Беше чудесна събота сутрин. На всичкото отгоре беше първият ден от септември. Едно такова съвсем подходящо време за нещо ново, за приключение, за прекрасни емоции. Слънцето се усмихваше обещаващо. А аз се бях заредила с огромна доза добро настроение.

Двамата с Хари заредихме колата, на изхода към Панчарево. Дойдоха Ася и Велин с техния Хари. И така две кучета и трима планинари се отправиха към Рила, с крайна цел Мальовица. За двамата куче-младежи, които освен с едно име са родени в един и същи месец, това беше първият сериозен планински приход с изкачване на връх. Абе направо си ги хвърляхме в дълбокото от раз 🙂

И така някъде около 10,30 ч се отправихме от Меча поляна към най-високото възможно в околността 🙂

Кучетата, както се сещате, тичаха доволни напред-назад. Бяха си голям тандем – джак ръсел и голдън ретрийвър. Малко крачун и малчо, обаче пък си се разбираха прекрасно. Големият Хари се влюби в течащата вода и не пропускаше случай да нагази и да пие от нея. Е, с тази козина определно му беше жега.

Малкият пък беше решил, че ще уважава само водата от шише, поднесена в шепа или в паничката. Трябва да ви кажа, че за първи път видях две кучета, при това мъжки, да пият заедно вода от една паничка. Направо ме е яд, че не ги снимах. Бяха много мила гледка.

Нагоре по пътя, на първа тераса, срещнахме полудивите коне, които са си постоянното присъствие в околността.

Харитата решиха да проверят що за добитък пък са тези, но разумно спазваха дистанция.

Ние с Ася обаче си харесахме едно жребче, което беше съгласно да си пообщуваме. Е, по-съгласно щеше да бъде на една ябълка, но нямах такава в наличност 🙂

Продължихме нагоре. Ние, свежи и нахъсани, а кучетата доволни от свобдата и тичащи като хали. Вече виждахме безоблачното превземане на върха, без дори да подозираме, че и кучетата могат да поднесат изненади. Но съвсем скоро ни предстоеше да се натъкнем на сериозно препятствие. Трябваше да преминем през една „река“ от морени. И големият Хари се уплаши. Почувства се несигурен, спря и просто блокира. Ни напред, ни назад. Гледаше ме жално как се отдалечавам и не мърдаше, а малкия вече беше пренесен и махаше щастливо с опашка от „другия бряг“. Върнах се, успокоявах младежа, галих го, насочвах го. Нищо! Накрая го гушнах. 30 и кусур кила, аз и раница по опасния камънак. Направихме точна две крачки и се свлякохме, а Хари просто се сгуши уплашен в мен и не мръдна. Тогава видях, че лапите му са се свили навътре като в спазъм и си казах, че ние с него сме до тук. Ася и Велин обаче не се отказаха от нас и търсеха начин да ни помогнат. И успяха, за което им благодаря.

Но, най-покъртителната гледка бяха двете кучета. Малкият намери път и стигна до Големия. Започна да скимти жално и да го насочва накъде да върви. Големият също плачеше срещу него. Какво си говореха не знам, но след още няколко опита Велин просто вдигна предните лапи на Големия, сложи ги на друг камък и той хукна след Малкия сякаш нищо не е било.(Снимки от спасяването на уплашеното животно има в телефона на Ася, като прати ще кача).

След този случай започнахме да подбираме пътя си, а и кучетата сами започнаха да си търсят брод в трудния терен. Е, имахме още няколко премеждия с Голям Хари, но като цяло четата вървеше бодро и стигна успешно до езерото. Решихме дружно да отдъхнем и да хапнем. Извадихме сандвичите и сухата кучешка храна. И естествено всички налетяха на сандвичите, дори и Харитата. Един съвет от мен, като ходите на преходи с домашни любимци, предвидете от вашата храна и за тях … не за друго, ами защото като ви изнудят с хитър поглед да си я поделите, вие просто няма да можете да си доядете с тяхната – гаранция 🙂

Хапнахме, починахме, направихме някоя и друга снимка. Полегнах да се снимам сама, но … кучетата бяха решили, че тая работа няма да я бъде 🙂

– Ей, настъпали сте ми шала …

– Малкият, хванат си на местопрестъплението 🙂

Така де, някой да ви е карал да се нанасяте в кадър а!

На следващата спирка, на премката, откъдето се вижда Рилският манастир, отново направихме опит Ася да ме снима сама. Но това кучетата като си намислят нещо, направо дебнат да си го изпълнят 🙂 В случая идеята беше – ние сме медийни звезди и обективът ни обича. Ето и резултата

– Стой, чакай ме, идвааамммм

– И аз, и аз …

– Не разбирам, кой те излъга, че ше се снимаш сама …

– Добре де, от мен да мине, ще залегна малко … снимайте ми задницата тогава …

И тази обсебваща тенденция продължи до върха

По-важното обаче е, че успяхме, всички в комплект 🙂 Поседяхме дълго и доволно на самия връх. Аз не снимах, защото знам, че никоя снимка не може да улови магията на гледката. После полегнахме встрани, поспахме и поехме по пътя надолу. Оказа се, че за кучетата слизането е по-лесната част … за разлика от нас.

До долу дори Харитата се измориха. Големият даде в жертва две разкървавени задни лапи, но явно му беше толкова кеф да тича и играе, че дори не забеляза. За сметка на това заспа в Чайната като пън, почти не мръдна до сутринта. Пък ние му хапнахме и пийнахме доволно … заслужихме си го 🙂

Беше страхотен преход с много смях, оплезени езици, игри ииии малко зор! А новите членове в семействата се превърнаха в равнопоставени герои-планинари. Мисля, че им предстоят още много дълги и изтощителни разходки заедно … защото всички в комплект сме страхотен екип … защото заедно сме покорителите на Мальовица 🙂

PS. Снимки на Ася и Велин ще сложа, ако те ми разрешат.