Вашата прабаба е знаела какво да готви през коледните пости и какво през великденските. Ако тя е била българка, в летните дни, когато месото не е препоръчително, понякога слагала в гърнето олио и зеленчуци, за да сготви на слаб огън афтаномия.
Ако другата ви прабаба е била провансалка, тя слагала в гърнето зехтин и същите зеленчуци, за да сготви на слаб огън рататуй. Не зная откъде идва рататуй. Зная, че афтаномия идва от автономия, но историята мълчи по въпроса.
Тя ни казва само, че създадената по Санстефанския мирен договор 1878 българска държава включвала земите на Балканския полуостров с преобладаващо българско население, но по Берлинския договор 1878 била разкъсана на 3 части:

-	земите от река Тимок до Черно море плюс Софийският санджак станали Автономно княжество България;
-	Южна България станала Автономна област Източна Румелия;
-	третата част - Македония и Източна Тракия - останала под турско.

Думата автономия така нашумяла, че нарекли зеленчуковата лятна манджа афтаномия - български аналог на рататуй, който правят в Ница и гостите на филмовия фестивал в Кан си облизват пръстите. Ratatouille се отличава от афтаномия само по това, че в Ница наблягат на подправката розмарин, докато прабаба ви наблягала на джоджена.
Сто и двайсет години след двете автономни български държави пак се заговори за автономия. През февруари 1999 сп. "Икономист" препоръча автономия на Косово и спомена възможността за разцепване на Македония, Албания, Босна и България.
Може да сте забравили, че витаеше такава идея, но не я забравиха някои българомохамедани; може и турци да са, не ги зная какви са, зная само, че през 2006 те развяха идеята, която западната политическа мисъл измъдри в края на ХХ век - автономни области в Македония, Албания, Босна и България. Дали целта е да изглежда узаконената турска партия добра в сравнение с искащите автономия или оставайки извън ЕС, Турция да има анклави като европейски предмостия?
Тогава (през 1999) предупредих (в сп. "Сега", бр. 157) срещу нашите хвалби, че "България генерира стабилност". Опитах се да обясня, че стабилността и здравето не са заразни. При контакт със здрави болните не оздравяват, става обратното.
Предупредих още, че за да няма претенции за многонационална държава, не трябва да ратифицираме "тел-кел" (без уточняващ анекс) Европейската конвенция за малцинствата.
Не зная дали парцелирането на България и дори изчезването й от картата е добро или лошо. Както не зная дали, ако не беше Освобождението, щяхме да си запазим близкоизточните пазари, да си спестим срамния внос на династия и жертвите от няколко войни. Зная само, че прекрояванията на политическата карта не са фантастика. Балканите ги прекрояваха болезнено и многократно, последния път пред очите ни. Разширяването на ЕС е прекрояване, ако националните граници се обезсмислят за всички.
Картата на Европа щеше да изглежда иначе, ако България беше станала съветска република, ако Англия беше станала американски щат. Не се смейте, говоря сериозно. Помня Харълд Уилсън и де Гол от времето, когато превеждах речите им, четях книгите на генерала, когото умниците от БАН изписват Дьо Гол.
Според в. "Индипендънт" британският премиер Харълд Уилсън два пъти обсъждал с президента на САЩ Линдън Джонсън възможността Великобритания да стане американски щат. Разговорите (станали известни след разсекретяването на архивите) са се водили през 1966 и 1967, преди и след ветото на генерал де Гол срещу британската кандидатура за Общия европейски пазар, който после прерасна в ЕС. Идеята (Великобритания да стане американски щат според "Сънди телеграф") била да се отговори с плесница на френската плесница за британската кандидатура.
Болезнени са сливанията и присъединяванията; също парцелиранията и автономните анклави. Те подклаждат национализми и никога не знаеш дали един добър национализъм ще се изроди в лош. Примери за лоши национализми и сепаратизми има не само на Западните Балкани, а от Кавказ и Северна Ирландия до Северна Испания. Даже в Естония (да се прочистим от етническите руснаци, които не говорят естонски!).
Там, където се яде рататуй, национализмът е умерен. Най много някой (като есеиста Пол Бурже в предговора си към очарователните разкази "Писма от моята мелница") да напише:
"Изкуството да разказваш е чисто френско изкуство и от всички французи най-добрите разказвачи са провансалците и от всички провансалци най-добрият разказвач е Алфонс Доде."
Там, където сме яли афтаномия, също сме умерени.