Югоизточна Азия с бебе и половина

Кулите-близнаци Петронас в центъра на Куала Лумпур позират с моя милост

Идеята за пътуването се зароди след като писах на моя приятелка и с учудване установих, че се е преместила да живее на о. Пукет, Тайланд. Канеше ме на гости, тъй като щяла да се задържи там в близките две години. Ето на това му се казва късмет! Споменах на мъжа ми, той не го взе изобщо насериозно, но пък се измайтапи: „може да идем зимата, като стане студено тук“. От майтап на майтап, в един момент се оказахме с билети и планове в главите. И, както е логично, ако отиваш в Азия, трябва да обиколиш поне няколко места. Решихме да посетим и Малайзия, където също имаме познат (местен), и Сингапур. Тъкмо вече се бяхме наканили, когато разбрахме, че съм бременна. Ами сега? Навсякъде четях едни и същи неща – не се препоръчват дълги пътувания със самолет, екзотични дестинации, няма как да се ваксинирам допълнително, а в Малайзия съществува риск от малария. А и синът ми, Ян (още ненавършил година и половина) трябваше да дойде с нас… Колкото повече четях, толкова повече решавах, че е по-разумно да отменим пътуването. Защото просто да го отложим нямаше как да стане – Ян навършва две години лятото, тогава се очаква и появата на новия член на семейството и общо взето, с едно дете и едно бебе едно такова пътуване би било обречено на провал от самото начало. А и едва ли би могло да се нарече „почивка“ изобщо. Моментът беше сега или никога. И, след консултация със следящия ме доктор, от когото получихме успокоение и „зелена светлина“, все пак решихме да рискуваме и да осъществим тази дълго мечтана дестинация – Югоизточна Азия. Реших да опиша пътуването ни, защото когато аз четях за тези страни, не открих информация за пътуващи българи с деца, но пък имаше много такива от Русия. Впоследствие разбрахме, че много руснаци прекарват половината година на Пукет – най-често това са бизнесмени или просто заможни хора, на които не им харесва руският студ и предпочитат да се преселват всяка година на топло. Купуват къщи, имат прислуга, която готви, чисти или се грижи за градината, с две думи, живот си живеят.

Ян във влака KLIA Express, свързващ двата терминала на летището с центъра на града

Относно пътуването в повечето случаи, моите познати реагираха с репликата: „Къде ще го водите това дете по Азия – да го разболявате само?!“ Малко бяха тези, приели с ентузиазъм нашия план. Странно – сякаш в Азия не се раждат бебета и сякаш Азия е място само за възрастни. Надявам се, че след този импровизиран пътепис, ще има повече хора, които се осмеляват на такива пътешествия с деца, защото, според мен, тези мигове са още по-незабравими, когато са споделени с нашите малки съкровища. Не е ли егоистично да си зарежеш детето за месец и да отпрашиш нанякъде, докато то усеща липсата на мама и татко и не разбира защо са го изоставили. Всъщност, не сме се подготвяли кой знае колко предварително – просто бях купила един пакет еднократни пелени и няколко опаковки храна за бебета, за да имаме на първо време. Както в Малайзия, така и в Тайланд си има огромни супермаркети, където можете да намерите от пиле мляко, в това число и всевъзможни бебешки продукти. Вярно, пюретата са дефицит, но все пак се намират. Моето дете не хареса местната продукция, затова наблягахме на чист ориз, приготвен на пара и каквото можем да му намерим като месо и зеленчуци. Когато сядахме на ресторант, гледахме да има нещо, което можем да поръчаме и за него. Оказа се, че има много места, в които предлагат и детско меню и тъй като детето ми вече ядеше почти всичко, проблемът с пюретата беше решен. Еднократните пелени са дори по-евтини отколкото в Европа, адаптираните млека – също.

Бебешките щандове в местните супермаркети предлагат разнообразие от стоки

Пюретата са сравнително малко като варианти, но все пак се откриват

1 декември – Париж – Куала Лумпур Полетът беше около 12 часа, но пък директен и през нощта. Пътувахме с Air France. Очаквахме, че ще спим, дадоха ни много удобни места, като имахме допълнителни две свободни места, на които в идеалния вариант можеше спокойно да сложим детето в хоризонтално положение. Да, обаче той беше решил друго – изобщо не искаше да спи. Дали заради многото емоции, събрани от летището, самолета и като цяло, смяната на обстановката, дали заради шума от двигателите – не разбрахме. Освен това, искаше непрекъснато да пипа ту мониторите, ту дистанционното и дори няколко пъти „извика“ стюардесата. Успяваше да заспи за половин-един час и след това се събуждаше с рев. На мен ми беше много неудобно, защото будеше околните пасажери. След това започваше борбата за приспиване, която изобщо не беше лесна. Веднъж отворило очи, малкото диване искаше да обикаля самолета, да пипа навсякъде и да закача будните стюардеси. На 2-ри декември пристигнахме в Куала Лумпур, около 15:30 местно време. Аз, естествено, не бях спала изобщо, но пък до вечерта не оставаше много. Настанихме се в хотела, който резервирахме предварително по интернет – оказа се ужасно място, но пък беше с хубава локация. Климатикът работеше и това беше единственото хубаво нещо в този хотел. Стаята беше малка, нямаше легло за сина ми и се наложи да го приспиваме върху нещо като диван. Нашият приятел Дейвид ни заведе в приличен ресторант, където вечеряхме.

Строежите покрай метростанции са често срещано явление. На заден план се вижда и част от Еднорелсника

Кварталът, където бяхме (Bukit Bintang), е пълен с нощни заведения и през цялата нощ се чуваше музика от съседните дискотеки, при това, хитови парчета, които няма как да те оставят да заспиш. На следващия ден тръгнахме да обикаляме града – направихме си пешеходна разходка до централната част, където се намират кулите Петронас – символи на Куала Лумпур. Добре, че бяхме взели количката – Ян явно все още не беше наясно с часовата разлика и заспиваше в много необичайни за него часове. Бях се зарекла, че няма да влизам в търговски центрове, докато сме на почивка (не за да не пазарувам, а защото все пак не отиваме до Азия, за да обикаляме молове, а за да видим нещо ново и различно). Е, оказа се, че моловете са единственото спасение от жегите, тъй като след час разходка на 30 градуса, изобщо не те интересува мол ли е, ресторант ли е или обществена тоалетна – иска ти се само да има климатик!

Коледна украса в търговски център

Вечерта ходихме на гости у Дейвид (нямаше как да отседнем при него, тъй като живее със съквартиранти и мястото е малко). Убедихме се, че метрото и като цяло транспортът не е изобщо измислен за колички – ескалатори има само нагоре, на много от местата изобщо няма, а ако има асансьори, те невинаги работят. Зарекохме се, че повече с количка няма да излизаме, но си давахме сметка, че това означава много носене на малкия или търпене на хленченето му. В жегите изобщо не му се ходеше. Въобще, Куала Лумпур не е място, създадено за пешеходци – независимо на колко централно място се намирате, може да се окажете в ситуация да няма тротоар, по който да вървите и да трябва да се движите по пътното платно, като карате колите да ви заобикалят. Това е доста досадно и след дълги разсъждения какво е довело до това, стигнахме до дълбокия извод, че може би има много силно лоби от петролната индустрия, която промотира придвижването с коли и прави живота на пешеходците твърде сложен, за да се откажат от това си „начинание“ и да яхнат някой автомобил с цел да консумират повече петрол. Дали е точно така – не знам, но липсата на базова инфраструктура в толкова голям град доста ни озадачи. Все пак, за сравнение, в големите градове на Китай тези неща се развиват със скоростта на светлината. Там пък имат нужда от редуциране на автомобилите, та… може би това е логиката.

Една от по-добре организираните улици

4-ти декември Най-накрая наспани и отпочинали, се замислихме и за някаква културна програма. Културна, културна – с малко дете трябва нещата да се съобразяват така че и на него да му е интересно. Така се озовахме в Discovery Center – ситуиран в основата на кулите Петронас. Това е място, където за децата се обясняват нагледно различни явления в различни области на науката – застъпени са физика, география, геология, астрономия и, разбира се, има част посветена само на нефта, добиването и употребата му (тази част се спонсорира от петролния гигант Петронас, който е и собственик на половината сграда). Ян се спираше най-вече пред експерименти, включващи шум или нещо, което може да се удря. Много се впечатли от един огромен динозавър, който се движеше и се смееше зловещо. Като цяло има много забавни неща не само за деца, но и за възрастни – например, може да влезете в симулатор на Формула 1 и да се състезавате с още двама участници. Не бяхме предполагали, че ще прекараме толкова много време вътре: за да се разгледа центърът достатъчно подробно, са необходими поне 2-3 часа. След това бяхме изгладнели като вълци и се запътихме към къта с ресторантите. Местата, на които се хранихме в Куала Лумпур ми оставиха впечатлението, че малайската кухня не е много разнообразна. Като че всички ястия се приготвят с пилешко месо. Дори веднъж мъжът ми си поръча някаква патица и отново му сервираха пиле, а той е голям фен на патешкото и веднага разпозна измамата. За щастие, по-късно разбрахме, че разнообразие в храната има, но то невинаги отговаря на очакванията на европейския вкус или, меко казано, не винаги е в съчетание с висок стандарт на хигиена. Добрата новина е, че не всичко е люто и все пак някои от гозбите са доста приятни. На някои места, където се сервира и европейска кухня, правеха страхотни супи с местни подправки, които придават екзотична нотка към общото усещане и особено Ян много ги хареса. След обяда се качихме на един от безплатните автобуси GO KL, за които бях чела преди това. Стигнахме до Jalan Petaling, където се намира един от значимите будистки храмове в града, както и голям китайски пазар с всевъзможни стоки. Бяхме направили грешката да вземем отново количката на Ян и отново се зарекохме, че повече няма да я взимаме. Единственото й удобство е, че детето може да спи вътре, но всичките стълби и пълните вагони с пътници просто ни отказаха. Сега да кажа малко за транспорта – от летището се стига до центъра с влака KL Express. Той ви стоварва на гарата KL Sentral, от където водят началото си няколко линии на метрото, както и тази на т. нар. Monorail (Еднорелсник). Това е влак, който се движи над земята по издигната платформа и има само една релса. Такъв бяхме видели преди време в Сидни, но така и не ни се наложи да се качим. Е, този път качването беше неизбежно и първото усещане е, че си в някое скоростно влакче в увеселителен парк – особено на завоите, целият вагон се накланя настрани и меко казано те обзема страх. За по-лесно придвижване се снабдихме с Easy Pass – магнитни карти, които се пълнят с определена сума и на всяко влизане във- и излизане от метрото се долепят до апарат, отчитащ сумата, която отговаря на изпътуваното разстояние. На 5-ти декември успяхме да се организираме навреме и да отидем до парка на птиците, където Ян много се впечатли от по-големите екземпляри, а ние си направихме една голяма разходка. Паркът представлява пространство, покрито с мрежа и разделено на няколко зони, в които свободно се „разхождат“ различни видове птици. Като зоопарк, но без клетки. На едно място имаше и семейство маймуни, които скачаха по една от мрежите. След обяд трябваше да отпътуваме към летището, от където взехме самолет за Пукет. Част от багажа предвидливо оставихме у Дейвид.