Духовете нямат много субстанция. Състоят се единствено от спомени и сърце. На върха на една от кулите на Сет-Тур Емили Мадър постави прозирна длан на мястото на гърдите си, което дори сега бе изпълнено с ужас.

— Не става ли по-лесно? — Гласът й, подобно на всичко останало в нея, бе едва доловим. — Гледането? Чакането? Знаенето?

— Доколкото ми е известно, не — кратко отвърна Филип дьо Клермон. Той стоеше наблизо и изучаваше собствените си прозрачни пръсти. От всички неща, които мразеше в това да си мъртъв — неспособността да докосне жена си Изабо, лишаването от вкус и мирис, факта, че няма мускули за един добър спаринг двубой, — невидимостта заемаше първото място. Непрекъснато му напомняше колко маловажен е станал.

Лицето на Емили посърна и Филип мислено се наруга. Откакто беше умряла, вещицата бе негова постоянна спътница и делеше самотата му. Какви си ги въобразяваше, че да й нарежда като на някаква слугиня?

— Може би ще стане по-лесно, когато престанат да се нуждаят от нас — по-меко рече Филип. Може и да имаше по-богат опит като дух, но Емили разбираше по-добре метафизиката на положението им. Онова, което му бе казала вещицата, противоречеше на всичко, в което той вярваше за отвъдното. Мислеше си, че живите виждат мъртвите, защото се нуждаят от тях — за помощ, прошка, отмъщение. Емили твърдеше, че това са само човешки митове и че смъртта идва едва когато живите им обърнат гръб и продължат нататък.

Това донякъде му помагаше да понесе по-леко факта, че Изабо не го забелязваше — но не кой знае колко.

— С нетърпение очаквам да видя реакцията на Ем. Толкова ще се изненада. — Топлият алт на Даяна се понесе нагоре към бойниците.

— Даяна и Матю — едновременно възкликнаха Емили и Филип, взирайки се към застлания с павета двор около замъка.

— Ето там — каза Филип и посочи към алеята. Дори и мъртъв, зрението му на вампир бе по-остро от това на обикновените хора. Освен това си оставаше по-красив, отколкото имаше право да бъде който и да било мъж — с широки рамене и дяволита усмивка. Сега обърна усмивката си към Емили, която не се сдържа и му се ухили в отговор. — Чудесна двойка са, нали? Виж само как се е променил синът ми.

Вампирите не би трябвало да са податливи на отминаващото време и затова Емили очакваше да види познатата черна коса, така тъмна, че изглеждаше синкава, същите непостоянни сиво-зелени очи, хладни и далечни като зимно море, същата бледа кожа и широка уста. Имаше обаче някои неуловими разлики, както спомена Филип. Косата на Матю бе по-къса и си бе пуснал брада, с която изглеждаше още по-опасен, едва ли не като пират. Тя ахна.

— Той да би да е... наедрял?

— Да. Охраних го, когато двамата с Даяна дойдоха през хиляда петстотин и деветдесета. Книгите го размекнаха. Трябваха му повече тренировки и по-малко четене. — Филип винаги бе твърдял, че съществува нещо като прекалена начетеност. И Матю бе живо доказателство за това.

— Даяна също изглежда различно. Прилича повече на майка си с тази дълга медна коса — каза Ем, отбелязвайки най-очевидната промяна у племенницата си.

Даяна се спъна на калдъръма и ръката на Матю моментално се стрелна да я задържи. Преди Емили бе смятала вечната му готовност да действа за израз на прекаленото му желание да защитава, така присъщо на вампирите. Сега с прозорливостта на дух тя осъзна, че причината е друга — Матю постоянно долавяше и най-малката промяна в изражението на Даяна, в настроението й, усещаше всеки знак за умора или глад. Днес обаче загрижеността му изглеждаше още по-концентрирана и изострена.