Нерадостите в живота...

Ми не знам, психолози ли са или някакви бакалии - веднъж минах по една уличка в Лозенец, гледам някаква табела с огромни червени букви ПСИХОЛОГ, а отдолу остъклена голяма врата и зад нея една женица седнала пред двама "лекуващи се" полегнали удобно на едно диванче....и цялото това нещо - на показ на улицата, само дето нямаше сгъваем ценоразпис с видовете услуги за деня и цената за час....ми де да знам, предпочитам да звънна на някоя приятелка добра слушателка, която поне ме познава що годе - мен и проблемите ми (субективни и обективни), пред която да си излея мъките и да ми олекне.

Много ми се насъбра. Много. Но, както е казала Каси - не мога да завлека семейството си с мен, по-точно ги бутам по нанагорнището.
Колкото и да не ми се вярва, аз съм тази, която се държи най-адекватно, пък аз трябва да страдам...
Пък то не минава, просто се притъпява и както всички знаят - пак се усмихваш.

Как се справям ли?! ...говоря, ако има кой да ме слуша. Плача, ако има къде... прегръщам съпругът си,за да не мисля/направо си търся да се скрия в него...образно казано/.  Всъщност не се справям, само давам вид, че е така и времето минава...просто си тече.

На мен ми помага вярата - вярваща християнка съм.

И аз смятам, че ако бях вярващата християнка, щеше да ми  е по-леко да премина през изпитанията.
Уважавам религията, но само толкова.
Дълбоко в себе си не вярвам  в съществуването на бог .
Може би, ако бях възпитана във вяра още от ранна възраст, би било друго
Не знам...

При мен това не е резултат на възпитание, по-скоро от липса на какво да се опра. Понеже от хората не очаквам нищо хубаво...

Ти и да беше възпитана в християнската традиция, пак дълбоко в себе си нямаше да вярваш в съществуването на Бог.
Аз вярвам, например, без да ми се налага да давам име на Господ и да го съотнасям към определена религия. За мен Той просто съществува. Дори доказателство не ми трябва. Нарича се Вяра!

И при мен е точно това.

От доста време не съм щастлива и това е само меко казано. Преминах през много лош период, сега съм малко по-добре. Не мога да кажа, че се справям, но поне успях да си върна равновесието донякъде. Намерих отговорите на доста въпроси, които ме побъркваха, и това ме върна в някакви приемливи релси. Тъгата обаче не иска да си иде....

А това, което мен ме ужасява, е, че все по-често обвинявам майка си, за нерадостите в живота си.
Откакто се помня все трябваше да съм кротка, послушна и възпитана, за да правя добро впечатление на околните. По-късно майка ми замени "кротка" и "послушна" с "деликатна".
И в един момент станах хем възпитана, хем деликатна. Оттам и винаги избутвана с лакти, редовно прецаквана и все ощетена заради някой друг, не толкова възпитан и деликатен като мен.
И в един момент, когато станах на около 25 г. нещо се пречупи в мен и като ги започнах по домова книга...някой като ми кажеше една дума на въпреки, буквално го скривах в земята вербално.
Познатите ми и роднините се същисаха, все едно бях сменена с някоя друга. Нямах и конкретна причина да се променя. Просто един ден слушах бившата ми шефка, която за пореден път се опитваше да ме извози, че като избухнах: " Аз на тебе мога ли да ти..." Ама буквално тези думи й казах и тя за малко удар за получи. Че като се разкращях, припомних й този случай, онзи случай, втори, трети, в който е постъпвала несправедливо с мен. После си взех чантичката й излязох от офиса. Е, никога в живота си не съм се чувствала толкова щастлива, удовлетворена и спокойна, както тогава. Бях най-щастливата уволнена от работа на света!
Към днешна дата, почти десет години по-късно, се върнах в първи клас и се опитвам отново да почна от начало. Да бъда по-разбираща, по-приемаща, по-уравновесена и спокойна. Е, няма да стана доброто, кротко и възпитано момиченце, но определено не съм и онази стихия, която бях преди десет години.
Много ми помага това, че във всяка ситуация, дори и когато съм най-наранена, обидена и огорчена, се опитвам да погледна пред очите на този, който ме е наранил. Както се казва, да обуя неговите обувки, да направя няколко крачки по пътя, който е извървял той, да се помъча да разбира ли какво ли изпитва този човек и каква е причината да бъде такъв...
И винаги знам, че истината е някъде по средата...

Аз не съм кръстена християнка, но намирам спокойствие в черквата. Сядам, мисля си разни неща и някак ми е по-леко на излизане.
Иначе и аз много плачех и бях много мрачна след смъртта на мама. Докато не ми просветна, че може би малко по-рано от очакваното (отиде си на 64), но се е случило нещо естествено - свършила беше всички важни неща, не й беше много времето да се порадва на свършеното, но пък може и да гледа отгоре. Да, доста страдам, но пък другият вариант би бил мама да страда за мен.

Аз си поплаквам, после забутвам проблема/мъката надълбоко...преставам да мисля за нея и си измислям, че няма нищо.В един момент престореното спокойствие става истинско.
Загубих последните години няколко близки, а миналата година 2-ма изключително обичани от мен хора. Живея си, не се сещам често в ежедневието, понякога си спомням с усмивка разни хубави моменти и истории.Но също така изневиделица ме връхлита нещо и си поплаквам. Онзи ден видях тяхна снимка   
Моят мъж ми казва, че такъв е животът и на всеки му идва времето, но...това не означава, че искам да им идва времето.