Здравейте, момичета! След неколкократни давания на "втори шанс", най-сетне взех за себе си решение за развод. Това, от което имам нужда в момента е вашата подкрепа и уверение, че постъпвам правилно. Знам, ще кажете, че не сте ми в къщата, но наистина имам нужда да затвърдя решението си преди да подпишем документите (засега вярвам, че ще е по взаимно съгласие).
Ще опитам обективно да изложа фактите и ще се радвам на мненията ви, особено от препатили, защото после връщане назад няма. Започвам от себе си - моите трески за дялане са, че съм избухлива и не си подбирам приказките при скандал (всъщност не винаги съм била така, това градира заедно с нарастващата наглост на половинката). Другият ми проблем е, че след ражданията постепенно загубих желание за секс заради болката и сухотата, която изпитвам. Това са нещата, които биха дали повод на мъжа ми да иска развод. Но аз искам, а не той. Сега за него: нещата, които не мога повече да търпя - постоянните лъжи за всичко, от дребни до големи неща; алкохола, който го влече неудържимо, а оттам излизанията нощем, дори и доста пъти без да се прибере; изневери (всъщност имам само косвени доказателства - разни чатове, обаждания, но по дяволите, да не се залъгвам, кой мъж спира дотам? Не е задължително да ги хвана на калъп, за да ми е гнусно); отскоро хазарт (отново косвени доказателства - регистрации в сайтове за залагане и изчезване на големи суми пари). Иначе като си е вкъщи не се оплаквам - помагал ми е, добър е към децата... Но след няколко години брак се огледах, и видях, че вече не съм себе си, а някаква слугиня, която гледа деца, върти се край печката и не мърда от къщи освен да изведе децата или да напазарува. И на всичкото отгоре грам не ме уважават. Е, на думи много, но действията са противоположни. И кво, да се жертвам заради децата, защото го обичат, а аз цял живот да съм нещастна и да си изкарвам нервите на тях (щото и това го има). Хайде, кажете ми го - знам, че прагове на търпимост различни, още повече, че и децата са фактор, а пък и ако аз се правя, че вярвам на всичко и се хиля тъпо постоянно, човек би се заблудил, че у нас всичко е розово. Но душата ми е отровена.
Ще опитам обективно да изложа фактите и ще се радвам на мненията ви, особено от препатили, защото после връщане назад няма. Започвам от себе си - моите трески за дялане са, че съм избухлива и не си подбирам приказките при скандал (всъщност не винаги съм била така, това градира заедно с нарастващата наглост на половинката). Другият ми проблем е, че след ражданията постепенно загубих желание за секс заради болката и сухотата, която изпитвам. Това са нещата, които биха дали повод на мъжа ми да иска развод. Но аз искам, а не той. Сега за него: нещата, които не мога повече да търпя - постоянните лъжи за всичко, от дребни до големи неща; алкохола, който го влече неудържимо, а оттам излизанията нощем, дори и доста пъти без да се прибере; изневери (всъщност имам само косвени доказателства - разни чатове, обаждания, но по дяволите, да не се залъгвам, кой мъж спира дотам? Не е задължително да ги хвана на калъп, за да ми е гнусно); отскоро хазарт (отново косвени доказателства - регистрации в сайтове за залагане и изчезване на големи суми пари). Иначе като си е вкъщи не се оплаквам - помагал ми е, добър е към децата... Но след няколко години брак се огледах, и видях, че вече не съм себе си, а някаква слугиня, която гледа деца, върти се край печката и не мърда от къщи освен да изведе децата или да напазарува. И на всичкото отгоре грам не ме уважават. Е, на думи много, но действията са противоположни. И кво, да се жертвам заради децата, защото го обичат, а аз цял живот да съм нещастна и да си изкарвам нервите на тях (щото и това го има). Хайде, кажете ми го - знам, че прагове на търпимост различни, още повече, че и децата са фактор, а пък и ако аз се правя, че вярвам на всичко и се хиля тъпо постоянно, човек би се заблудил, че у нас всичко е розово. Но душата ми е отровена.
