Лоялност или глупост
Често се поставя въпросът защо световно признати подходи за организиране на производството или контрол на качеството не работят в България? Обикновено отговорите варират от "българите сме си такива" до "липса на умения у мениджърите да приложат ноу хауто правилно".
Според мен причината е много проста - всички подобни разработки имат в основата си предположението, че съществува определена етика в отношенията "работодател - служител", като всяка от страните в тях изпълнява своята част и мотивира другата. Дали обаче е така и у нас?
Да вземем за пример един мениджър, който работи добре и получава, да речем - 800 лв. месечно. Скоро качествата му са забелязани от конкурент и той му предлага позиция при себе си с един път и половина по-висока заплата - 1200 лв. Нашият човек обаче е лоялен и споделя това с настоящия си работодател. Впрочем, внимателно напомня, че заплатата му отдавна не е повишавана, независимо от растящата инфлация.
Работодателят казва, че няма възможност за увеличение и едновременно с това се опитва да не гледа през прозореца към новия си джип на двора. Младият мениджър обаче е насочил погледа си точно нататък.
От лоялност мениджърът предлага да получи половината от повишението - заплатата му да стане 1000 лв., но отново получава отказ - кризата, банките, международното положение...
И човекът се премества, макар да знае, че по-късно много пъти ще бъде питан от различни специалисти по човешки ресурси защо толкова често си е сменял работата, не е ли случайно "джоб хопър", как ще убеди новия си работодател в лоялността си и други подобни неща.
Пазарът на труда е като всеки друг. Когато си купува домати, всеки гледа цената и качеството, но не пита продавача с колко усилия ги е произвел. Впрочем, той също не пита клиента етичен ли е към своята фирма или не, а си иска парите.
Та ако младият мениджър все пак беше предпочел да остане при стария си работодател, лоялност ли е това или просто глупост?