За поредна година посрещнах Коледата като се фокусирах върху значението на Рождество като цяло, а не върху спомените ми.. Без излишни украси, без количества храна и затормозяване.Така ми е по-поносимо, като си пренастроя съзнанието на общочовешка вълнА. Правих неща, с които да си създам настроение и вяра, слушах окуражаваща музика, гледах лигави коледни филми. Въпреки всичко и самотата, която се чувства по-осезателно тези дни, на сърце ми е този празник.Сега, живот и здраве, да видим Нова година, която за мен е по-тегава- вече ми се понатрупва тъгата след почивните дни....поредна новогодишна нощ, която мама няма да посрещне, в която няма да я прегърна или да й се обадя, за да й честитя, а само това да искам да направя в този тържествен момент...Винаги избирам да работя между празниците, за да се поразсеям и да нямам време да унивам. Виждам, че темата е сравнително тиха и се надявам покрай разни коледни ангажименти да не ви е останала възможност да се натъжите...
- Публикувана: 7 дек. 2011, 21:13 ч.
- Последно мнение: 18 апр. 2024, 16:32 ч.
Майка ти почина - преодоляхте ли го?
Помощ момичета... моля дайте ми съвет как да се справя с болката... разкъсва ме цялата, не спя, не ям, гърча се от болка... Не можах да се сбогувам с милата си майчица, да я прегърна и целуна, да подържа ръката и в последните и дни... Проклетия вирус ни отне и това... не само живота и....Почина сам самичка в мъки за 10 дни...
Помощ момичета... моля дайте ми съвет как да се справя с болката... разкъсва ме цялата, не спя, не ям, гърча се от болка... Не можах да се сбогувам с милата си майчица, да я прегърна и целуна, да подържа ръката и в последните и дни... Проклетия вирус ни отне и това... не само живота и....Почина сам самичка в мъки за 10 дни...
На един огън се печем, само че аз от 10 месеца.
Моите съболезнования.
Не минава.
Малко ли поводи за мъки имаше, че и този вирус да се разрази, след всичко през последните две години, още не ми се вярва, че това е възможно. Тази статистика всеки ден, която звучи като някакъв счетоводен баланс и зад която стоят почернени семейства, толкова искам да не е истина, а като ви чета...Smile...кураж! Не знам колко време е минало, но ми се струва, че ти е съвсем прясно, когато болката и мъката са буквално физически и въздух не можеш да си поемеш...но важното е да намериш какво да те ангажира- работа ли ще захапеш, семейството ли, някакво занимание, просто ще трябва да си вкопчиш вниманието в нещо, което да ти даде съдържание в деня и да оцелееш. Ще се вдигнеш, ще видиш... Ти си оставаш в реалността, която обаче ще е съвсем различна. Дай си време. Няма лек, има привикване.
Майка ми гаснеше пред очите ми.. Вярвайте ми.. не исках да се виждаме накрая, понеже тя до последно вярваше, че ще се оправи, а последните дни ходих с маска при нея под претекст да не я заразя с нещо. Просто не исках да вижда израза на лицето ми....и да усети мислите ми. Една сряда не се събуди... Неделята бяхме с децата при нея... Мъжът ми я обичаше също много и няма да забравя как ги гледаше с баща ми, усмихваше се и очите му бяха пълни със сълзи... И той виждаше, че си отива..... Не се сбогувах, за да не й отнема надеждата , а и ако грешах щях да я съсипя ? Исках за нея последните й дни... да са като всички други, за да има надежда....И всяка минута да бях прекарала с нея пак ще искам още. Времето не се наваксва. И утре ще имам нужда от нея и след утре...Един ден ще се съберем пак във вечността при Господ.
Благодаря ви, момичета за подкрепата и споделеното... знам, че това не се преживява, няма сила, която да го потуши...в момента се опитвам да се събера, да се хвана за нещо като сламка, за да не се разболея...имам малко детенце, което има нужда от мен. Баща ми също почина, преди 9г...също беше много тежко, но си имахме мама, подкрепяхме се, болката позатихна... но и до днес не мога спокойно да погледна негова снимка и при спомена за него, буцата в гърлото трайно засяда...Без мама вече светът е различен...какво щастие и упора ни беше тя... Просто не е истина как всеки любим човек оставя от енергията си навсякъде... Имам чувството, че вече живея в друг дом, вече изглежда различно, всичко е различно, светът е различен, някак враждебен и негостоприемен...
Нямам думи или съвет, с които да облекча поне малко болката ти... Знам какво ти е, но това не носи утеха никому.
Аз намирам сили в това да пазя спомените. Разказвам разни случки на децата, показвам снимки, тефтера й с работните задачи, да да видят как хубаво пишеше, приготвям "нейните" палачинки. Искам нейното присъствие да се усеща, не мога да приема, че я няма, а толкова години изминаха...
Аз намирам сили в това да пазя спомените. Разказвам разни случки на децата, показвам снимки, тефтера й с работните задачи, да да видят как хубаво пишеше, приготвям "нейните" палачинки. Искам нейното присъствие да се усеща, не мога да приема, че я няма, а толкова години изминаха...