Храбрата Матилда

Какво е усещането да пишеш мемоар? Имаше ли моменти, в който си казвахте "не, не мога да включа това, прекалено е лично"?

Да, стараех се да не разкривам детайли за хората около себе си. И въпреки това, когато чета книгата днес, не мога да повярвам колко много лична информация съдържа. Но това беше и моята цел - ако много хора знаят какво се случва с теб, значи не си сам в нещастието, нали?

Имахте ли някакъв график на писане?

Не, просто трябваше да си взема скицника и да рисувам. Най-често това се случваше в болницата или в чакалнята на някой лекар. По това време не можех да се забавлявам както преди - нямаше как да релаксирам, като гледам филм, чета книга и т.н. Мисля, че писането на книгата беше единственото, което ме успокояваше.

Книгата пресъздава много истински колко опустошителен е ракът. Има обаче сцени, в които изведнъж включвате нещо съвсем ирационално или смешно и тотално сменяте посоката. Трудно ли се проявява чувство за хумор в такива моменти?

Не можех да пиша само и единствено за рака. Имах нужда от всички останали съставки на живота. Това, което ме забавляваше преди, това ме разсмиваше и сега. Човек не губи чувството си за хумор с рака. Дори напротив - разбираш, че то е доста устойчива черта.

В книгата има един момент, в който се консултирате с хомеопат и той ви съветва да вземете 10 семена от папая и 10 капки кислородна вода. Какво мислите за алтернативните лечения?

Изпитвам гняв към тях. Когато започнаха първоначалните симптоми, отидох няколко пъти на лекар. Отговорът беше, че нищо ми няма - никой не взимаше ситуацията насериозно и затова и аз не го направих. След това изгубих година и половина именно с алтернативни терапии, където всички ми обясняваха, че знаят какво ми има и как да ме излекуват. Ако ме бяха диагностицирали по-рано, сега ситуацията можеше да бъде по-различна, а вероятността ракът да се върне и да ме убие, щеше да е много по-малка. Някои хора са против химиотерапията и предпочитат по-"натурални" алтернативи. Истината обаче е, че много от лекарствата в химиотерапията се извличат от растения например.

Преглед на оригинала

В едно интервю казвате, че това, което най-много ви дразни, е лицемерният език около рака - всичко ще се оправи, мисли позитивно, вярвай по-силно и т.н. Предполагам, и името на книгата ви – Probably Nothing, има същата конотация. Смятате ли, че ако хората бяха много по-директни и приемаха фактите лице в лице, и на вас щеше да ви бъде по-лесно?

Разбирам защо ме насърчаваха да бъда позитивна. Но аз имах нужда да бъда и гневна, тъжна, да изпитвам страх. Има една нагласа, че ако мислиш положително, ракът ще си отиде. Това са пълни глупости.

В книгата има и момент, в който седите в кафене в Хакни и чувате жена до вас да се оплаква, че трябва да се откаже от ваканцията си в Хърватия само защото е бременна, и това ви вбесява. Съществува клише, че трудностите в живота те карат да го оценяваш много повече…

Нямаше нужда да се разболявам от рак, за да оценя живота си – и преди го харесвах ужасно много и оценявах малките неща. Но ракът ми помогна да видя колко много се оплакват хората, дори за най-дребните неща, които нямат никакво значение.

Разбрах, че обичате да подслушвате разговорите на хората.

О, да. Между химиотерапиите имах няколко часа, които прекарвах в различни кафенета. Когато не рисувах, обичах да слушам хората около себе си и разговорите им за всевъзможни глупости, като например новия им проект за т.нар. аугментед реалити приложение за вазелин. Мисля, че хората се взимат прекалено насериозно. Аз също бях част от тях.

Сега, когато вече сте майка и книгата също е факт - чувствате ли се по-спокойна?

Не. Гордея се, че минах през всичко това, но ракът все още витае наоколо. Не съм съвсем сигурна, че няма да се върне отново. Но синът ми изисква доста грижи, така че нямам много време, в което да седя и да се безпокоя за бъдещето.

Вероятно нямате време за нова книга в момента?

Напротив. За Коледа излезе книгата, която направихме заедно с моя приятел Tom Duxbury - Santa’s Beard.

Probably Nothing е на пазара от Penguin.

Преглед на оригинала