След толкова реклама нямаше как да не включа Дона Тарт в списъка ми за 2015 г. Още повече след препоръките от приятели и познати, на които имам пълно доверие по всички литературни въпроси. Доста време изчаквах, пазех се от коментари и спойлери. И така, предвид повечето свободно време през август, започнах първите страници твърде критично, защото за мен широко рекламираните книги обикновено се оказват... нека кажем не толкова добри (а някои са откровен боклук). Оставих настрана голямата кошница и настройката ми беше по-скоро "Е, да видим какво ще кажа в тази жега." За недоверчивото ми отношение допринесоха ключовите думи - атентат, дете, Ню Йорк, смърт, които срещах в анонсите, представяйки си поредното клише, осъждащо тероризма. В тези случаи изпитвам огромно удоволствие, когато не се оказвам права.
Не отричам, че на места ми се искаше действието да бъде по-бързо, а описанията по-кратки, но в нито един момент не ми мина през ума да зарежа историята на Тио и търпението ми беше възнаградено. Всичко си дойде на мястото, а детайлите намериха своето обяснение. Обяснение, от което потръпнах.
Това е история, която трудно би могла да бъде погълната бързо. Не е четиво за запълване на времето, отмора и плаж (въпреки че половината книга глътнах на плажа между борба с вълните и мазането с крем). За мен "Щиглецът" е от онези книги, които те обвързват постепенно и емоционално. Тя е от онези книги, в които героите стават твои приятели и раздялата с тях, в края, е мъчителна. Желанието да свърши по-бързо, за да разбера какво става на финала се сблъскваше с нуждата да прекарам повече време с Тио, Борис, Хоуби, Пипа... Дори направих немислимото - прочетох последната страница предварително, изпитвайки огромно облекчение, че там нищо не се разбира.
Тио ми стана приятел, въпреки грешките, нихилизма и желанието му за самоунищожение. Аз исках да му помогна и непоправимият оптимист в мен постоянно се бунтуваше срещу всички "случайности", които му пречеха да излезе от тъмното. Дона Тарт, без пудра и гланц, с ясните си изречения, които демонстрират трезва мисъл, изгражда живи и ярки картини, пълнокръвни образи. Тя успя да ме убеди, че борбата на Тио и неговите приятели има смисъл. Има смисъл и от това аз да бъда съюзник в нея.
Когато животът ти е разкъсан на хиляди парченца, а душата ти е пречупена, не е възможно частите да бъдат събрани и залепени без грешка. А и кой би могъл да ти помогне да изплуваш от морето, пълно със страдание и самообвинения? Вероятно много читатели биха обвинили Тио за лъжите, престъпленията и наркотиците. Вероятно немалка част от тях биха посъветвали Хоуби да се откаже от него. Много от читателите биха намразили Борис заради пагубното му влияние. Но да си страничен наблюдател в една трагедия е лесно, нали?
Истината е, че там, където не може да помогне друго човешко същество, идва цялото човешко познание, изразено в изкуството. Изкуството в тази история, с абсолютната си субективност, не е просто фон, а главно действащо лице. То е златната нишка, която води към светлината и щастието. Елемент от живота и лекарство, без което ние не бихме могли да съществуваме. Лекарство, което ни намира само и остава до нас, вътре в нас, завинаги. Лекарството, което ни помага без да се интересува и пренебрегвайки нашите недостатъци.
Тио казва, че "...не можем да избираме сърцата си. Не можем да се принудим да искаме онова, което е добро за нас или е добро за другите. Не можем да избираме какви хора да бъдем..." и оставя на читателя сам да отговори на въпроса "Какво правим, ако ни се е паднало сърце, на което не е препоръчително да се доверяваме?"
Приятно четене :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар