Нещата, които не умея

Разбрал си ме погрешно. Или никак...
Не съм лекарство против самота.
Не съм забавен филм. Не съм и книга,
която ти е просто под ръка...
Не мога да лекувам чужди скуки
и да запълвам разни празноти.
И как да те намеря, щом се губиш
в гора от минали животи. И жени.
Да бъдем заедно, за да не си самотен,
е дяволски неправилен мотив.
Не го приемам някак си... Не мога.
Довиждане от мен. Бъди щастлив.

Няма причина...

А есенните изгреви са сини
и бавно изпълзяват над морето,
което сънено люлее рибите
в прозрачните си хладни шепи.
По пясъка отдавна няма стъпки,
а само тишина и водорасли.
Повява вятър и с брега потръпваме.
От бриза, може би. Но и от щастие.
Прелита гларус и над хоризонта
пониква розов слънчев хребет.
Защо ми е да помня болката...
Или пък миналото... Или тебе...

Място за теб

Забравям те преди да се събудя.
Оставям те да бъдеш само сън.
Предвидила съм дните си за друго.
Не съм те вместила във тях. Не съм.
Запълнила съм ги с листа от кестен,
с врабчета и с мелодии от дим.
Заета съм да сътворявам есен
(понеже в мен от векове вали).
Заета съм. Денят е твърде кратък
за целия ми списък с чудеса.
И само нощем двете със Луната
те връщаме в Земите на Съня.