Благодарим за забавния текст на Приказливата Гугутка. Гарантираме ви 5 минути чистосърдечен смях:
"Не знам колко книги за обучението и възпитанието на деца сте чели. Аз прочетох една – две, от които разбрах, че съм ужасна майка, която ще възпита нещо средно между Ханибал Лектър и Деян Неделчев – Икебаната. Според единия автор, трябва да приемате с безусловна обич, фалцетно възхищение и 24 каратова усмивка всеки опит на детето да ви нанасе средна телесна повреда, да подпали къщата.....или себе си. Авторът обаче не посочва какъв точно наркотик трябва да приеме родителят, за да е способен да изпълни този съвет. Едно време възпитанието се делеше на вербално, невербално и задвратно. Помните ли, когато като деца, свършихме някоя беля?! Не си казвахме „О, чакаме дълъг и проникновен разговор“. Казвахме си „Ей сега ще ми запалят врата“. А помните ли Антон Радичев в „Оркестър без име“, който се заканваше на детето си с „Ники, ще ти скъсам ушите, гад мръсна“. В днешно време задвратното възпитание е напълно отречено и децата имат права и свободи, каквито дори Ким Чен Ун няма в собствената си държава. Според психолозите трябва да си абсолютен дебил и да се усмихваш като ненормалния котарак от „Алиса в страната на чудесата“, за да не си травмираш детето. Реших да пробвам тези съвети от утре.
Утрото ми започва в 7 часа, когато бивам събудена от удар с детска книжка с твърди корици. Ставам и отивам до тоалетната, а Човекът се дере истерично пред вратата. И нали според книгите детето трябва да е винаги щастливо и доволно, аз искам, не искам, го пускам в тоалетната с размер от един квадратен метър. Първо направи опит да ми измие зъбите с четката за тоалетна, след което се покатери върху мен и се настани в скута ми. Сцената отстрани е достойна за реклама на презервативи. Идва ред и за неговите физиологични нужди. За целта е подбрано специално гърне. Продавачката в магазина ме увери, че това е бестселъра сред гърнетата. Синковецът е паркиран на него заедно с любимите играчки, а аз стоя затаила дъх в трепетно очакване, но се налага да отида до другата стая за секунда. Връщам се, дребният е станал, а на земята стоят неподвижно две анални произведения на изкуството. Следвам съветите и се усмихвам миловидно. Но кошмарът не е приключил. Производителят на естествен тор се е възползвал от моментното ми умопомрачение и се е стрелнал към новите ми завеси и се е увил в тях като какавида..... малка, одрискана какавида. Мъжът ми се обажда по телефона, за да провери дали не съм се метнала отнякъде и ме успокоява с думите „Спокойно, това е просто фаза“. Да, фаза е. Фаза „лайнолуние“.
Поемам дълбоко дъх, почиствам и слагам малкия торен бръмбар на столчето за хранене. Опитите да се храни сам са плачевни. Подозирам, че изобретателят на катапулта е имал двугодишно хлапе. Половин час по-късно почиствам себе си, него, стените и шкафовете в периметър от 2 метра и решавам да го застопоря с малко рисуване, но господинът държи моливите като хан Кубрат снопа пръчки на смъртния си одър. Прибирам моливите и започваме да се обличаме за разходка. Отварям входната врата и заварвам отпред седмината от „Джипси Кингс“ – строителната бригада на съседа от шестия етаж, който е в доживотен ремонт. Детето търчи напред като дрогиран пъдпъдък, като се спира да блогоговее пред всяка лампа, светеща табела и де що свети, последвано от възторжения вик „дайда“ (в превод „лампа“). Поведението му е като на превъзбудена фенка на концерт на Майкъл Джексън през 90-те.
Наближаваме спортния център наблизо, където има детска площадка. Естествено, детската площадка бива подмината и дребното се отправя към следващото по интерес след лампите, а именно – вратите. След като се опита да влезе с взлом в спортния център, барабар с вратата, една служителка помоли да спре да блъска, защото щели да й паднат пломбите. Господинът се насочва веднага към друга врата – тази на залата по борба. Аз обяснявам със спокоен тон, че не може да прави това и докато се пеня, отвътре наизскачат разни полуголи младежи по долни гащи и радвайки се на моя малолетен вандал, го подканват да влезе вътре и да тренира с тях. Аз, гледайки настрани от срам, го придърпвам навън.
В следващия час следва чекнене по разни стълби, навиране в мръсни храсти, „плуване“ в пясъчник, дисекция на няколко божи кравички и пр. дивотии. След като реши да направи пулмологичен анализ на нечия жълто-зелена храчка, плесната на тротоара, вече бях на път да П-О-Л-У-Д-Е-Я. Изпразвам тубичка дезинфектант върху ръцете на малкия лаборант и давам кръгом към вкъщи. Той обаче решава (за пореден път), че не му се върви и иска да му нося седалището до нас. На път съм да заприличам на Вин Дизел в ръцете. Вървя, охкам и пъшкам по пътя, а на него му е много смешно и ме имитира. Със сетни сили стигам до входа, където момчетата от „Джипси кингс“ влачат торби с цимент навътре. Една баба излиза и започва да закача Чудото на природата и да му говори нещо. По едно време го пита „Мама какво ти казва?“ и дребното започва да пъшка и охка все едно работи на импулсен телефон. Аз замазвам положението с обяснението, че съм уморена, но предвид хилежите на „Джипси кингс“, не минава за правдоподобно. Примирявам се, че от утре ще съм мръсницата на блока."
