На пръсти влез във стаята тъмна, където през прозореца сияе старата луна. На пръсти влез и се загледай, как сънувайки мечтая за нашата съдба. На пръсти влез, седни до мен, целуни ме нежно, както спя. На пръсти влез и погледни ме - красива ли съм във съня? На пръсти влез, легни и прегърни ме - заспи до мен, когато се събудя със теб желая да започна новия си ден. На пръсти влез и слей се с тишината, но преди да влезеш остави проблемите, умората, тъгата, остави ги - те няма да избягат. На пръсти влез, и нека само любовта ти да остане, само любовта и радостта, и нека твоите обятия върху мене спуснат се като мъгла. На пръсти влез, и заключи вратата, влез под одеялото до мен, нека топлим се с телата и прегърнати да се събудим в утрешния ден ..
ЛЮБОВ МУ Е ПОТРЕБНА посветено на всички малки хора по света с много обич и на техните майки с голямо разбиране
Бебе. Плаче. Страх в голямото легло! Само е в този странен свят. Странен, но и страшен, непознат...
Спомени се движат бързо - за друго място, друго време - там се чувства безопасно, но къде е То сега?!
"Боже! Идвай, утеши ме!" ...
В безпомощност голяма бебето изревава - усеща, че вече се прощава, с онази своя мощ, с онази безусловна обич, с онзи близък свят...
Кое е туй, което тук ще го окриля?! Ще намери ли заместник на Онази топлина и светлина?!
Едва ли Пусто е сега сърцето, самотно бие то в телцето...
Но не! - всъщност тук има Нещо! Нещо меко, топло и уханно, нещо непознато и все пак тъй познато, нещо любящо, мило и изящно, нещо щедро и туптящо...
"Какво си ти?" - шепот в тъмнината. "Спи, мъниче. Аз съм МАМА. Тук, до теб съм. И безкрайно много те обичам!"
Ш-ш-т, детето се унася, даже вече спи - кротко и блажено, в своя Рай.
"Мамо, аз не спя! Будно съм и осъзнах - ти ще бъдеш моя ангел на Земята! Знай, любов ми е потребна; помни - тук не е като Там. Толкова имам да ти казвам..."
"О, не! - детето пак проплака! Какво ли му е пък сега?" С тревога майчина тя преговаря: разходка, къпане, храна, прегръдка нежна, песен и игра, биберон, вода, чист въздух - уж всичко е наред, а не е! Да не би температура или запек?
"Ох, как искам то да е доволно!" "Спокойно, мамо. Ти се справяш, даже превъзходно! Аз обаче нещо не успявам да вляза в крачка с тук, сега..."
И пак рев безутешен, и безпокойство майчино. Тя не чува посланието на Духа му, тя чува само едно: плача му. И бърза нещата да оправи. И чуди се и мае що да стори! Иска й се неговите нужди да отгатва, та тоз-час да им се отзовава.
А то сякаш не разбира колко много я стресира; и през минута-две, най-много пет пробужда се, измрънква, пъшка, вика ... и така без чет ...
Тя се люшка - изтощена, изцедена - между щастие безмерно и ужас в душата стаен, че нещо нередно се случва, че на Майка явно детето никак не случи!
Мъчителни дни! И такива нощи! Обляна в пот - тя мисли. Преживява. Сълзи парят чаршафа. Това ли е да се окажеш "мама"?! Да се опитваш всяка минута, а все да не се получава...
Копнеж в очите й се чете! По предното битие...
За радост нейна бебето расте и хармония все по-голяма между тях се възцарява!
Усмивки, обич и доверие, позната ласка и търпение. Внимание, учене на всяка крачка...
И тъкмо с малкото човече са изградили свой свят, хубав и интимен, идва време за раздяла - яслата, децата, правилата - светът навън го чака!
Пълен с изненади, чуден, шарен и голям, примамва го, зове го, търси го...
Мама с трепет го предава в чуждите ръце и се надява че грижа и добро ще срещне то!
За нея също време е да продължи напред - безспорно по-мъдра, по-знаеща, но и все нащрек, все боляща...
Уроци предадени и взети. Благодарност и признателност. Майчина любов и гордост. И горест.
"Мамо, не плачи! Защо пак рониш сълзи?" "Бебето ми - ДЕТЕ е вече то! А наесен - и звън училищен ще го повика..."
Майка и Дете Стрес и Смисъл... Безвремие и Светлина!
И още едно мое, от времето, когато бях на 16 /преди много години/ и четях много романи за ислямските нрави:
Аз съм малко луда, ти ми се присмя!
Аз съм малко луда... Ти ми се присмя! Дали пък да не ти се смея аз?
Повдигнах вдървената глава, помислих си - "Защо умря?". Тогава срещнах твоя поглед обвиняващ... Олекна ми - значи беше жив!
Аз ти казах всичко... Ти не ме разбра... Остави ме да стена пак сама в тази мътна тъмнина...
Боли ме - ти просто вдигаш рамена. Усмивката за теб е глупост, мечтата - дивотия, слагаш маска и унасяш се във сън.
Как заспиваш в този хлад? Аз не мога да търпя студения ти равнодушен вид! Бягам...
Но ти ме стъпкваш - как успяваш да ме стигнеш? А те обичах! Защо ли?
Острият ти смях ме разтреперва, твоят непукизъм страшно ме смразява - като с нож разсичаш тишината и пробождаш ме жестоко във сърцето!
Не смея и да те погледна, страх ме е от теб... Главата ми бучи, краката ми се люшкат, душата ми кърви, а очите - отчаяно трептят.
Помолвам се - но нима това е моят глас?! Протягам ръцете си към теб - ти яростно ги пляскаш!
Защо си толкова жесток, защо в очите ти не виждам топлота, защо устата ти проклина?
Дали защото винаги си искал синове могъщи, а пък аз дарих те с прекрасни дъщери?
Ти ме мразиш, но защо не жалиш тях?
Убий ме - аз няма да живея с теб във тази смрад; аз нямам право на живот!
Ти не си човек, а мекотело... Защо мълчиш?
Ръката ти се впи в гръдта ми. Хладно ме целуна. Отвратих се - плюнах! Презирам те - махни се...
С един замах ме повали и ме остави... Тишина, спокойствие и мрак... Бях вече само дух - видях отгоре кръвта ми да се стича...
Върна се - пиян - но беше моят ред да те смразя! Видя кръвта и като че ли изтрезня... Приклекна жалко над трупа ми, почна да се удряш... Нещо в тебе се пречупи. Запищя ужасно. Падна. После зарева със зверски глас!
Май те заболя - светът се завъртя, заблъска си главата във стената и солена струйка кръв обагри ти ръкава... Взе пистолет и се застреля... Всичко свърши!
Усетих твоя дух да кръжи около моя. Ще се разберем ли? А дали ще ти простя?
Аз съм малко луда, ти ми се присмя. Дали пък да не ти се смея аз?!
Кой е казал, че само 14 февруари е време за обичане? Кой отредил е, че единствено тогава ни прилича да сме влюбени? На дати отдавна вече не робувам. Всеки ден подходящ е за любов, любими! И все пак, точно днес, реших да си припомня колко скъп си ми и колко те обичам... И все пак, точно днес, реших да ти припомня как силно те желая и как искам те до мен...
Целувам те!
04.02.2015 София
Последна редакция: пт, 24 юли 2015, 12:31 от vihrogonche
Кой е казал, че само 14 февруари е време за обичане? Кой отредил е, че единствено тогава ни прилича да сме влюбени? На дати отдавна вече не робувам. Всеки ден подходящ е за любов, любими! И все пак, точно днес, реших да си припомня колко скъп си ми и колко те обичам... И все пак, точно днес, реших да ти припомня как силно те желая и как искам те до мен...
Здравейте! Страшно много се радвам, че има хора, които творят и създават цели светове между няколко реда. Понеже аз обожавам поезията, както и да пиша такава...и прочетох всички стихотворения на един дъх. Прекрасни са! Мисля и аз да споделя нещо с вас. Дано ви хареса!
Тишина
Погалва нежно като слънчев лъч. Успокоява сетивата и със струни на вечност, докосва душата. Завързва мигът и спира времето. Пробягва разстоянието от "сега" до "тогава". Разхвърля мисли като празни листове на шумна гара. Беззвучна мелодия, безгласният шепот на времето подарява. Спира думите, спира мислите, спъва безгласно дори всяка крачка. Забързаното, притиснато време пред себе си, с лекота смачква. И докосва със съвършеност на тишина, отключва в душата и най- забравената, прашна врата. Не изисква, не търси обяснение за това, изтласква времето на високо, някъде в други небеса... и остава само Тя - блажената Тишина.
В непознатия град, във сивата болница в мръсно бялата стая лежеше сама. Облечена в тънка раздърпана нощница тя се взираше в хладната нощна тъма.
Черни чувства безумно сковали душата й на несигурност, болка, тъга и на страх. Изпарили се мигом, щом скръцна вратата и пристъпи отчаян, безмълвен и плах.
Без минало, бъдеще, в безвремие бяло без финал и начало, без дъх и без път. Дързък, чист, магнетичен, искрен, див и нахален гол, първичен и страстен, осъден на смърт.
Нежност тайнствена в миг завлядя сетивата, замириса на пролет, разцъфтяла липа. Бегло смигна тя само веднъж на луната и с усмивка спокойна най-после заспа.
В непознатия град, във сивата болница в мръсно бялата стая лежеше сама. Облечена в тънка раздърпана нощница тя се взираше в хладната нощна тъма.
Черни чувства безумно сковали душата й на несигурност, болка, тъга и на страх. Изпарили се мигом, щом скръцна вратата и пристъпи отчаян, безмълвен и плах.
Без минало, бъдеще, в безвремие бяло без финал и начало, без дъх и без път. Дързък, чист, магнетичен, искрен, див и нахален гол, първичен и страстен, осъден на смърт.
Нежност тайнствена в миг завлядя сетивата, замириса на пролет, разцъфтяла липа. Бегло смигна тя само веднъж на луната и с усмивка спокойна най-после заспа.
Разплака ме. Много е силно. Преживяно ли е? Това което кара човек да пише толкова красиво е винаги онова чувство в сърцето което блъска и кара ръката сама да пише като с магия. Браво, браво!
Хубава тема. Включвам се с три стихчета, останалите са в блога ми (в подписа).
Завърнах се
Завърнах се във бабината къща. Притихнала и сгушена в тревите. Усетих топлина да ме обргъща. И като дъжд потекоха сълзите.
И никой днес не чакаше детето, И нямаше я топлата прегръдка. Самотно, изоставено полето, Нашепваше ми спомени и мъка.
Седях сама на този прашен праг. И вятърът люлееше тревите. Обгръщаше ме розов полумрак, И бавно ми отнемаше мечтите.
Завърнах се във бабината къща, Която някога изпълваше смехът ми. Но вече няма кой да ме прегръща И с обич да трепери над съня ми...
26/06/2012
Сън ли беше Беше тихо, сън ли беше Или пък се случи? Беше нощ, луната спеше. Нещо в мен се счупи. Имах вяра и загубих, Себе си когато. Ме докосна и се влюбих, В свършилото лято. Беше тъмно, само шепот Носеха вълните. На сърцето, вчера крепост, Рухнаха стените. Хладно беше, но в ръцете Сляли се за миг. Беше топло. Ах, простете, Моя спомен скрит. Ще забравя, ще се сещам... Вятърът ехтеше. Ще си спомням, ще усещам,
Сън ли беше...?
Моето лято
Небето, морето, тревата, шумът на листата, реката. Слънцето, цялото злато. Шепот и мирис на лято.
Бръмбърче малко в цветята. Топлият допир, земята. Залезът огнен, зората. Пясъкът перлен, мечтата.
Песните нежни, без думи. Вятърът, меките дюни. Сините рокли, житата. Копнежът по юг, тишината..
Анн, четох стихове и от блога ти. Страхотни са! Във всичките тях откривах себе си. Толкова много съм мислила за всичко това а ти си го написала в стихове. Уникално. Често не мога да намирам подходящите думи за да опиша много неща, но виждам, че ти си намерила израз на всичко. Поздравления!
Хубава тема.Поздравления, че сте се сетили. Да споделя и аз едно от своите скромни творения:
Изумруден камък в нощта... Ти разкъсваш душата ми! Моят поглед е все към теб, очите ти са твоята магия. А недостижима-любовта ти. Хей, сърце, Господарю на моята нощ, моя тъжна орисия, моя неосъществена любов, блян мой, сълза моя и моя илюзия. Повелителю на разбитото ми сърце, ти държиш душата ми в окови! Разярен звяр е сърцето ми. Морски вълни са мечтите ми. Моят поглед желае утеха. Хей, неразумно сърце, колко силна бе любовта ти?! В езеро се превърнаха сълзите ми.! Вечна зима белее в очите ти. А сърцето твое мълчи. Хей,красиви синева са твоите очи, които в лед сковават усмивката ми. Ела и погледни в душата ми,парче по парче ще събирам мечтите си. Моето сърце е твоя награда![/color]
Разплака ме. Много е силно. Преживяно ли е? Това което кара човек да пише толкова красиво е винаги онова чувство в сърцето което блъска и кара ръката сама да пише като с магия. Браво, браво!
Да, моите са почти винаги преживяни. Аннн, много ми харесаха и на мен! А това го написах за един миг, изведнъж. Просто ей така, не знам откъде дойде, чак аз се изненадах. Че беше и първото за 2015 година
Мой несбъднат сън, мой нестихващ блян моя тайна мечта и страдание. Под дъжда навън сам стоя огрян от луната, изпълнен с желание.
Мой неписан стих, мой жадуван грях моя огнена диря в душата ми. Със венец от бял, пухкав звезден прах само с поглед мини през вратата ми.
Мой отчаян вик, мой безспирен път мой копнеж от вълшебства и истини. Над море от надежда, виж как върхът ни зове по пътека от бисери.
Да бъда Лято, нека! Да стъпвам по спокойна и тиха морска пътека. Прилив и отлив, от думи, дихание и мечти. Ела. Точно тук, до мен седни. Не ме търси с очи, красотата се намира в онези дълбоки и всеотдайни души. А, аз лято ще бъда, нека! Ще вървя, ще летя - бързо и полека. И изгрев, и залез, ще бъда - една морска пеперуда.
Аз имам блог, но там има не само стихове, ами и различни неща в проза.
* * *
В прозореца запрашен танцуват заслепени прашинките на дъхавото лято Гердан от мисли натежава на врата ми а спомени се разпиляват. В ръцете ми роса се рони от грозда свеж и натежал от зрялост, готов да стане вино. Под пръстите ми сякаш се разтваря и носи спомен - за лозя. Докосвам го си иглата - не пищи, готов е значи да приеме съдбата си - мънисто от гердан със летни спомени.
... И дъхав аромат изпълни стаята - на тежко зряло вино.
Но леглото още празно е... Няма те до мен и тази нощ.
Мъглата този път ни раздели!
До възглавницата моя спи една главица, отпусната, добра и нежна, и много доверчива.
Обичам те. Ела си скоро! София 03.12.2010
П.П. Посветено на ММ, който тогава пътуваше от чужбина. Но полетът му се отложи заради мъгла. Така се бях приготвила за него, имам чувството, че изкарах една от най-самотните нощи в живота си.
В очите твои-като в огледало отразяват се различни светове. И като в тях погледна аз потъвам цяла и нещо диво ме зове. С тези синева опияняваш и разпиляваш всичките мечти, те сякаш са родени да раняват,пожар в душата ми гори. А твоите очи стремглаво,бясно във скреж сковават моите мечти. Не виждаш ли? Това е тъй ужасно,поне за миг ме пощади. Ти-пламък страшен и жесток запали-в него аз ще изгоря.
В моите очи горят пожари, а в твоите е ледена тъма.
В очите твои-като в огледало отразяват се различни светове. И като в тях погледна аз потъвам цяла и нещо диво ме зове. С тези синева опияняваш и разпиляваш всичките мечти, те сякаш са родени да раняват,пожар в душата ми гори. А твоите очи стремглаво,бясно във скреж сковават моите мечти. Не виждаш ли? Това е тъй ужасно,поне за миг ме пощади. Ти-пламък страшен и жесток запали-в него аз ще изгоря.
В моите очи горят пожари, а в твоите е ледена тъма.
Лято, плаж, море, там ме тегли моето сърце. Искам сините вълни да обливат розовите ми страни. И с приятели добри......... Нека има песни, танци до зори.
Със всяко утро се събуждам по по-търсеща, по- смела отпреди. В очите ми блести нестихващ пламък и устремено вярвам в своите мечти! Сърцето, ненаситно, бясно, забравило и мъка и печал, мечтае за неща прекрасни и светове обвити в приказен воал... Ех, красота-омайна, сладка, очи, изпълнени с копнеж. Живот-и вяра и загатка, безкрайна радост и стремеж. Бъди умела и всевластна, съграждай и оковите руши. И всичко що е зло и мрачно, от себе си завинаги го прогони! Красива фейо на мечтите, дарявай ти в живота красота, защото в кафевите зеници безгрижно жадна пърха младостта. И в стъкленото драгоценно огледало се вглеждат дръзко твоите черти-а ти блестиш, омайна, цяла, погалена от слънчеви лъчи. Ах, утрото е тъй прекрасно, обвито във сияйни красоти и ти разцъфваш като роза, с нежни, румени страни...[/color]
Чакам те аз във дългите вечери, в безсънните нощи сънувам те, с кафето те пия в сънливите утрини цял ден с пръсти рисувам те. Вечер броя те в звездите отнесена, нощем с любов те завивам. Търся те сутрин в намръщени погледи. Денем те жадно изпивам. Чакам те пак в сърдитите делници, в събота почти те прегръщам, Споря в неделите с вятърни мелници Че те има и мен чакаш също.
Браво. Продължавам да чета страхотни стихове! Miss_Bingley, отново е много красиво. dimi1013, поздравления страхотно е. Написано е много интересно, грабва веднага. Браво!
А сега искам да попитам как да кача снимка в темата. Бях се вдъхновила от стиха на Mastilo "Тишина" и нарисувах представите си Картината ми е почти готова но не знам как да я кача.
Последна редакция: сб, 01 авг 2015, 16:05 от ЛилиХриси2
Браво. Продължавам да чета страхотни стихове! Miss_Bingley, отново е много красиво. dimi1013, поздравления страхотно е. Написано е много интересно, грабва веднага. Браво!
А сега искам да попитам как да кача снимка в темата. Бях се вдъхновила от стиха на Mastilo "Тишина" и нарисувах представите си Картината ми е почти готова но не знам как да я кача.
Да ти кажа честно, нямам представа как да качиш снимка в темата ..
Мълчи си, като искаш и не ми проговаряй. Твои са половината грешки, а за другите - извинявай!
Браво от мен
А в неделя написах нещо ново, ето го и него:
Лилаво ми е. Даже теменужено... Вечер е. Почивна. Хубава! Сама съм. Чувствам се красива. Чета и пиша. После мисля и осмислям... Да мечтая ми остана време. Палачинките ухаят. Ветрецът шепне и нашепва... Вслушах се. Разбрах. Лято е. Но вече късно, зряло. Като тялото ми. Горещо, бяло. Душата трепне. Волна е... Сърцето тупка. Щуро е... С предвкусване на празник! Иде!!! Момчето пораснало е. Все по-далеч от "мама"... И все пак, все пак... в мига преди да заспи, точно като е най-отпуснат и блажен, тогава... забравя, че вече е голям и... се сгушва. Обичам тези моменти. На гушкане. На приютената му главичка близо до моята. На дълбокото му дишане. На протегнатата ръчичка за "лека нощ". На целувката по бузката, пак и отново. На чашата вода преди сън. На разговори със сина ми. Още съм важна за него! Още! И разходката днес... бяхме доволни и двамата. Беше чудесно! Обичам го това мое дете! Обичам го. След дни броени навършва 11. Пренасям се във мойте "единайсет"... Разбирам го. И не съвсем. Неговият свят е уникален. А и ... момчешки ... все пак. Футболен. Трепва ми. Ей тук, отляво. И ми е хубаво, и ми е сладко... Мирише на обич. И споделена нежност. Цялата съм чувство и усет... топлина. Късметлийка съм. Знам го. И благодаря...
Слънца и прилепи. Утра и залези. И няколко мечтички във вързоп. Невинни погледи. Под вежди смръщени. И бягане във истински галоп. Безумни помисли. Горчиви наноси. И ветрове подгонени с камшик. Усмивки плачещи, сърца изронени. Прибрани във един износен плик. И пак сме живи с теб. И пак го можем с теб. Прикрили сме горчивите сълзи. Сега към слънцето, напред към утрЕто... Поели сме по нов усмихнат път.
А публикували ли сте си стиховете в някой от сайтовете за лично творчество като hulite и otkrovenia? Аз преди години го правех, но нещо се отказах... Аз и не пиша толкова напоследък.
На крилете на августовския вятър понесе ме с песъчинките съхранили летните спомени и ме блъсна в гръдта преобърна мечтите ми хладна милувка в живота поднесе ми.
Страсти горещи потънаха плавно. Лъчи от емоции се сплетоха бавно. В тънка нишка меланхолия…
Обагрена в нюансите на пристъпващата есен. Забулена в призрачните ѝ мъгли. Целуната от листопада на мълчанието. Скрита в суетата на сянката си.
На крилете на септемврийския шепот нося се и предвкусвам нектара от сочни овошки подправени с капка неделно спокойствие в очакване на новия ден мисля си.
Да поема със шепите твоите дарове като сладка амброзия с меден прашец. И трепетно да се отдам на еуфория…
Пришпорена от тръпката на волни пътешествия. Наситена от гледката на твоята божественост. Подтикната от пъстротата и звука на земността ти. Белязана от тръпчивия привкус на непознатото.
Подаръци всеки за Коледа чака. Купи ми това, онова... С шейната, кола, мотор или с влака... Той всеки очаква мечта. Не искам купувано. Не искам предмет. Късметче едно да изтегля. То всичко ще има, много, безчет. Не искам с везни да го тегля. За здравето днес ви говоря. Нали от него по-скъпичко няма. Без здраве със злато, коли и пари боли. Днес съм толкова пряма. Та чакам за Коледа в чудната нощ... Две шепички здраве в торбичка. Такава от лен. Простовата, с конец. А ... И пожелавам на всички!
Подаръци всеки за Коледа чака. Купи ми това, онова... С шейната, кола, мотор или с влака... Той всеки очаква мечта. Не искам купувано. Не искам предмет. Късметче едно да изтегля. То всичко ще има, много, безчет. Не искам с везни да го тегля. За здравето днес ви говоря. Нали от него по-скъпичко няма. Без здраве със злато, коли и пари боли. Днес съм толкова пряма. Та чакам за Коледа в чудната нощ... Две шепички здраве в торбичка. Такава от лен. Простовата, с конец. А ... И пожелавам на всички!
Дишай, издишай. Секундичка, две. Бавно пристъпяй. Усмивка, добре. Сутрин, кафето. Без захар, мерси. Вечер, небето, Ах, колко звезди. Зимата идва. Сняг, тъмнина. След туй си отива, И хоп-пролетта. Години ли минаха, Как и кога? Сякаш бе вчера, Тук и сега. Удар след удар, Сърцето тупти. Дишай, издишай. Сега – забрави.
Подаръци всеки за Коледа чака. Купи ми това, онова... С шейната, кола, мотор или с влака... Той всеки очаква мечта. Не искам купувано. Не искам предмет. Късметче едно да изтегля. То всичко ще има, много, безчет. Не искам с везни да го тегля. За здравето днес ви говоря. Нали от него по-скъпичко няма. Без здраве със злато, коли и пари боли. Днес съм толкова пряма. Та чакам за Коледа в чудната нощ... Две шепички здраве в торбичка. Такава от лен. Простовата, с конец. А ... И пожелавам на всички!
МАРИЯ Г. НИКОЛОВА
МАРЍ
Скрит текст:
Невероятно стихотворение, стопли ми сърцето
Благодаря. Роди се спонтанно и някак съвсем неочаквано.
Какви ведри стихотворения,моля да ме извините за "кръпката" дето ще лепна,и то на такъв ден. Тежи ми на душицата. Не съм писала от десетина години, а имам нужда...Та:
Пореден живущ, в душата ми клета изтъняла и кърпена, на много парчета. Веч дълго живее, а тя се отпуска, сърцето от обич, трепти и препуска.
И тъкмо си казвам " ей, тоз е човек" !, отвръща ми мигом с шамар, хич не лек. Със устни нашепва " обичам те ,мила" а сграбчил сърцето,и стиска с все сила.
На пръста ми пръстен, внимателно слага, а сякаш в гроб чер и дълбок ме полага. Показва ми " мила,това за нас е добро", но аз виждам за мен доживотно тегло. И мижа, и мижа,и се моля горко " повярвай глупачке,че следва добро" ! ... ах колко наивно, съм аз същество...
Не следва, а хващам отново иглата, то ясно е- пак ще си кърпя душата.
Дишай, издишай. Секундичка, две. Бавно пристъпяй. Усмивка, добре. Сутрин, кафето. Без захар, мерси. Вечер, небето, Ах, колко звезди. Зимата идва. Сняг, тъмнина. След туй си отива, И хоп-пролетта. Години ли минаха, Как и кога? Сякаш бе вчера, Тук и сега. Удар след удар, Сърцето тупти. Дишай, издишай. Сега – забрави.
Здравейте! Като нов член в Литературния клуб се чудех в коя от темичките да се включа, докато не видях тази. И понеже поезията ми е страст (макар да не съм драскала рими от години) ще споделя две стихчета, които така да се каже се оказаха пророчески, т.е. чинно си ги изстрадах много след написването им.
Играта ти
Не смятам, че със теб сме се изчерпали. Не смятам, че е време да се разделим. Не смятам, че един на друг омръзнали Сме се решили пътя си да съкратим.
Не искам да те пускам да си тръгваш. Защо не кажеш същото за мен? Защо смутено поглед ти извръщаш? Нима не мислиш също като мен?!.
Не мога да повярвам, че го мислиш! Да си отидеш явно си решил, А аз какво – освен да се прекръстя И да ти пожелая на добър път?!.
Поне кажи защо си го измислил? Не стой като безмълвен празен лист. Кажи какво в мен не ти достигна? Кажи, не действай като егоист!
Не вярвах, че ще ме пожертваш в играта си. Не исках да участвам, но уви, За жалост я играх по правилата ти и точно затова ТИ победи.
НЕПРОСТИМО
Да ти простя ли? Как да ти простя? Ти чуваш ли се? Ти чуваш ли какво говориш? Защо ще искаш аз да ти простя? Нали ме изостави. Стига си се молил.
Какво ти стана? Как така успя Да отрезнееш от внезапната си лудост? Какви са тези приказки от твоите уста Че още ме обичаш...стига глупости!
Не вярвам в думите ти! Вече не! Отдавна спрях да плача и да чакам Да дойдеш до дома ми на колене... Това отмина. Сложих свойта точка.
И спирам да те слушам в този миг. Не искам да ми казваш вече нищо друго, Стани, върви си, просто си върви... Че само туй умееш най-добре от всичко.
Здравейте,ето и мой стих Очите,те прозорец са,казват на душата, очите на любимата жена те пращат в небесата. Усмивката,гърдите,тялото,ти виждаш всичко това във огледалото. Огледало на една душа,душа обичаща и мразеща. Жената дявол е,и ангел е неземен,когато заплени те ти изпадаш във амок,и веднага по вените,в сърцето,потича ел. ток. Душата на жената,душата на дете,и вечната и свята. Това е тя,жената.Да обичаш ти жена,това е остър нож, нарани ли те,направи ли се тя на важна,ти изпадаш в отчаяние. Но винаги ще идва тя,жената в твоето повествование. Жената,чиито красиви очи ти виждаш и те правят най-щастлив, и в същия момент ти ставаш звярът див,освободен от клетката, и хвърлен на арената на Колизея. Защото копнееш,копнееш само да видиш нея.Нея,за която би убил,и би лежал в затвора,само за да разбере за твоя зов любовен и когато срещнеш се със нея. Тя да каже,твоя съм до края на света,и ще бъда с теб дори отвъд смъртта
Малка стъпка ...и всичко е сиво, А, в дъжда....., уморени сълзи. Не поисках да бъде измислено Искам тук и сега да боли. И затварям поредната страница. Може би предпоследна....нали? На последната, пак ще поплача Ще започна на ново....Вали......
И....след като чух дъщерите ми.
Спря…и сълзите са цветни И мирише на сладост и пяна Нещо мое отново потрепна. Пак съм цяла, пак съм аз, и съм…лятна
Последна редакция: пн, 11 апр 2016, 22:13 от Wild_rabbit
Здравейте, споделям с вас още едно стихче (отново отдааавна написано), но пък се чудя що досега не съм си го държала в портмонето, за да си го прочитам, когато имам нужда?!. Защото е много лесно да паднеш, но дваж по-трудно е да се изправиш...и да продължиш.
Прохождане
Проклятие! Препънах се и паднах там - в прахта, нагълтах се с черна пръст, със сива кал и напоих без време с кръвта от раните си майката-земя.
А другите? Не ми подадоха ръка. И не поспряха и с жал до устните ми не поднесоха живителна вода.
И аз стоях! В прахта, където се изтърсих, където се пречупи моя малък свят и от илюзиите се отърсих, затуй и помощ не потърсих.
Какво направих? Станах. Ей така. Напук на другите, отърсих дрехите си от прахта, превързах раните, попих кръвта. ...И закуцуках!
Все още не съм му дал заглавие, но бих искал да го споделя с вас. Със сигурност не е най-доброто, но е от сърце... Мрак настана - скри се денят, слънце залезе - месечина изгря и по всичките софийски поля се разхожда една единствена скръбта, а градът злокобно, тъй сладострастно спи - непоколебим, несъкрушим, ненарушим, невъзмутим – един циник.
Душата ми гори и не може нищо да я утеши, а скоро всичко ще се срине, ще се превърна в черно пепелище и от мен не ще остане ни спомен от бащино огнище, ни детските мечти, нито любовта дори...
Кога за мен се всичко промени, кога се празникът във делник въплъти, кога превърнах се в камък аз студен, кога... Питам аз кога? А отговор няма... Само пустата болка остава...
Обречен е престоят ми в този свят, обречен съм и аз, без ни една надежда сърцето ми остана, какъв е смисълът агонията да продължава? Да можеше, бих върнал се назад в онези пусти дни, кога връз майчин'та утроба едно детенце се роди. Тогава аз бях дете невинно, неопетнено от живота, пълно с вяра и мечти за по-светли бъднини, но уви...
Деформиран под чука на тежката съдба, тоз дефект, наречен вяра, избледня. И ето - днес детенцето го няма, то порасна и с живота в едно тело се срасна.
[video][/video]"На бившата ми шефка" Минават бавно ден след ден, по нощите се прибираш уморен. Шефката зла разбиране не проявява, с унижения се опитва да те строява.
За най - малкото нещо някой да сгреши,започва тя да му крещи. -Не ми се дръж като дивачка, виж каква си смотанячка!
Казарменият и поход прокуди сума ти народ. Кой нормален би търпял цял живот на този хал?
Безобразие било да работиш на бюро. Година и половина в кръговрат не виждах изход аз от този ад.
Пусках всеки ден обяви вечното ще се обадим. Ала ето един ден светъл лъч озари и мен.
Малко преди да обявят пандемия рекох: Стига унижения! Щом написах си молбата друга стана госпожата.
Мило взе да се държи. -Моля те не си ходи! Знаех, че е параван да падна в нейния капан.
И щом върна си молбата да си покаже пак рогата. Затова не се предадох На манулациите не се поддадох.
Преклонената глава не я сече и сабята! Трябва да не си наред да искаш ти от млад човек Да не се развива и върви напред а вместо туй вечно да тъпче,
за да е добре за теб. Ала Господ я наказа задето пълна е с омраза. Егото и голямо лоша изигра шега днес стои без работа. Потънала в самота далеч от своите деца.
От мен нещо малко като за влизане в темата. По-нататък още.
Здравей любов! По пътя закъсняла. Здравей мечта-оставена във миналото. Здравей сълза, издайнице неканена. Здравей сърце от варварин ограбено. Здравей ти закъсняла моя среща. Неискана, неканена, сълза гореща.
Тъмния поет искам да споделя, че твоя стих ми въздейства. Описва точно чувствата ми към града и съвпада с голяма част от мои пррдилни неволи и преживявания. Открих и себе си в твоя стих.
Тъжна е тая откраднатата любов, с предварително преброените мигове, с факта, че имате хубави залези но не може да срещнете изгрева.
И никога нямате весели празници пълни с глъч, смях, и с приятели, винаги трима само сте заедно вие и любовта ви наказана.
И бъдеще нямате, като другите, дето планове правят, мечтаят, любовта ви обречена има само тая минута, в която сте в рая.
Жадна и страстна, като за последно, не изисква, не моли и не очаква, всеки миг е подарък, вълшебство, пие до дъно от отровната чаша.
Поне скуката няма да я затрие, няма да падне жертва на рутината, тая любов отчаяна, безнадеждна само спомен остава, да топли сърцата.
Много ми хареса!
П.П. Рядко, много рядко може би, все пак такава любов не е обречена да остане само горящ спомен от миналото. Възможно е да прерасне в нова връзка, че дори и в брак. Но ако или докато това стане, горният стих напълно отразява драматизма на ситуацията.
Все още не съм му дал заглавие, но бих искал да го споделя с вас. Със сигурност не е най-доброто, но е от сърце... Мрак настана - скри се денят, слънце залезе - месечина изгря и по всичките софийски поля се разхожда една единствена скръбта, а градът злокобно, тъй сладострастно спи - непоколебим, несъкрушим, ненарушим, невъзмутим – един циник.
Душата ми гори и не може нищо да я утеши, а скоро всичко ще се срине, ще се превърна в черно пепелище и от мен не ще остане ни спомен от бащино огнище, ни детските мечти, нито любовта дори...
Кога за мен се всичко промени, кога се празникът във делник въплъти, кога превърнах се в камък аз студен, кога... Питам аз кога? А отговор няма... Само пустата болка остава...
Обречен е престоят ми в този свят, обречен съм и аз, без ни една надежда сърцето ми остана, какъв е смисълът агонията да продължава? Да можеше, бих върнал се назад в онези пусти дни, кога връз майчин'та утроба едно детенце се роди. Тогава аз бях дете невинно, неопетнено от живота, пълно с вяра и мечти за по-светли бъднини, но уви...
Деформиран под чука на тежката съдба, тоз дефект, наречен вяра, избледня. И ето - днес детенцето го няма, то порасна и с живота в едно тело се срасна.
Цитат
Тъмният поет
Тъмният поет, творбата ти много ми напомня творбите на Христо Смирненски и Гео Милев. Може би, маалко от трагичната меланхолия на Яворов, а "бащиното огнище" - Дебелянов. Може би от тях си се повлиял? 🙂
Ето нещо и от мен, много лично и дълбоко скрито в сърцето:
Насила опитах се друг да обикна и "Спри се!" сърцето ми силно викна. Мислех, че освен теб друг няма да обичам, същото и до днес отричам. Свикнах аз със него вече- с прекрана усмивка е онова човече. Де да можех от теб да се откажа, и истинска обич на него да покажа, но не мога, в мислите ми- само ти, а снимката ти- сред бурните вълни. Моля те, спаси ме, върни се, за теб копнее моето сърце. Отивай си, върни се, не знам, повярвай ми- на никого не искам да те дам.
Радос, ти имаш истинска поетична дарба и много чувстващо, горещо сърце! Благодаря ти!!!
Не, аз благодаря, още веднъж за хубавите думи. Ето още едно. Ако ти харесват, може да ни намериш във Фейсбук, с една колежка си направихме страничка преди няколко месеца. R&M поезия и проза
Необикновени хора всъщност няма, всички сме до болка ординарни, еднакви, без да го признаваме, само за себе си сме уникални.
Познаваш някой, просто съвършен, и как светът не е в краката му, очи нямат ли, не забелязват ли, сиянието, струящо от душата му?
Срещат го навън, насред тълпата, за неговия блясък безразлични, и как не виждат, господи, защо, че на никой и по нищо не прилича.
Защото собствената уникалност, тя не е вътре в нас, приятели, не е, функция е на околната реалност, на очите и душата, от които се чете.
А влюбени очи, ако те пият жадно, изпъкват красотата ти и твоя цвят, изчезва лошото и всеки недостатък, единствен ставаш в тоя скучен свят.
Така че, ако някога ти се прииска, да се почувстваш необикновен, огледай се на влюбен във очите, че само там изглеждаш съвършен.
Все още не съм му дал заглавие, но бих искал да го споделя с вас. Със сигурност не е най-доброто, но е от сърце... Мрак настана - скри се денят, слънце залезе - месечина изгря и по всичките софийски поля се разхожда една единствена скръбта, а градът злокобно, тъй сладострастно спи - непоколебим, несъкрушим, ненарушим, невъзмутим – един циник.
Душата ми гори и не може нищо да я утеши, а скоро всичко ще се срине, ще се превърна в черно пепелище и от мен не ще остане ни спомен от бащино огнище, ни детските мечти, нито любовта дори...
Кога за мен се всичко промени, кога се празникът във делник въплъти, кога превърнах се в камък аз студен, кога... Питам аз кога? А отговор няма... Само пустата болка остава...
Обречен е престоят ми в този свят, обречен съм и аз, без ни една надежда сърцето ми остана, какъв е смисълът агонията да продължава? Да можеше, бих върнал се назад в онези пусти дни, кога връз майчин'та утроба едно детенце се роди. Тогава аз бях дете невинно, неопетнено от живота, пълно с вяра и мечти за по-светли бъднини, но уви...
Деформиран под чука на тежката съдба, тоз дефект, наречен вяра, избледня. И ето - днес детенцето го няма, то порасна и с живота в едно тело се срасна.
Цитат
Тъмният поет
Тъмният поет, творбата ти много ми напомня творбите на Христо Смирненски и Гео Милев. Може би, маалко от трагичната меланхолия на Яворов, а "бащиното огнище" - Дебелянов. Може би от тях си се повлиял? 🙂
Добър вечер! Благодаря Ви, много за реакцията към моята творба. Вие наистина успяхте да познаете елементите, от които се състои. По времето, когато тя беше написана, бях под силното влияние от творчеството на Яворов, който ми е един от любимите поети, и творчеството на онези автори, които описахте. Може да се каже, че по това време емоциалното ми състояние беше в унисон с определени елементри от творчеството на всеки един от тези поети. Отново Ви благодаря много за отзива и Ви пожелавам спокойна и приятна вечер!
Ти дойде с мен тук, защото ме обичаш, усмихна ми се, а аз ти отвърнах, целуна ме и целия свят засия. Разпознах те и си част от мен, светлината в тунела, Рая в Ада, слънцето в мрака. Копнея за мига, когато пак се слеем. Ти живееш в мен и аз те пазя, но себе си не мога да опазя. Изгубих се! Хаоса е тук при мен, ти се спасявай, аз просто ще обичам.
Виктория Добрева
Последна редакция: пн, 15 ное 2021, 19:52 от Tatti
Ум Ад е опознал, в деветия му кръг с години е живял. През седмият преминал в своето страдание, една истина узнал: болката по-силна е от удоволствието, отчаянието по-могъщо от надеждата. Надеждата умира последна, убила своя притежател.
Сърце за красивото копнее, любовта да познае желае то. Знае абсурда на своята драма: Беатриче не ще го намери в собствения му Ад, от мъката му не ще го избави.
Дявол властва над таз земя, чрез лукавства и интриги лицемерни, Егото покварява. Сквернословието му долно все що красиво е опетнява. Изход на хората предлага чрез греха и порока.
Ала, не са ли поеми и сонати, лирика и занаяти, четката и философията, способ Битието в Рай да преобразят. Луцифер предобре туй го знае, затова докарал е Адът на земята.
Ангел и Луцифер
Изниква като дух Сатаната:
Какво си се разциврил па ти? Не ти ли стигат всички терзания на Битието, че и унил да бъдеш в тоз час?
Идва Ангел небесен:
Я, дъртият циник пак изпълзял е от змийската дупка, която обитава! Какво?! Нямаш ли си друга работа, та дошъл си да сееш поквара там що я няма.
Сатаната:
Ти да мълчиш! Дърт ще наричаш своя шеф, който от малодушие се е изпокрил вдън тази луда вселена. Тук властвам вече Аз! Със своята светлина другите озарявам, с абсолютното знание ги дарявам...
Ангелът го прекъсва:
А! Абсолютно знание дар дарявал. Лукав си ти... Освен това си и лицемер! Освен да сееш съмнения и раздори, да лъжеш и интригантстваш, неспособен си ти от времето на своя бунт проклет, на постъпки достойни. Всичко що е красиво готов си да опорочиш със думи най-сквернословни, в името на личния си интерес проклет.
Сатаната:
Красиво ли! Що е то красота? И закакво му е на тоя? Та дъртия перверзник ги обрече, тия жалки скотове на мъки до де са живи! Спасение им обеща, но не когато са живи, ами след смъртта. Изход им предлагам Аз, и удоволствие. Но не в някакъв бъдещ живот, а сега. И в това съм по-милостив и по-морален от проклетия ти Бог!
АНгелът:
Закакво им е красота ли? Ах, ти, проклетнико долен! Все що е красиво да познават, Той им дари, за да могат чрез поеми и сонати, лирика и скулптура, четка и философия, Битието да преобразят във Рай. Раят винаги е бил, тук, долу. Както и Адът... Но това добре го знае скверната ти глава. Сега изчезвай, че ме ядоса! Пък и Михалил те е забелязал веч.
Ти просто не можеш да обичаш по начина, по който той ме обича, толкова нежно и всеотдайно, толкова безпричинно. Ти умееш да мразиш, цял живот си се учил, и сега го владееш. До съвършенство. А той е изтъкан от любов, и от доброта и разбиране. В прегръдките му е топло, и е спокойно, и е уютно. Ти само искаш, а той може да дава. Ти си различен, но кофти различен. Ти ме харесваш, но не в цялост, някаква частност, и при условие че... А той ме обича, в цялата моя лудост, и неудобност, с всичките ръбове. И несъвършенства. Научи се как да обичаш, и тогава опитай да ме повикаш....
Знаеш ли от какво най-много боли? Не е от това, че далече си ти, не е понеже тебе те няма, не е от тая липса голяма, не от това, че хич не разбираш, и все не вярваш, и подозираш, измама някаква щото съзираш и да ме мъчиш не спираш, не е от грижите ти фалшиви, дори не е от твойте обиди, не защото връщаше пощальона, не от екрана празен на телефона, не от зелената точка, която мълчи, не от разбитите малки мечти, това, от което най-много боли, е, че моя огън в теб не гори...
Днес, след много дълга пауза, се обади, за свое постижение да се похвалиш, сменихме думи леки, ведри и вежливи, съвсем нормално, даже пестеливо.
Обаче, странно е, разбираш ли, не става, с ръце, с които сме си бъркали в душите, само по повърхността сега да лазим, само отвънка да опипваме стените.
Позаздравелите ми рани се пропукват, сълзят, закърпвам ги и продължавам, не е голяма работа, така стоят нещата, но трудно свиквам да се примирявам.
Като не мога със замах да те изтрия, чакам в спомените ми да избледнееш, а дотогава... със тъгата си ще се завия, за да забравя, че за мене не копнееш.
Но ти обаждай се, така, като се сетиш, сърцето също мускул е, да се калява само недей ме пита как съм, знаеш, за теб съм винаги усмихната и здрава.
На победите ти обещавам да се радвам, докато още искаш да ми ги споделяш, за мен пък приказки ще ти разказвам, а ти... се направи, че си повярвал...
Последна редакция: сб, 19 фев 2022, 18:16 от радос
Днес, след много дълга пауза, се обади, за свое постижение да се похвалиш, сменихме думи леки, ведри и вежливи, съвсем нормално, даже пестеливо.
Обаче, странно е, разбираш ли, не става, с ръце, с които сме си бъркали в душите, само по повърхността сега да лазим, само отвънка да опипваме стените.
Позаздравелите ми рани се пропукват, сълзят, закърпвам ги и продължавам, не е голяма работа, така стоят нещата, но трудно свиквам да се примирявам.
Като не мога със замах да те изтрия, чакам в спомените ми да избледнееш, а дотогава... със тъгата си ще се завия, за да забравя, че за мене не копнееш.
Но ти обаждай се, така, като се сетиш, сърцето също мускул е, да се калява само недей ме пита как съм, знаеш, за теб съм винаги усмихната и здрава.
На победите ти обещавам да се радвам, докато още искаш да ми ги споделяш, за мен пък приказки ще ти разказвам, а ти... се направи, че си повярвал...
Радос, толкова е добро и ... докосващо!
Благодаря ти, благодаря ти, и ме удря право в сърцето!!!
Март е месец, през който не бива да умират майки. Не е правилно, да си отиват в месеца, във който ги почитаме и им благодарим, че живота са ни дали, че част от себе си във нас са вляли. Майки, не си отивайте през март! Толкова е неестествено. И през април не си отивайте, защото пролетта е на вратата! Недейте и през май! А също и през лятото. Лятото не става за раздяла. Може би наесен? Не, след есента е зимата и ще е празно и студено ако през зимата ви няма. Никой ден на никой месец не е добър за вечното сбогуване. Но моля ви, поне през март - недейте никога да си отивате!
R&M поезия и проза
Последна редакция: вт, 08 мар 2022, 11:57 от радос
Престрашавам се да споделя тук последното си стихотворение. .......
Прости ми
На моя Анхел
Сутрин, щом от сън се върна и очите ми погалят слънчеви лъчи, не се усмихвам, утрото не поздравявам, а в тишината шепна: "Моля те, прости!"
Прости, че днес без теб отново ще дишам и прегръщам красотата на света. Прости, че ще се наслаждавам на морето, вятъра и ще посрещна пролетта.
Прости, любов, прости ми, ако можеш, че не чух ни воплите, ни молещият глас. Прости любов, че не можах да съм до тебе в най-тъмния, в най-страшния ти час.
Прости ми всяка песен, всеки трепет, всеки порив, всяка сбъдната мечта. Прости ми всяка малка радост и утеха, прости ми всяка земна суета.
Прости ми, за да мога утре да продължа борбата, да вървя напред. Прости, за да не почернее ми душата и от снежинка волна да не се превърна в лед.
Прости и знай, че друга обич нямам. Не аз избрах си този дълъг път. Прости и моля те, съня ми сгрявай, за да се завърна силна в общия ни кът.
Kim29, стихотворението ми изпълни душата. Прекрасно е. За мен беше истинско удоволствие да го прочета.
А моята душа пърха от удоволствие от подобни думи! Благодаря ти много, Ivelionora! Това ме подтиква малко по малко да пусна тук и други мои стихове. Има ли тема и за проза, че не намирам?
Прегледах писанията си и всички са едни мрачни. Докато имах муза, явно съм била в такъв период...
Мъртво стъпало
Тръни ли раздират ми гръдта? Извътре стърже ме трион назъбен. Душевен дисонанс, истерия по ноти, хармония погубена, ядът боботи.
Долавям блед нюанс във нищото коварно, обагрени с надежда брегове шептят безгласно, светът ми тъй отблъскващ сега зове ме бясно, а аз се лутам в него диреща утеха.
Дали ще бъде ведър, ясен ден отново? Дали ще зърна нежност мека и уханна, искрици ярки, топлина извйваща усмивка,
Спокойна мисъл дали ще бъде моята обвивка?
Мъртво стъпало 2
Бясно се мята, глуха и сляпа моята сянка, клета, злочеста, жално скимти между няколко свята, иска на злото да спре манифеста.
Вият и грачат същества прокълнати, пленяват ме бледна, безцветна, прозрачна, същността ми погубват, настъпват обрати, изплюват ме злобно безлична, невзрачна.
Дълбоко в зелено аз виждам покоя, прохладно във синьо ме гали спасение, целуват ме пръски от пяна в прибоя, във знойното жълто предвкусвам безвремие!
Историята казваш, не си я разбрал, за Красавицата, в гората изгубена, и за Звяра, който в гръб я видял, да ти я разкажа май съм принудена.
Впечатлила го тя още от първия миг, руса, красива безспорно, зеленоока, носела полъх от остаряла любов, и с IQ се оказала - никак не лошо.
Говорили много, често, за всичко, за филмите, музиката и за живота, подреждали пъзела, парче по парче, снимка по снимка и нота по нота.
Засипвана обилно със комплименти коя чувствителна душа би устояла, и нейната, в други битки отслабена, попаднала не след дълго в капана.
Нежното и, и романтично сърце от вниманието било запленено, а може и кризата на четирийсетте, да е имала пръст в туй пъклено дело.
Животът нейн, пълен и подреден, пак се обърнал с главата надолу, а той, ту нежен и мил, ту озлобен, радост и носел, но често и болка.
Създал нужда, да може да я запълни, както си го пише по книгите стари, тумора разсейки из тялото плъзвал, не помагали нито билки, нито отвари.
Симбиоза крехка някаква си създали паразита и неговия гостоприемник, единия на другия, каквото могли дали, позитивни понякога, друг път враждебни.
Виж, то не е всъщност красива история, нито реална, още по-малко - възможна, те за кратко се заблудили, повярвали, че може да стане, под някаква форма.
Опитали се да се нагодят, да се получи, но тя искала много, мъничко давала, той имал в деня си по-важни задачи, за разтуха му била само и за забава.
В нея твърде дълбоко корени впиват любови и разни сърдечни терзания, той единак е, трудно там се развиват, и да покълнат, подобни образувания.
Обстоятелствата няма да споменавам, могат да се извадят сто оправдания важни са, разбира се, но са константа, и са декора, не същността на спектакъла.
Трябва все някога да се сложи точка и на тая история, като на всякоя друга, защо да тлее, защо само да се проточва, щом щастлив край за нея не съществува...
SMS за празника прати ми, с картичка, а може и със стих. Вместо някой Валентин щастлива направи ме, защото през годините твоето име мълвих.
За чувствата ми ти нехаеш, цветя и "валентинка", знам, на нея ще дариш. Нейната душа желаеш да омаеш и с нея в любов безкрайна да се потопиш.
Не бленувай и не се хаби напразно. Тя не те обича, то си й личи. Валери за ръка ще улови, много вероятно, за да отпразнуват любовта и сбъднатите си мечти.
А двама с теб да пием вино в този днешен, виртуален свят. Да удавим болката и като на кино да зарежем с Трифон и любов да пламне- на инат.
Дъждът си тръгва тихо, неусетно и след себе си оставя красота. А ти от мен си тръгваш бурно, безвъзвратно, Невиждайки сълзите капещи в нощта.
От дъжда събуждат се цветята. Треви, дървета, всичко е зелен разкош. А ти, отдръпвайки от мен ръката в сивота превръщаш всеки ден и всяка нощ.
След дъжд ухае всеки друм на свежест. Светът възражда се за нов живот. След теб в сърцето ми остава тежест, подтискаща мечтите и всеки полъх нов.
Почуква пролетният дъжд в стъклата тъй както в мен се врязва всяка мъничка сълза. Дано пречистваща да е след теб реката, за да открия свежи пътища и без любовта.
Понякога се питам защо съм се родил на тоз свят, а отговорът ми седи там някъде наблизо и гледа ме изкъсо със щръкнали очи. Красив ли блянът бе да съществувам и какво очаквах да чувствувам? Тъга и болка, отчаяние, страдание, омраза, презрение, истинска проказа – заточение. Да, да, това е най-доброто определение – аз не живея, аз стоя – кат паметник отгромен на премъдър старец велик, но всъщност съм един смешник... От ранна детска възраст си мечтах за щастие и щастлив бях, докато не разбрах, че пукната пара‘ не струвам и ми писна да се преструвам, че всичко е наред. Време бе да сложа ред в общия безред – омръзна ми да слушам за цветя и рози, докато целият, потънал в мръсна кал, очаквам да остана с печал. Видях що значи думата човешка, дадена веднъж – разбрах, че тя не струва ни кило ръж. Годините наред, прекарани в болнично легло, оставиха ме инвалид от друго естество. Загубил веч контактът човешки и чувствата жежки, аз охладнях – монотонен призрак апатичен, никому ни най-малко симпатичен. Човек се ражда сам и сам си умира – просто, логично, хармонично. Родих се сам и сам ще загина, без близък, който да пророни сълза, участник невидим съм аз в шумна тълпа. И някъде там по средата между живота и смъртта, пак ще съм сам край брега.
Любовта е цвете, красиво и гордо, въплатило в себе си нежност и сили, в благодатни почви само покълва, своите корени на дълбоко да впие.
Тя с шепи раздава, тя е мила, игрива, тя радва, въздига, на усмивка прилича, крила ти залепя, и те гали, и те залива, подкрепя, прегръща и... просто обича.
А болката, уж от любов, тя е плевел, тя наранява, мрази и слънцето скрива, тя е друго ниво, над омразата нов левъл, тя е черна магия, задушава, даже убива.
Да почисти бурена, да го изскубне, и на негово място любов да засее, това за един градинар е най-трудното, да реши, и да има волята да успее.
Стрък по стрък болката да извади, да прекопае, да прокара нови лехи, грижливо, с обич, семенца да постави, за да има шанс реколтата да избуи.
Ако почвата е камениста, или изхабена, е необходимо усилията си да удвои, да е почистена, полята и наторена, преди изобщо да почне той да сади.
И после, също трябва много внимание, за да не позволи отново да буреняса. От градинаря зависи и неговото старание, да запази стеблата и те да израстват.
Но ако портите си градината не отвори, да избере своя покровител и да го пусне в нейните най-дълбоки тайни да рови, няма как да се възроди и разцъфне.
Ще плесенясват нейните шадравани, без рибки златни, без ароматни цветя, запусната и обрасла тя ще остане, тъжно-щастлива и потънала в самота.