Споделете весели истории от първия учебен ден и спечелете със Samsonite

  дъщеря ми, тогава първолкасничка и най-добрата и приятелка пременени, красиви, с нови прически, стоят в първа редица и чакат да започне тържеството.
аз леко отстрани, въоръжена с фотоапарат, също чакам.

по някое време на децата им омръзва да стоят мирно, първа редичка набъбва докъм десетина момиченца и се започва:
"аз имам нова рокля", "и аз имам", "моята рокля има къдрички", "а моята дантелки", "имам панделка","а аз имам фибичка"... и така се изрежда всеки елемент от тоалетите, включително обувки и чорапки.

след като всички детайли са показани и похвалени се чува бодро гласче: "а аз имам нови гащи" и след секунди на първа редичка се надигат роклички и полички и цъфват разноцветни гащички.

може да са гащи, но са официални!

Историята,която ще разкажа е свързана с мен.
Бях трети или четвърти клас-не помня точно.Приготвям се за 15 ти септември.Вечерта новите дрехи ми бяха на стола,обувките лъснати,букета всичко готово.Аз не спя от вълнение.Ставам сутринта,обличам се,родителите ми вече бяха излезли на работа.Приготвям и по-малката си сестра и тръгваме,с букетите в ръка,весело крачим към училището.Правя ми впечатление по пътя ,че няма много хора,особено ученици с цветя Пристигаме в двора на училището и там-нищо.Няма никой,няма музика,ученици ,украса.Питам сестра ми" Днес нали сме 15-ти "и тя " сигурно,ти си каката ти трябва да знаеш"
Хващам я за ръка и тръгваме из двора,срещаме една лелка ,която мете .Попитох я дали днес е 15-ти септември и ще има ли откриване на учебната година,а тя само се засмя и каза:"Да,днес е,но откриване ще има в 9:00 ч,а сега е 7 и ние със сестра ми .Аз от вълнение въобще не съм се сетила да погледна колко е часа и тръгнахме ей така.Добре,че у-щето ни е близо,върнахме се и към 9 пак дойдохме Та два пъти открихме учебната година.

Историята, която аз ще разкажа е свързана с първия учебен ден на сина ми - първолаче - миналата година.
Още от предния ден бях изгладила униформата, лъснала обувките, нагласила бельото и вратовръзката, раницата, букета...
Естествено и нашите тоалети - моя, на съпруга ми и на дъщеря ми (тогава на 3 месеца), както и нейната чанта и кенгуруто (преценихме, че с количка ще ни е по-неудобно) - всичко нагласено.
Десет пъти прехвърлях наум всичко, да не съм забравила нещо и детето да се чувства зле на първия си учебен ден.
И така - 15-ти Септември - ставаме, измиваме се, закусваме, обличаме се, всичко пак се проверява и тръгваме.
На средата на пътя малката заскимтява нещо и казвам на съпруга ми да и даде биберона, а той ми отвръща - ми аз го оставих на закачалката - ти взе ли го? Изтръпнах. Преценявайки, че има време (умишлено бяхме тръгнали по-рано) - аз им казах да ме изчакат на някоя пейка пред училището, като стигнат до него, и тръгнах да се връщам за биберона. Бегом до вкъщи, бегом на обратно (малката спеше и нямаше нужда от биберон), все още имаше време и седнах при тях на пейката - да си поема въздух. Няколко минути по-късно казвам да влизаме вече, за да се запознае детето с учителката си и визирам, че и двете му ръце са празни. Изтръпвам за втори път - къде е букетът? Оказа се, че те са били седнали на някаква друга пейка, ама там било слънце и после се преместили на тази, а букетът - сигурно е останал там. Отидохме да го търсим - нямаше го. Изтръпнах за трети път. На ум започнах да премислям къде продават цветя, къде ще е отворено вече и къде ще ми е по-близо. Бегом марш за цвете - бяха останали само полуувяхнали и полусчупени (нормално - хубавите са ги купили навреме, не в последния момент), но с малко повече дантелки, станиоли и сухи цветя се получи сносен букет. Бегом до училището и успявам да стигна точно преди да тръгнат за приветствието на първолачетата. Връчвам му цветето и се настанявам до съпруга ми, който е заел позиция за снимане (а малката още спи, нищо че гърми музика около нея). Минава програмата и влизат по стаите - за тържеството. Всичко минава що годе гладко (за само две репетиции) и идва момента на раздаване на учебниците. Всички деца си вадят раниците, а моя син се озърта и оглежда. Този път направо ми се подкосиха краката. По време на тържеството в двора на училището, раницата му дотежала и той я смъкнал и сложил на една пейка. Направо ми се доплака. Е, слава богу - поне тя се оказа на пейката...
За моя голяма радост - след излизането ни от училището деня мина нормално и без повече такива моменти, макар пак да си беше емоционален, защото си му бях организирала мини празненства - с приятелчета, с роднини, с нас си.
Не знам дали и как той помни първия си учебен ден (моя не го помня), но със сигурност аз няма да забравя неговия първи учебен ден.
Сега 15-ти Септември наближава и сърцето ми вече започва да се свива - чак не ми се мисли тази година какви преживявания ни очакват.

Аз ще разкажа историята за първият уебен ден на моята племенница, тъй като синът ми е още малък и му предстои първият ден в ясла съвсем скоро 

И така...
Преди четири години беше въпросният ден. На 14 септември през ноща валя пороен дъжд и на 15 всичко беше мокро и кално. Отиваме цялата рода да гледаме първият уебен ден на малката принцеса, която бе облечена в красива бяла рокля, бели обувки, бял чорапогащник и приеска на кок с вплетено бяло цвете. Беше една от най-красивите. Върви си тържеството по план и идва моментът в който трябва да влязат в класните си стаи и да се запознаят с учителите си. Тръгват дружно всички към стъпалата, но нашето момиче се спъва и пада в една кална локва. Изправя се цялата в кал и продължава да върви все едно нищо не е станало. На най-горното стъпало се обръща към "публиката"и се провиква:
"Мамоо, нищо ми няма. Имам само малко кръв на едното коляно"

И до сега като видим снимките от този ден се смеем доста всички.

Помня този празничен ден.Помня го точно защото съм го усетила като празник.
Помня, че бях с нов  костюм, с бяла риза и червени лачени обувки. Тези  обувки, чисто нови, за които майка ми специално ме заведе  да ми ги купи за първия учебен ден, ми убиваха през цялото време. Свободните ми детски крачета, които аз дори рядко обувах през лятото, изведнъж се оказаха в капан, красив при това. Издържах и дори бях много доволна. Дори заради изранените си от обувките крака не съм запомнила този ден с лоши чувства.Помня класната стая, в която влязох за първи път, мириса на училище - каквото и да означава това.  Дървените чинове, които боядисваха всяко лято, заради непослушните детски ръце, които искаха да оставят знаци, че са били там, че това място е било тяхното. И дъската помня, и тебешира грижливо подреден от нашата учителка.Помня, че когато за първи път минах през венеца от цветя към класната стая и влязох вътре, тази стая ми се стори много, безкрайно висока. Вълнението, с  което аз преминах през желязната врата на училището до ден днешен определя моя мироглед, моя вкус към живота, моите интереси и неувяхващата любов към книгите.

 desi_yakova, Румяна88    много забавни истории

Аз нямам забавна история и дано да не ви отегча. Включвам се само защото ме обзе носталгия.
Моят първи учебен ден беше преди 25 години в едно малко градче. Имахме смешни чанти, в които сега можеш да сложиш лап-топ, ако ги има. Учебниците (букварът) и тетрадките ми бяха подвързани със зелен картон и залепен етикет от онези сините, най-обикновени, дето се купуват на един голям лист колкото опаковъчна/амбалажна хартия, и ги лепяхме с лепило Рила. По онова време нямаше цветарски магазин при нас и два дни преди първия учебен ден обикаляхме по къщите и където бяха най-красивите цветя, казвахме на стопанките, че искам цветя за учителите и те ни даваха.
За мен вълнението бе голямо най-вече заради учителката, която ни поведе. Същата, която беше и на голямата ми сестра. Класната ни стая беше същата, която беше и на сестра ми, където съм ходила с майка на празници да гледаме училищните им постановки. С 95 % от съучиниците си се познавах от детската градина, така че вече имах приятелки. Госпожата ни строи и ни поведе- тръгнахме покрай всички класове, за да ни видят. Отстрани все някой викаше  "Първолаче-лаче за майка си плаче!" и аз все се чудих защо да плаче. Друга е темата, че имах тежко детство и всеки миг, извън вкъщи, ми беше повече от хубав. И така, заехме редиците на първи клас, попът ни напръска със здравец и светена вода. След церемонията в училищния двор, госпожата ни разведе из коридорите на училището- показа ни къде е аварийния изход, къде са физкултурните салони, училищния стол, хранилището , секретарят, кабинета на директора и т.н., като на всеки 10 крачки спираше и се обръщаше към всички нас с думите "Аз съм г-жа ***ова!" Даже си спомням това как го разказвах на майка и се смеех 
И това е, което си спомням от първия учебен ден в живота си.

Ще разкажа и аз за своя първи учебен ден! Детето ми е малко сега ще сме първа група.

Голяма треска ме тресеше още предния ден мама изглади прилежно роклята, подготви новите лачени обувки, огромната раница и всичко останало. Почти не бях спала вечерта. Станахме рано, баба беше приготвила питка с мед, закусихме и хвърлихме менчето с вода, за да ми върви. Стигнахме на време, всичко беше идеално, до момента в който едната ми обувка не започна много да ми стиска, реших проблема като я събуя.  Ноооо след малко и другата вече ми стискаше, свалих и нея и закрачих гордо по стъпалата боса. На всички снимки съм или с настъпани обувки или боса. 

Забавно!
Аз ще разкажа историята на брат ми от 1 клас. На 15 септември тръгваме към училище, майка ни води. По пътя за училището е детската градина и той не я подминава, а влиза. Каза, че там щял да ходи на училище

Прекрасни истории имате 

За съжаление, моят син няма хубав спомен от неговия първи учебен ден-почина чичо му...прекрачвайки прага на път за първия му учебен ден, ми се обадиха с ужасната вест...уви и такива "случки" има в живия живот   
 

Здарвей
Изторията, която искам да ти разкажа ........всъщност никога не е споделяна .
Тя е реална и истинска като самия живот . Живот, който продължи и след като посрещнах 15 септември 2007 г -усмихнат , очакващ и треперещ . Усмихнат въпреки всичко и всички, очакващ бъдещето и треперещ защото още помнех и страдах от горчивия вкус на сълзите дни преди да дойде първият учебен ден .............без татко.
Сега съм на 16 години и също на 15 септември ще бъда там -на училищния чин , Пак ще се опитам да попия всички знания, които могат да ми предадат учителите , но винаги ще помня моя първи учебен ден -без моят баща .
Пожелавам на всички първокласници да се събудят сутринта на 15 септември да се усмихнат на деня да погледнат мама и тати и да извикат силно -Щастлив съм , Ще живе я , Ще уча и ще стана по -добър и по-умен и ще се бора за всяка детска усмивка
Поздрави
от Бургас

Ха, каква забавна тема е подхваната. Добре, че са издайническите банери, които ти скачат пред очите дори и  да влизаш от дъжд на вятър.
Отдавна, много отдавна. По-големият ми братовчед, който в първите му 12 години живееше с нас и всъщност ми беше повече като брат. Тръгва в първи клас, а майка ми търси обратна връзка за първите му впечатления. "Р., разкажи ми как ти се стори учителката? Харесва ли ти, млада ли е?"
Братовчед ми не беше голямо плямпало (сигурно от мен не е можел да вземе думата), отговаря: "Лельо, не е млада. Стара е като теб." Майка ми по това време беше 26-27 годишна и прекрасно знаеше кой го поема в училище.
И още малко първокласнически,  но не от първия учебен ден.
Другия ми братовчед. Абсолютен мълчаливец, но с с много добри включвания в най-неочакван момент. Края на учебната година на първи клас наближава. Едно време имаше табла на отличниците. Той пита майка му. "Майко, искаш ли и аз да съм на таблото на отличниците?" Майка му въодушевено "Искам, как да не искам!" Отговорът кратък и еднозначен: "Искаш, ама нЕма".
Бабите в нашето семейство са някакъв много страшен балкански случай. За внучетата всичко правят.
Та случката е с най-малкия внук на леля ми. В първи клас е детето. На всички им е ясно колко трудно е да се пишат ченгели, лулички и всякакви чертички. А на детето му се играе. Затова баба и внуче скрояват заговор. Дребният ще си поиграе, а баба ще напише домашното, но като с неговия почерк. И на другия ден в училище госпожата казва на младежът да предаде на бабата, че иск да я види. "Госпожо, моля ви. Не се старайте да пишете толкова грозно. И. пише доста по-красиво, когато е в час."
Всъщност тази хитрост е била измислена преди много години, когато майка ми е помагала на братовчедките ми да си пишат домашните, за да им остава време за игра. Била е голямо дете тогава, а за съжаление аз разбрах твърде късно. При това ми се наложи да пиша с "правилната" ръка. Само ако знаех. И само ако разбера, че догодина, когато моята дребна тръгне на училище баба й ще следва семейната традиция ....
При мен лично - в училище единствено и само скука. Толкова мразех да ходя на детска градина (бягала съм оттам(, че завърших училище без отсъствия като се изключат много тежки здравословни състояния. Дори организмът ми си избираше да се разболява само през ваканциите.

На първият учебен ден в първи клас на големият ми син след като мина официалната част с приветствията и децата вече влизат в училището, внезапно от високоговорителите се чу: "Дани, обичам те!" и се стартира изпълнене на "Мила моя мамо" - поздрав за баткото.  Съпругът ми вдигнал Емма на сцената за да не я бута тълпата като тръгнали всички да влизат в училището, а тя като видяла сцена веднага решила да ся изяви и да поздрави брат си.

Здравейте , реших и аз да се включа с моята история за първият учебен ден , тъй като дъщеря ми ще бъде първи клас чак догодина.

Понеже още от дете не обичам рокли ,фибички и т.н. ,нашите точно това ми бяха приготвили за този ден.
Но аз реших ,че трябва да съм си с гащеризон и си го сложих в раницата.
Когато вече пристигнах в училище ,изчаках да свърши тържеството и после отидох да се преоблека.

За щастие дъщеря ми обича и роки и фибички поне за нея няма да се притеснявам догодина,че може да ми скрои подобен номер