А за нея,биологичната мама говорите ли с детето си?

]Мили мами, Честит осми март!
Обръщам се към Нири  и всички майки, които писаха по темата тук. Моля разкажете ни как и кога разказахте за първи път на децата си за това, че са осиновени и как те го приеха първия път.Как работихте по този въпрос  през годините? Колко често говорехте за това.Да не би детето ви да го е забравило? как вашите близки гледат на въпроса, че имате осиновено дете? Свекърва, брат, сестра - има ли някой за който тази тема е неудобна или пък е повод да ви намеква и на вас, че "не сте като хората", защото  познавам една снаха, който непрекъснато говори тенденциозно пред всички, включително и в присъствието на майката  "Мъж, който не е ходил войник не е мъж и жена, която не е раждала не е майка" . Всичко това го чува детето. Нещо повече - дори и да не се говори така, самия факт, че някой мисли негативно за осиновяването и не го възприма, като нещо нормално се чувства от децата. Може би в училище ? Не може едно дете, което е възпитавано, че осиновяването е нещо нормално, изведнъж да започне да страда за биологичната си майка, без някой да му е обяснил, защо трябва да страда и да се чувства различно. Все някой един ден ще го направи. Но кой го е направил?И колко често този човек се вижда с вашето дете?  За да разберем как се е стигнало до тук, трябва малко повече информация. Прави ми впечатление и нещо друго. Много от майките , които пишат по темата се включват, като гости. Прощавайте мили мами, може би има причина, която всеки би уважил, за да не се регистрирате поне, но си мисля -не означава ли това, че искате да се скриете, а следователно тази тема не живее съвсем свободно във вашата среда? Може и да греша. Но просто питам?

Скъпа Дарена, честит празник и на Вас!  Лично аз споделям мнението на журналистите, че 8 март е донякъде спорен празник, макар, че малко мъжко внимание не е излишно.
    Имах проблем с регистрациятията и поради тази причина мнението ми беше представено като "гост" - не всички се справяме добре с компютрите / все още/.
     Няма никакъв проблем да разкажа как при нас се развиха нещата. Никога и по никакъв повод никой не се е месел в проблемите на семейството ми - това, че не можахме да си родим деца засяга само мен и мъжът ми и дори майките ни не са се месили. Решението да осиновим дете взехме с такава лекота и бързина, сякаш е едно обичайно събитие. Абсолютно непозната жена ми помогна в намирането на бебче и това стана за има-няма две седмици. Дългото чакане беше само съдебната процедура. Абсолютно сама организирах всичко - детската стая, мебели, пазаруване и т.н. Всичко пазихме в пълна тайна до денят в който си прибрахме бебчето, защото неискахме никой да ни повлияе на решението.
       Всички приеха радостното за нас събитие нормално - и роднини, и приятели , и познати. Не съм имала проблеми дори със съседите си, макар, че ми е минавало през главата...
      В отглеждането на малкото съм се ръководила главно от книгите  /ако не съм забравила вече авторите - Ан Бакюс и д-р Спок/. В тях информацията за осиновените деца беше доста оскъдна. Препоръчваше се информирането на дедето да стане около 6-год. възраст, защото тогава човек започва да се осъзнава - поизход, родственици и т.н. Не намерих друга литература, по тези въпроси не се разговаряше в обществото, дори с педиатъра не можах да се посъветвам, той също не беше запознат. Ослушвайки се, от радиото чух името на психоложка, работеща с деца от домовете. Издирих я, срещнахме се, разговаряхме преди всичко по въпроса кога и как да се съобщи на детето. Сценарият, който ни предложи /че детето е избрало нас, когато сме отишли в дома, прегърнало ни е т.н./ не ми допадна, защото не беше истина. Не можех да го натоварвам с избор, който никога не е правило - нямаше да бъде честно.     Избрахме ден, в който имахме и друго семейно събитие и щяхме да бъдем на ресторант, купихме му хубав подарък, и почти в края на тържеството му съобщихме в прав текст, че на този ден/който беше различен от рожденният му и то го знаеше недвусмислено/ е станало наше бебче, и че оттогава за нас този ден е двоен празник. Това се случи, когато то беше на 5г и 4мес.В момента дори не си спомням всички детайли, но естествено това беше само първият разговор по темата. От тогава /то вече е на 9/  по този въпрос сме говорили многократно - как точно е станало, как точно сме избрали него, имало ли е и други деца...Въпреки, че е дете, въпросите му невинаги са били доброжелателни. Усещам и яд, и гняв, и безпомощност. Осъзнаването на събитието от негова страна протече постепенно - отпечатък в няколко посоки направиха и телевизионните новини и предавания - както за деца, на които се търсеха родители /Ани Салич/, така и осиновени, които си търсеха биологичните майки/Миглена Ангелова/. Много емоции - положителни и отрицателни, преживяхме и сигурно няколко пъти по толкова ни предстоят... Сега съм доволна, че чрез BG-MAMMA и БАОО  може би ще успеем да се обединим и да намерим необходимата помощ за нашите деца, за да не страдат, че са "различни", а да порастнат като удовлетворени и щастливи хора. Много се надявам, че на планираната среща в събота в сградата на БАОО ще дойдат достатъчно много осиновители и ще се сложи едно добро начало за взаимопомощ.

niri аз не съм осиновила дете, макар че като ги гледам в тези домове ми се иска да мога да осиновя всички, за това как се отразява осиновяването на самото дете зависи от детето, съпругът ми и сега отбягва да говори за това, не гледа такива предавания защото му е тежко че тази която го е родила го е изоставила, мисля че трудно преодоляват тази болка, но е благодарен че са го осиновили и са му дали семейство, любов и бъдеще

скъпи майки,
оказва се, че осиновените деца и порасналите такива са много. Всеки рано или късно е разбрал истината за произхода си, за съжаление някой дори и след смъртта на родителите си осиновители. За това е много важно, според мен, децата ни да знаят истината. Ето ви един случай с моята дъщера, от миналата година, когато тя беше само на 3 години и половина. прибра се от детската градина и издекламира стихчето " Аз обичам мама с обич най-голяма, тя ме е родила,у тя ме е кърмила, на света едничка тя е най-добричка". след което заяви - ..."Благодаря ти мамо, че си ме родила..." Как бихте постъпили, бихте ли имали доблестта да погледнете тези чисти детски очи, пълни с обич и доверие и да изречете лъжата - да мойто дете, или нещо подобно?!. Е аз не го направих, казах на тригодишното си дете, че не аз съм таз която го е родила, но това с нищо не променя нещата, тя е моето детенце и ние с тати сме едно семейство. За моя радост не последваха повече въпроси за този ден, страх ме е от отговорите, но каквото и да се случи истината истината и само истината, децата познават лъжата.

Мисля, че и "Тарзан" е подходяща история - там има толкова много любов между детето и приемната му майка...

благодаря много за съветите за филмчета, аз се стремя да намирам такива и да й пускам да гледа. Винаги съм била на мнение, че детето трябва да расте с тази истина и открито да се говори в негово присъствие и то постепенно да осъзнава с израстването си. Смятам, че е много по-трудно да седенеш с вече порастналото дете и изведнъж да му го кажеш - "..ела сега да поговорим за нещо много важно" ... или нещо подобно.
В момента на мен ми е доста притеснено, как звучи на фона на това което ще споделя. Аз съм една от тези щастливи жени, които няколко години след осиновяването на детенце си раждат и още едно. Бебето е само на два месеца и покрай него възникват много въпроси. Както всяка кака или батко, моята голяма дъщеричка ревнува от появата на това малко същество, което й отне центъра на дома. Нека не звучи неправилно тя е моето първо дете и винаги ще бъде такова, тя донесе радостта в нашта къща и днес е кака - много обича новороденото си сестриче, но трябва да дели мама и тати с още някого. Дали съм права, не знам, но за момента отбягвам всякакви въпроси, защото сега ревността е най-силна, докато малкото е напълно беззащитно. Смятам да продължа да обяснявам когато бебето стане поне ходещо човече.

права си, разбира се, всеки сам избира най-подходящия момент и дали наистина е готов да разкаже приказката ...