Инервю с Албена Раленкова, редактор на издателство "Фют"

"Приказките са като прожектори. Те осветяват различни части от света, който заобикаля детето, но и от света, който е вътре в него, и му помагат да го види, да го преживее, да го опита на вкус и на мирис, да премери силите си и, в крайна сметка, да го подреди и да намери своето място в него" - казва Албена Раленкова, редактор в издателство "Фют" и лектор в "Академия за родители".
 
Eдин вече доста обсъждан въпрос – страхуват ли се децата от страшните приказки?
Разбира се. Страхът е естествена част от емоционалната палитра на всеки човек, включително и на децата. Няма нищо страшно в страха. Напротив, той ни помага в общуването с околния свят, показва ни границите, зад които се чувстваме несигурни или заплашени, и така едновременно ни пази и ни провокира да вървим напред. Представете си човек, който не изпитва страх от нищо… Мисля, че би изглеждал чудовищно. В различни периоди от развитието си детето се страхува от различни неща. Преодолява един страх и се сблъсква с друг. Това прилича на стълбичка, по която се изкачва. И ние, като възрастни, би трябвало да му помогнем да мине по нея, а не да го плашим допълнително. В това отношение приказките, които наричаме страшни, са изпитан от хилядолетия метод. Те дават възможност на детето в сигурна и безопасна среда да „опита” емоцията, да я огледа от различни страни, да види себе си в нея, да я преживее "на ужким" с цялата сила на въображаемата действителност, така че да може да я интериоризира, т.е. тя да влезе в графата на "преодолимите" препятствия, на ситуациите, в които "аз мога да се справя". Страхът от тъмното, страхът от непознатото, страхът от другите хора, страхът от провал, страхът от изоставянето… можем да продължим този списък с какви ли не още страхове, включително съвсем конкретни, които имат своите приказни образи, в които детето много по-лесно ги опознава, изживява и опитомява. Спомнете си лисицата от "Малкия принц" и нейното опитомяване – същото е с опитомяването на нас самите, на собствените ни емоции, на заобикалящия ни свят – необходимо е време. Приказките дават необходимото време, през което детето постепенно, внимателно и със своето собствено темпо опознава страха и то в безопасно и сигурно въображаемо пространство.

Може ли да се каже, че приказките са първият учебник за всяко дете? На какво учат?
Не знам дали можем да ги наречем учебник, защото обикновено свързваме учебниците с нещо задължително – сякаш са карфица, с която ни забождат за стената като пеперуда. Приказката е свобода и фантазия. Неслучайно децата толкова много обичат да доизмислят, доразказват, доразкрасяват приказките. От друга страна, децата най-лесно учат през играта и в този смисъл и приказките, като част от игровия и фантазния им свят, естествено ги учат. Бих използвала обаче друг образ – приказките са като прожектори. Те осветяват различни части от света, който заобикаля детето, но и от света, който е вътре в него, и му помагат да го види, да го преживее, да го опита на вкус и на мирис, да премери силите си и, в крайна сметка, да го подреди и, още по-важно – да намери своето място в него. Приказките задават най-общите жизнени ориентири. Те са като координатна система, по която всеки от нас подрежда конкретния си жизнен опит. И не говоря само за моралните ценности – добро-зло, справедливо-несправедливо, а за цялата архитектоника на света, за това кое откъде идва, с кое е свързано, накъде води, като започнем от по-простите и очевидни неща – например защо свети слънцето, и стигнем до много по-сложните - като взаимоотношенията между хората… Приказките носят в себе си опита на съществуването и съществуващото и го предават на децата гъвкаво и в свобода.

Винаги ли трябва да имат щастлив край?
Приказките винаги имат логичен край. Той може и да не е щастлив в смисъла на "три дни яли, пили и се веселили". В "Болен здрав носи" например лисицата се прибира жива и здрава в дупката си, а бедният вълк хем е останал без опашка, хем е носил Лиса, хем накрая му се подиграват. Но в логиката на приказката това е естественият завършек, завършекът, който затваря ситуацията, "разрешава я" и така дава спокойствие на детето. Спокойствието, че всяко нещо е на своето място.

Има детски книги, които се четат по различен начин на различна възраст, например "Мечо Пух", "Малкият принц", "Алиса в страната на чудесата", приказките на Оскар Уайлд... Кои приказки би препоръчала на майките и татковците?
О, със сигурност всяка възраст има свой код на разчитане на приказките, а и на детските романи, за които говориш. Мисля, че всеки от нас би преживял голяма изненада, ако сега прочете своя любима детска книга или приказка, която не е чел от детските си години. Ние, възрастните, имаме други пътища за влизане в текста и затова например "страшните" приказки могат да ни притеснят и изплашат много повече, отколкото едно дете.
Мисля, че за всяка майка и за всеки татко ще е изключително полезно и, повярвайте ми, много удоволствено, да прочетат която и да е детска книга. Детските книги са като машина на времето – връщат ни назад в собственото ни детство и заедно с това ни приближават към децата ни и ни дават възможност да видим света със сегашните си познания и опитности, но с детски очи – и това е прекрасно.

Каква е разликата между това да се гледа една отлична екранизация и това да се прочете приказката? Могат ли филмите също да хранят въображението?
Визията, образът са друг тип език, който, макар като език да е подобен на този на словото, всъщност е и много различен. Всяко следващо поколение в последните стотина години става все по-добро от предишното в разчитането на този "визуален език". Неслучайно се появи и терминът "визуална култура". В някакъв смисъл "визуалният език" е съвсем друг тип възприятие, друг тип отношение и изисква друг тип "четене". Образът е далеч по-директен и налагащ себе си в сравнение с думата. Той е  безпрекословен, той е това, което е, докато словото поражда образи и то различни образи във всеки от нас. И най-добрата екранизация не е нищо друго освен един прочит на текста. Режисьорът, сценаристът, операторът всъщност ни представят в образи своя прочит на приказката. Може ли този прочит да храни въображението ни? Разбира се, както разговорът с приятел за някоя книга може да ни провокира да видим и нещо друго в нея. Но както в разговора знаем, че това е неговият прочит и неговата гледна точка, така и докато гледаме филма, не бива да забравяме, че нашият прочит може да се окаже различен. Не по-добър или по-лош, а просто различен.
Всъщност това е едно от най-хубавите неща на книгите. Един и същ текст може да бъде прочетен по различен начин от различни хора, а дори и от един и същи човек в различно време от живота му.

На каква възраст трябва да са децата, за да започнат да им се четат книжки? Как да се разбере коя книжка е подходяща за възрастта на нашето дете?
Още преди да се родят! И не се шегувам. Децата обичат да чуват гласа на близките си, дори когато все още не са в състояние да разберат текста. Четенето, освен всичко друго, е един много истински, топъл и изпълнен с уют начин на общуване с децата ни. Лично аз винаги много съм се наслаждавала на вечерното четене с моя син. Беше си нашият ритуал за заспиване – да се мушнем в неговото легло, той да се сгуши до мен, да си светнем нощната лампа и аз да му чета с "правилните гласове", както казваше той.
А най-сигурният ориентир дали книжката е подходяща за възрастта на детето, е неговият интерес. Ако на детето му е интересно, ако реагира на текста, ако не се разсейва – значи сте улучили книжката. Мисля, че един добър подход в избора на подходяща книжка, е да дадете възможност на детето само да посочи коя книга иска. Децата имат непогрешим усет кое е подходящо за тях и кое не.

Децата четат книги, различни от тези, с които са израснали родителите им? Има ли вечни истории, или трябва да се оставят децата да пораснат с героите на тяхното детство?
Темите са вечни и всяко поколение ги разказва на своя език, в свои истории и сюжети. Вярно е, че децата ни четат различни книги, но също така е вярно, че посягат и към книгите от нашето детство или от детството на бабите и дядовците си. С риск да стана досадна, отново ще повторя, че децата най-добре знаят кои са книгите, които им говорят, т.е. техните си книги. И ние, възрастните, би трябвало да уважим избора им. Тъй като книгите са и начин на общуване, защо някога не разгърнете страниците на книгата, която детето ви чете в момента? Може би ще откриете нещо, което не сте знаели, или пък ще попаднете на изненадващо общо пространство.

Как да се помогне на децата да открият света на книгите?
Като не им пречим да стигнат до него. Звучи като шега, но не е съвсем така. Всяко дете е отворено и любопитно, обича приказките, обича някой да му чете, да му показва, да му разлиства… И ако децата не стигат до книгите, то отговорността е наша, на възрастните, защото не им даваме възможност да стигнат до тях. За да може детето да посегне към книгите и да усети насладата от четенето, първо то трябва да има физически достъп до тях, т.е. у дома да има книги, които може да разгръща, да разглежда, да опитва на вкус, някой да му чете, за да стигне до момента, в който само ще започне да чете. Ако детето няма достъп до книги, ако не вижда възрастните край себе си да четат, то самото няма да отвори книга.

Коя е любимата ти приказка? Защо?
Естествено и моите най-любими приказки се променят с течение на времето. Като дете много обичах "Пепеляшка", точно като всяко момиченце, после дойде ред на френските народни приказки с "Магарешката кожа" и индийските народни приказки, а по времето, когато ходех като мрачен пъпчив тийнейджър, преоткрих приказките на Андерсен, Беатрикс Потър и Оскар Уайлд. И до момента те са сред любимите ми. Много обичам "Грозното патенце" на Андерсен и "Славеят и розата" на Оскар Уайлд.

Любим цитат от приказка?
Нямам любим цитат от приказка. Приказката е свободна интепретация на някакво случване. Тя, в самата себе си, като че ли носи условието да не е фиксирана в точните думи и сигурно затова нямам любим цитат. Имам любими моменти - например, когато Русокоска пътешества месеци наред на гърба на костенурката, за да стигне до приятелите си от приказката за Русокоска, сърната Добринка и котарака Хубавелко, или пък, когато Елиза и братята ѝ прекарват нощта на скалата посред морето от "Дивите лебеди".
Вярвам, че хората, които работят с деца и за деца, не спират да вярват в чудеса.

Какво чудо би пожелала на децата?
Никога, ама никога да не забравят, че самите те са чудотворци!

Radio Family

Последна редакция: пт, 08 май 2015, 12:04 от Редактор*