СТРАХОВЕТЕ НА ОСИНОВИТЕЛИТЕ
Преди осиновяването
• Страх от неизвестността по цялата процедура, свързана с осиновяването – срещите със социалните работници, кандидат-осиновителното проучване
• Страх дали ще бъдат одобрени за осиновители
• Страх за състоянието на бебето – дали ще е физически и психически здраво, какви са родителите му, дали майката не е наркоманка или психично болна
• Страх дали ще се справят с предизвикателството да бъдат родители на осиновено дете
След осиновяването
• Страх от провал
• Страх да кажат на детето си, че е осиновено
• Страх от реакцията на самото дете
• Страх от реакциите в обществото – в детската градина, в училище, приятелският кръг
• Страх детето да не пожелае да открие биологичното си семейство
• Страх биологичната майка да не намери детето си и да не им го вземе
Най-често срещани начини за справяне с тези страхове:
• Отричане и бягство от проблемите - не си признават, че се страхуват от всички тези неща (несъзнавани защитни механизми, при които болезненото преживяване се блокира, за да може човек да се справи със ситуацията)
Има някои форми на отричане и бягството, които са по-осъзнати. Пример за това е твърдението на осиновителите, че да отгледаш осиновено дете не различава от това да отгледаш биологично дете. Подобна нагласа е отричане на реалността, провокираща у осиновителите определени реакции и поведения, които вредят на правилното развитие на децата им. Табуто да не се говори, че осиновяването е нещо различно от това да отгледаш свое биологично дете е много силно – не само в семейството, но и в обществото.
• Идеализацията
«Нашето дете ще е най-доброто», «Всичко ще е наред в нашето семейство», «Всичко зависи от възпитанието и любовта, която ще дадем на детето си».
За съжаление обаче не всичко зависи от възпитанието и любовта, с която осиновителите ще дарят детето си. То идва в тяхното семейство със своя история – вече е преживяло тежка загуба – раздялата с биологичната си майка, която оставя незаличими следи в живота му.
При осиновяването можем да отричаме, да се преструваме, че не забелязваме, да проектираме... Готови сме на всичко, само и само да избягваме от болката и от неспособността си да се справим с нея.
Преди осиновяването
• Страх от неизвестността по цялата процедура, свързана с осиновяването – срещите със социалните работници, кандидат-осиновителното проучване
• Страх дали ще бъдат одобрени за осиновители
• Страх за състоянието на бебето – дали ще е физически и психически здраво, какви са родителите му, дали майката не е наркоманка или психично болна
• Страх дали ще се справят с предизвикателството да бъдат родители на осиновено дете
След осиновяването
• Страх от провал
• Страх да кажат на детето си, че е осиновено
• Страх от реакцията на самото дете
• Страх от реакциите в обществото – в детската градина, в училище, приятелският кръг
• Страх детето да не пожелае да открие биологичното си семейство
• Страх биологичната майка да не намери детето си и да не им го вземе
Най-често срещани начини за справяне с тези страхове:
• Отричане и бягство от проблемите - не си признават, че се страхуват от всички тези неща (несъзнавани защитни механизми, при които болезненото преживяване се блокира, за да може човек да се справи със ситуацията)
Има някои форми на отричане и бягството, които са по-осъзнати. Пример за това е твърдението на осиновителите, че да отгледаш осиновено дете не различава от това да отгледаш биологично дете. Подобна нагласа е отричане на реалността, провокираща у осиновителите определени реакции и поведения, които вредят на правилното развитие на децата им. Табуто да не се говори, че осиновяването е нещо различно от това да отгледаш свое биологично дете е много силно – не само в семейството, но и в обществото.
• Идеализацията
«Нашето дете ще е най-доброто», «Всичко ще е наред в нашето семейство», «Всичко зависи от възпитанието и любовта, която ще дадем на детето си».
За съжаление обаче не всичко зависи от възпитанието и любовта, с която осиновителите ще дарят детето си. То идва в тяхното семейство със своя история – вече е преживяло тежка загуба – раздялата с биологичната си майка, която оставя незаличими следи в живота му.
При осиновяването можем да отричаме, да се преструваме, че не забелязваме, да проектираме... Готови сме на всичко, само и само да избягваме от болката и от неспособността си да се справим с нея.
А мене само от едно не ме е страх -че майката щяла да си го намери и да си го вземе.Тя няма право по закон да се набърква така в живота на детето си след като веднъж е подписала отказ.Е когато детето стане пълнолетно-тогава е друго.То само ще си реши ,но дори и тогава не ми се вярва някой или нещо да може да унищожи връзката ни. 
Освен ако аз не съм се провалила като майка 
Успокой се 
! 
Аз гледам на осиновяването много положително и съм наистина мотивирана. Не си мислете, че съм сложила "розовите очила" и не осъзнавам проблемите, пред които може би ще се изправя, но не може и да е чак толкова лошо, черно и стресиращо. Честно казано, четейки всички тези неща във форума страховете ми се умножиха по 100 и както бях 100% убедена в решението си, чак започнах да се разколебавам. На това ли сме обремчени цял живот - да се страхуваме, да се измъчваме от съмнения, да гледаме как детето ни се люшка между "омраза и любов" /и това го четох някъде/, да се страхуваме от призраците на миналото и т.н И тук стигаме до въпроса ...Всички осиновители ли са такива мазохисти, че да си причиняват доброволно подобни изживявания ?!