Винаги ще съществува огромна разлика между тези, които питат: "Защо работите не вървят" и тези, които питат: "Какво трябва да се направи, за да тръгнат".

Бернар Вербер



На теория всички знаем, че светът не е справедлив. Боб Марли умира на 36 от рак. Доктор Менгеле умира на 75 на плажа в Бразилия. Чудесни, талантливи и добри хора остават без работа и без партньор, докато вулгарни, зли и глупави хора просперират. Но на практика отвсякъде ни бомбардират съобщения, гласящи обратното:

"Бездомниците са мързеливи пияници, които дори да получат работа, няма да я работят – предпочитат да просят."

"Дебелите хора са дебели, защото само си седят на задика и се тъпчат. Ако имаха воля, щяха да отслабнат."

"Бедният е беден, защото е прост!"

Казвали ли сте някога някоe от тези неща? Аз съм казвала. Истината е, че казвайки нещо такова, човек сам се успокоява: "Никога няма да стана 200 кила, понеже имам силна воля. Никога няма да изпадна дотам, че да живея на улицата, понеже съм работлив. Вселената няма да позволи на добър човек като мен да му се случи нещо лошо. Лошите неща се случват на лошите хора". И също: "Не съм длъжен да помагам на нещастните хора или да изпитвам съжаление – те сами са си виновни".

Всеки от нас живее в един специален свят, където нищо лошо не се случва без причина. Е, дядото на еди-кой си умря, но това можеше да се очаква – стар беше вече. Едно познато семейство се разведоха, но те не се разбираха така и така. Един съсед се разболя от рак, но той си беше противен тип и преди това. Една позната я изнасилиха, но тя винаги си е била въртиопашка.

В нашия свят всичко се случва поради определена причина. Има и един друг свят – където хората си прерязват гърлата заради жълти стотинки и невинните страдат, но това не е нашият свят. Защо да бъдем готини и толерантни, ако това не е гаранция, че сме предпазени от лошите неща? В що за свят бихме живели, ако лошите неща се случваха на свестните хора, а хубавите на кофти хора - нали така?

Това явление не е останало незабелязано от учените психолози и дори си има име – феномена на справедливия свят.

Това е инстинктивната вяра, че в края на краищата всеки получава каквото си е заслужил. Този защитен механизъм ни позволява да запазим здравия си разум и да вярваме, че ако сме добри, честни и работливи, ще постигнем каквото желаем. Това е принцип, с който сме закърмени – като се започне от детските приказки, където злата грозна вещица изгаря в пещта, а добрият юнак получава принцеса и половин царство, та се стигне до многобройните филми и сериали, където добрият лекар/полицай/детектив разрешава успешно случая, а лошите си получават заслуженото.

На този аргумент всеки би се измял че той, разбира се, не вярва в тези глупости, че не разсъждава толкова елементарно. Но какво се случва на практика?

Повтаряме като зомбирани: "Не е луд този, който изяжда зелника, а този, който му го дава!","Ми той като позволява да се държат така с него, така му се пада!", "Да е мислил предварително, нямаше нищо такова да се случи!". Отъждествяваме човека със ситуацията, в която е попаднал. Имаш проблем – значи ти си проблемът. Човекът, изпаднал в тежко положение е автоматично възприеман като глупав, мързелив, досадно мрънкащ.

Всички вярваме, че сме добри, почтени хора, които първи биха помогнали на човек, изпаднал в беда. Но в действителност, когато се озовем в подобна ситуация, започваме да търсим под дърво и камък причини, поради които да го обвиним, че сам си е виновен. Защото ако се отъждествим с жертвата на несправедливост, рискуваме да влезем в "нейния" свят – светът, където се случват лоши неща. Току-виж, по нас полепнал лош късмет и докато се усетим, вече сами сме станали жертви.

И това си има име – нарича се Victim blaming.

Популярен пример за това е, че много по-често жените са тези, които обвиняват жертвите на изнасилване, че "сами са си виновни", отколкото мъжете. Психологическото обяснение на тази ситуация е, че жените се чустват застрашени от реалната възможност това да се случи и на тях и обявявайки жертвата за "глупава", се подсигуряват, че "на мен не може да ми се случи, аз съм умна".

В книгата на психолога Мелвин Лърнър "The Belief in a Just World" се описва друг пример: множество жертви на изнасилване прехвърлят вината за станалото върху себе си и отказват да признаят, че вината е преди всичко на насилника. Влиза в действие следният защитен механизъм: "Аз съм виновна – поемам контрол върху ситуацията. Направила съм глупост – повече няма да я правя. Следователно съм застрахована, че това е само инцидент, който няма да се повтори".

Но всъщност не е чак толкова важно, дали несправедливо се самообвиняваме или обвиняваме някой друг, вместо истинския виновник. И в двата случая защитаваме не толкова себе си, колкото вярата си в "Справедливия свят".

Затова винаги се намират стотици доводи се оправдае насилника и нито един в подкрепа на жертвата. Понеже така е по-лесно. Понеже така можем да продължим да вярваме, че "в края на краищата, всичко някак си ще се подреди". И не е нужно да поемаме лична отговорност или да променяме каквото и да било – Вселената си знае работата.

Но това не е толкова интересно. По-интересното идва, когато човек се научи да разпознава този стереотип и започне да забелязва колко дълбоко е залегнал в основата на ежедневните ни разсъждения. А още по-интересно става, когато се опитаме нарочно да не го използваме.

Изведнъж се оказваме като в безтегловност – не е чак толкова сигурно, че този, когото са ограбили, е бил престъпно невнимателен, не е чак толкова сигурно, че този, когото мачкат, сам си го е заслужил със слабия си характер, не е чак толкова сигурно, че този, който не може да си намери работа, просто не търси както трябва.

Или както казва Джон Ленън – помислете и нещо сторете.

 

http://whatsthatcrap.blogspot.com/