнах да пазя много родителите си, ограничих излизания, изгубих приятели, животът ми стана от работа вкъщи и от вкъщи на работа. Страхувах се много за живота на майка ми и не спирах да чета и да се интересувам, като споделях всяка информация с нея и я коментирахме. Оттогава сме дали около 1500 лева за така наречената превенция, за да може вирусът да се изкара по-лесно. Тя цялостно се чувстваше по-добре и това много ме радваше. Тя за мен беше целият ми свят последните 2 години, с баща ми работим заедно и това ни беше радостта, да се приберем вкъщи при нея, а тя всеки ден в обедна почивка ни посрещаше с чай и обяд, а вечер ни чакаше с чай отново. Винаги сме си желали само и единствено да бъдем здрави и да сме сплотени тримата и да се държим. Татко не приказва много, след като се приберем от работа той сяда на масата в хола, където мама му е приготвила ракията и салатата, започва се гледане на футбол, който мама не гледа. Тя идваше в моята стая, аз също гледах футбол много, но промених това заради нея, за да може тя да бъде щастлива, гледахме заедно с нея предавания, сериали, говорихме си по цели вечери, тя седеше при мен до 22:30-23:00 докато й се приспи и отиваше при татко да ляга. Аз имах специално отношение към нея, освен, че си ми е майка, аз я чувствах и й се радвах като на малко дете. Прегръщах я, целувах си я, закачах си я, наричах я по всякакъв странен начин, изпълнен с любов. Ходих винаги да пазаря с нея, като сме пресичали съм си я държал за ръчичка, беше миньонче и аз си я пазех, а тя винаги беше спокойна, когато беше с мен. Аз съм единствено дете, нейна трета бременност и аз бях цялото щастие на света за нея, както и тя за мен, винаги съм се старал да бъда най-добрият син за нея и да я правя щастлива. И така дойде най-ужасният месец в живота ни - месец Ноември 2021. При нея се започна кашлица още от края на Октомври, но тя често си кашляше за по 10 дни и минаваше, пушачи сме, а и си имаме проблеми със заден секрет от носа към гърлото. Докато.. аз не се почувствах отпаднал и реших да измеря температура - 37.6. Казах си, настинал съм, същият ден се изкъпах и излязох 5 минути след това, като навън беше студено и духаше много вятър, а аз се бях облякъл леко. От работа ни посъветваха с баща ми да направим по един тест от аптеката за всеки случай, закупихме, аз - положителен, той - отрицателен. Татко беше ударил 2 ракии и реагира много остро, какво правя там при тях, след като съм положителен. Аз се разстроих много и отидох в стаята си, а мама дойде след минутки, каза ми, че нали започваме с няколко дни по-рано да заразяваме от симптоми, така или иначе сме заразени вече и тя иска да е при мен и няма да ме остави, каквото такова - всички трябва да го изкараме, каза тя. На следващия ден вече и тя беше с температура, от там притесненията за мен започнаха..и лошото чувство. При мен всичко отмина за три дни, ние бяхме отделени в стая, за да не заразим баща ми и баба ми, която също живее с нас в апартамента. При мама също на 3ти ден вече нямаше температура сутринта и аз се радвах толкова много, че се развива както при мен, но стана обяд и температурата при нея се завърна. Така тя започна да се влошава, няма да описвам, защото боли много. Мнението ни за ваксините не беше добро и бяхме решили да изчакаме, като естественият имунитет беше нещото, което предпочитахме да придобием в предвид профилактиката, която бяхме предприели. Не бяхме ваксинирани, а от познати и приятели минали през болница, включително и влезли такива в добро състояние, а не излезли живи, не бяхме с добро мнение за начина на лекуване, та си бяхме казали, че няма да влизаме в болница. Когато мама започна да се влошава и аз видях това, започнах да си променям мнението и да й казвам, че трябва да вземем мерки, но тя твърдо отказваше да влиза в болница, не знаех какво да правя. Дойде момент, в който трябваше да потърся спешна помощ, иначе рискувах мама да ми почине в ръцете. Какво се случи откакто извикахме линейка и последвалото й лечение в болницата, няма да коментирам, след 11 дни болнично лечение, от които последните три в реанимация, мама почина, на 25.11.2021. Това беше денят, в който животът ми се преобърна, всичко се срина и изгуби смисъл. Погребението и начинът, по който я изпратихме ме съсипа. Започнах успокояващи на билкова основа, без ефект, след това минах на антидепресанти, които съм пил в миналото, изписани ми от невролог, пак нищо. В началото спах по 3-4 часа, като се събуждах и шокът ме държеше, знаех, че мама е починала, но мозъкът ми сякаш я възприемаше, че тя все още е в болница и аз мислих какво може да направя, за да я спася. След това започна самообвинението, какво не съм направил, а съм могъл, защо не сме я ваксинирали, защо не й казах толкова много неща по телефона (всички ми казваха да се държа нормално, все едно тя е в добро състояние и да не показвам тъга). И така до ден днешен преминавам през няколко фази, самообвинения, после ужас от мисли, в които си представям как тя е прекарала последните си дни и какво е преживяла, какво си е мислила през цялото време. Липсва ми ужасно много, както описах, тя беше моето ВСИЧКО и плача всяко утро, на работа по няколко пъти ми текват сълзите, наобяд плача, вечер плача, общо взето просто съществувам и скърбя, без смисъл в живота. Нямам собствено семейство, жена, деца. Имам си татко и баба, която също в крайна сметка се зарази и на 83 години го изкара като на майтап, за 3-4 дни всичко, но я нямам тази връзка с тях, казваме си по 2-3 изречения и се изчерпваме. Чувствам се съвсем сам и изгубен, всички казват, че времето ще потуши пожара, за момента при мен с всеки ден става все по-тежко и по-тежко. Ходя на гроба й по 3-4 пъти седмично, когато мога, приказвам си постоянно с нея и така, а идващите празници ме ужасяват, вкъщи е пустота и мрак без нея. Всеки ми казва, трябва да гледаш напред, да, така е, но за момента не си представям как ще продължа живота си.

# 1 589
  • Мнения: 195
Hristoff, съболезнования...много тъжно.  Съвсем на правилното място си. Няма значение в какво са се проявявали обичта, връзката и близостта с майката....загубата е удар и за синове, и за дъщери. Били сте сплотено семейство, а сега по трагични обстоятелства домът и дните Ви са лишени от най-топлото присъствие. Чета изповедта и за съжаление с нищо не мога да те подкрепя и утеша. Това, което те пази в момента, е шокът от бързо и неочаквано стеклите се събития и че вероятно все още не знаеш на кой свят се намираш. Един злощастен ден и всичките ти отминали дни сякаш са заличени и е настъпила някаква неясна, но нараняваща нова реалност. Трудно е за вярване какъв размах има този вирус- от обикновена хрема при един, до най-поразяващото при друг.... Знам, че е лесно да се каже, но се опитвай да не се измъчваш с въпроси, които касаят непроменимото и това, което не можеш да управляваш...всичко, което сте направили е било с идеята, че е най-доброто и това е бил вашият предварителен избор- такъв какъвто е на по-голямата част от населението все още. Не е лесно да се примириш с подобно нещо и няма да ти дава мира, но трябва да се освободиш от отговорност и вина за обстоятелства, по-големи от човешките ти възможности...Прясно е, раната е твърде болезнена;  опитай като се стабилизираш малко, да проявиш кураж и мъжество, с които да преминеш през предстоящите фази на преживяване на мъката. Тук има момичета, загубили майките си при тези обстоятелства, сигурно се припознават в твоя разказ. Животът ти ще продължи от само себе си- отначало абсолютно машинално, но се събуждаш и колкото и да е непоносим, денят те буди и задълженията ти на възрастен не чакат, дори и да минаваш като в несвяст първоначално през тях....празниците са мъчителни, дано да се подкрепяте с близките ти.  Съчувствам и разбирам....

Общи условия

Активация на акаунт