Любими откъси, мисли и пасажи от книги, стихове, с които живеем

"Едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто да го направиш".
Н. Хайтов, "Мъжки времена"

ПП Цитирам по памет, ако има грешки, съжалявам.

Кроасания, обичам те. 

Поздравявам ви с любимото си парче. И после отивам да потърся намачканата тетрадка, в която записвах внезапно-сполетяли ме трепети от чуждите редове.

Тери Пратчет - Малки богове.



“Костенурката е животно, което живее на земята. Няма как да живееш по-близо до земята, без да се заровиш в нея. Хоризонтът й обхваща една педя от околността. И пъргавината й стига да си хване някоя маруля. Оцеляла е, докато еволюцията преминавала покрай нея, защото не е заплаха за никого и е трудничко да я изядеш.
Ето го и орела. Създание на въздуха и висините, чийто хоризонт се простира чак до ръба на света. Зрението му е толкова остро, че може да забележи шмугването на някое дребно писукащо животинче от цял километър. Целият е сила и власт. Светкавична смърт с криле. Ноктите му са такива, че да превърне в основно ястие всичко, по-малко от самия него и поне да си откъсне набързо мръвка от всяко по-голямо създание.
Орелът обаче е способен да седи с часове върху някой зъбер и да оглежда царствата земни, докато не забележи движение някъде далеч, и тогава започва да се съсредоточава, и още, и още върху малката черупка, която се тътри в храсталака долу, в пустинята. Накрая отскача…
И след минута костенурката открива, че светът пропада под нея. За пръв път го вижда не от разстояние един пръст, а от цели петстотин стъпки, и си мисли: “Какъв приятел ми е орелът!”
Тогава орелът я пуска.
И почти винаги костенурката пада към смъртта си. Всички знаят защо го прави. Трудно е да се отърсиш от притеглянето. Но никой не знае защо орелът го прави. Костенурката е вкусно ястие, но предвид необходимите усилия да я изядеш, на практика всичко останало е по-подходящо за ядене. Просто орлите се кефят, когато тормозят костенурките.
Разбира се, орелът не съзнава, че участва в много груба форма на естествения подбор.
Един ден някоя костенурка ще се научи да лети…”

Време само за богати хора-спомни си Дуайър.

Не ме докосвайте, макар да съм докоснат вече,
не ме докосвайте.
.....
Не ме докосвайте, крещях,
не ме докосвайте,
аз вече нямам как
да бъда недокоснат.
...

Рупчев

Обичам лирическите отклонения на Стайнбек. " На изток от рая" - една от любимите ми книги:

"Времето е странна и противоречива категория в съзнанието на човека. Разумно би било да се допусне, че периодите на еднообразие и липса на събития ще ти се струват безкрайни. Би трябвало, но не е така. Тъкмо безличните и лишени от случки периоди нямат почти никаква продължителност, докато времето, опъстрено с интересни неща, изранено от трагедии и прорязано от радост, остава за дълго в паметта. И това е правилно, ако се замисли човек. Безметежността няма с какво да се проточи във времето. От нищото до нищото не изминава никакво време."

за първият сблъсък на хората с колите  

"Трудно е сега човек да си представи каква непосилна задача е да се научиш как се подкарва, управлява и поддържа автомобил. Този процес като цяло бе не само усложнен, трябваше да се започне от нула. Днешните деца вдишват теорията, привичките и непоносимостта на двигателя с вътрешно горене още от люлката, но по онова време се почваше с кухата вяра, че това нещо изобщо няма да се задвижи, и понякога тя се оправдаваше. Освен това, за да подкараш един съвременен автомобил, нужно е да извършиш само две неща - да завъртиш ключа и да докоснеш стартера. Всичко останало става автоматично. Тогава обаче бе по-сложно. Изискаваше се не само добра памет, здрава ръка, ангелски нрав и сляпа надежда, но така също и достатъчно опит в практикуването на заклинания - често се виждаха мъже, заловили се с манивелата на форд модел "Т", да плюят по земята и да мърморят проклятия."

 

Цитирам по памет, утре ще търся тетрадката.

"Някои, правейки паралел с целостта на кожата, говорят за зарастнали рани. В човеката душа зарастнали рани няма. Може с времето да се смалят до убодено с топлийка, но винаги са там"

от "Нежна е нощта" е.

А втора част на темата - психопрофил по любим откъс?  

Обичам те, Даффо 

Прощално

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.

Никола Въпцаров

"Сама идвам и сама ще си отида.
Идвам да позная любовта не от формули, а с риск да получа рани от изгаряне. Дори да са неизлечими.
Да преодолея себе си, да пречупя усвоения от векове начин на мислене и поведение. Да сломя инстинктивния си момичешки страх и глупав срам. Да стъпча предразсъдъци, съмнения, скованост. Това е равно на революция.
Гледам света отвисоко с освободени очи."


"Кожата ме боли от целувки като изгаряния от слънце."

"Сега разбирам. Слепешком съм вървяла към тебе. Все към тебе. Предоставям се на силата да ме влече към тебе, далечния и смътния. Знаех, че рано или късно ще те срещна. Винаги ти беше в мене една липса, по-осезаема от всяко присъствие."

"Зажаднял, погледът ти извлича най-дълбоко скътани, спящи извори и корени в мене. Причинява ми остра болка, сякаш ме изтръгва от самата мене."

"Устните ти като огън се разхождат по мене."

"Нека бъдат заличени в календара всички дни, в които няма да бъдем заедно."

"Тая любов на шега излезе най-голямата истина в живота ми! Защо трябва винаги да бъдем сериозни, непогрешими и скучни като пътни указатели? Хора, сърцето ви е домашно куче, свикнало с късия синджир и кошарата. "

Блага Димитрова

Чудесна тема, ще се включвам многократно.   

Из "Тавански спомен" от Валери Петров:

След това писмата. Ах, писмата стари,
писани небрежно сред черновки четири,
с хиляди целувки върху всеки лист,
със цветя безбройни като във хербарий,
с нежни обяснения цели километри,
с послепис и после с послепис!

След писмата - помниш ли? - първите ни срещи,
твоите родители мразещи ме искрено,
бялата ти шапка, белите брези.
И писма отново: “Ще ли разбереш ти?
Не ме пускат вече. Много ми се иска, но…” -
Строфи от любов и кофи със сълзи.
 

"Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо...
На другия ден малкият принц се върна.
- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.
Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.
- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...
- Разбира се - каза лисицата.
- Но ще плачеш! - рече малкият принц.
- Разбира се - каза лисицата.
- Тогава не печелиш нищо!
- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.
Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза."

"Малкия принц" Екзюпери

" Човек е двама човека, които се обичат"- Валери Петров
" Бракът не е легло от рози, не е и само легло. Най- общо това е клуб за подкрепа и взаимопомощ"- Уилям Уортън

Бела съм, бела, юначе,
цела съм света йогрела.
Един бе Карлък останал
и той не щеше остана, 
ам беше в могла утонал.
В моглона нищо немаше,
сал едно вакло овчарче.
Сиво си стадо пасеше,
с медно кавалче свиреше, 
с кавалан дума думаше:
"Галени га са ни зьомат,
технону бално колко е !"

Любимият ми откъс от "Мечо Пух", Алън А. Милн - с него поздравявам близките си в сутрините, когато са в лошо настроение. 

Ийори, старото сиво Магаре, застана край потока и се огледа във водата.
- Трагично! - каза то. - Това е то! Трагично!!
Обърна се и тръгна по брега. Двадесетина крачки по-надолу прегази потока, продължи бавно по отсрещния бряг, после пак се огледа във водата.
- Както и предполагах! Не изглеждам по-добре и от тази страна! Но никой не обръща внимание! Никой не се е загрижил! Трагично! Това е то!
Нещо изшумоля зад него. Беше Пух.
- Добро утро, Ийори!
- Добро утро, Пух Мечо - каза Ийори мрачно. - Ако наистина е добро утрото! В което се съмнявам!
- Защо, какво се е случило?
- Нищо, Пух Мечо, нищо! Не всички могат... Някои не могат! Само това мога да кажа!
- Някои не могат какво? - попита Пух, като си почеса носа.
- Игривост! Песни и танци! Фаталност!
- О! - каза Пух. После мисли дълго и попита: - Какво е фаталност?
- Съдба! - продължи Ийори мрачно. - Френска дума, която значи съдба! Аз не се оплаквам, но Това е то!

 

"Оставиш ли се да те опитомят, има опасност да поплачеш..."
Екзюпери-"Малкият принц"