Growing

Доста често, когато кажа, че в демократичното училище деца и възрастни са равноправни и имат равен глас в решаване на въпросите, свързани с ежедневното функциониране на училището, виждам лек ужас да проблясва в очите на отсрещния човек. Лек ужас, който нашепва тихо и си представя едни деца, които взимат силно надмощие над възрастните или казано по български – „качват им се на главата“. Давам си сметка, че това е нормално, предвид нашата история и култура и предвид това, че не сме имали истински пример през себе си, който да ни покаже ясно какво е и какво не е равноправие и да напълни тази дума със смисъл и съдържание. Нашата култура е силно патриархална и отглеждането на децата никога не е било равноправно. Децата винаги са били в услуга и полза на рода, семейството, родителите; роби на земята и семейния занаят, без собствени глас, воля, права. Може би най-показателният и онагледяващ това явление пример е изследването на известния български етнограф Димитър Маринов, прочут със своята изследователска дейност. Той обикаля из българските села и задава на хората там въпросът „Кога едно момче става мъж?“ Отговорът? Когато почине баща му. До тогава – докато родителите, или поне бащата, са живи – „момчето“, дори и на 30, 40 години, си остава „момче“ – без право на дума и глас. Но – махалото рано или късно се залюлява и в другата посока – в желанието си за разчупване и скъсване на тези окови, а и донякъде подкрепено от отварянето ни към запазния свят, пътувания в чужбина и една друга картина от там – деца, имащи права, имащи глас, имащи възможност за свобода, избор и родители, съобразяващи се с тяхното мнение. Разбира се, тази картина изглежда утопично и прекрасно и някои родители бързат да се опитат да я възпроизведат тук, пропуснали обаче да видят същественото – границата. Пренесен тук, този модел се изкривява до пълно подчинение на възрастните към децата, пълното им следване и съобразяване – с децата на каквото и да е, само и само да няма отказ или невъзможност да се съобразим с тях. Разбира се, това е изкривено, най-малкото защото не съответства на реалния живот, в който не можеш винаги да получиш абсолютно всичко, което искаш в абсолютно всеки един момент на секундата. Нито едната, нито другата крайност е здравословна – подчинението и потисничеството пораждат само гняв, фрустрация, бунт и много непосрещнати нужди, но и пълното себеотдаване и себеотрицание на възрастните в услуга на детето също не води до здравословни резултати, създавайки нереалистичната илюзия за свят, в който всичко се напасва според твоите желания – затова и всички тези статии и материали, подчертаващи как този, наричан за либерален, начин на отглеждане на деца, в който те, виждате ли, са питани за всичко и с тях се съобразяват, води само до израстването на егоистични и несъобразяващи се с другите същества. За нас обаче сякаш съществуват само двете крайности – пълно подчинение или пълна свобода (отвързаност, свободия, разбирана като „правя си каквото искам и не се съобразявам с никой друг, не зачитам никой друг“.)

Какво е по средата?

Какъв е този модел на взаимодействия и отношения, в който никой не властва над другия и никой не подчинява другия? Има партньорство, има диалог, има сътрудничество, има търсене на решения заедно? Има отстояване на граници и пълен приоритет на безопасност и здравословна връзка, близост и подкрепа?

Да видим каква точно е разликата между трите модела на взаимодействие и отношения:

1. Патриархално-консервативен: Възрастният: „Аз съм важен – аз, моите желания, цели и очаквания. Аз знам и мога, ти не знаеш, не можеш. Ти (към детето) си длъжен да слушаш, да изпълняваш и да се съобразяваш.“

Чувство за превъзходство и власт на възрастния над детето.

По терминологията на властовата динамика, можем да го изразим като: пълен Power-over на възрастните над децата.

2. Детецентризъм: Възрастният: „Ти си важен – ти, твоите желания, цели и очаквания. Аз съм тук, за да ги изпълнявам и да се съобразявам с тях. Аз нямам мои или ако имам – ще ги игнорирам или няма да се съобразявам с тях, ако пречат на твоите. Твоите са най-важни“ (именно този пример впоследствие води до това детето да не смята за нужно да се съобразява с чуждите). „Мама и тати ще направят каквото е нужно, за да стане както ти го искаш – без значение от цената на това за тях и другите.“

Чувство за превъзходство и власт на детето над възрастния (не вродено, заучено поради отношението на възрастния и начина, по който той сам се обезценява и обезличава)

По терминологията на властовата динамика, можем да го изразим като: пълен Power-over на децата над възрастните.

3. Равноправие: Възрастният: „Ти си важен. Твоите чувства и нужди са важни. Аз съм също толкова важен. Моите чувства и нужди също са важни и имат значение. Нито ти, нито аз сме нещо повече от другите.

Отсъства чувство на превъзходство и власт.

По терминологията на властовата динамика, можем да го изразим като: Power with – или на български – СПОДЕЛЕНА ВЛАСТ – или – ВЛАСТ С ДРУГИТЕ

Как изглежда това в практиката:

1. Ще се съобразяваш и ще слушаш.
2. Ще се съобразяваме и ще те слушаме.
3. Ще се слушаме взаимно. Ще се съобразяваме взаимно едни с други. Ще търсим да намерим ЗАЕДНО общ път и начин да е добре за всички.

Именно това е „средният“ път, „златната среда“, родителството, което изгражда и възпитава здравословни отношения – с другите, със света, със себе си.

Именно това е целта и намерението зад процесите и действията в едно демократично училище – търсим общ път в това да сме заедно, общ път как да бъдем заедно, да живеем заедно.

Път, в който всеки е еднакво важен.

Стане ли въпрос за истинско пълноценно учене, за мен то е неразривно свързано с любопитството. Също така установявам, че това не е така очевидно за повечето хора и със сигурност не е така очевидно за образователната ни система. Защо?

Защото, мисля си, ако беше така, щеше да е по някакъв начин отразено в начина, по който се предлага да се учи в училище. Любопитството щеше да е основен елемент. Сега тук-там се споменава, че децата в училищна възраст не проявяват любопитство, но някак причините се отдават не на начина, по който е построена системата или процесите, а нещо „на децата им има“, в тях е проблемът. Ето това е убеждение, с което дълбоко не съм съгласна. Действително, всеки, който е наблюдавал деца достатъчно време знае, че много често с навлизане в училищна възраст и постъпване в училище, любопитството им изчезва. Това обаче не е защото нещо им става. Отдавна е време да се замислим за средата, в която ги поставяме. Но генерално – не в този или онзи детайл от сорта на три домашни ли ще има или едно, по този учебник ли ще учи или по онзи….Кое е онова в средата, което генерално убива любопиството?

Но нека първо да видим какво е това „любопитство“.

Дефиниция?

Любопитството е силното желание да открием, научим, узнаем нещо. Често не е, защото се нуждаем от това нещо, а просто защото търсим отговори на въпроси, възникнали в главата ни – тоест – това е отклик на едно естествено търсене. Другото, което можем да кажем със сигурност е, че това наистина е ЕСТЕСТВЕНО търсене, ЕСТЕСТВЕНА характеристика на човешкото същество – да търси, да се интересува, да пита, да е любопитен – това е естествена природно заложена човешка черта. Малките деца питат – питат постоянно. Те проявяват непрекъснато тази черта. Любопитните същества могат също така активно да търсят предизвикателства и нови преживявания, за да разширят кръгозора си.

Ето защо любопитството е ключов елемент на ученето.

То е неотменно свързано със знанието – при това придобито по начин, който остава – когато ти си водил сам себе си чрез собствените си въпроси, а не си следвал отговорите на въпроси, които изобщо не си си задал. Любопитството води до знания, но също така и до способността да се правят връзки между различните части на информацията. За любопитните не е толкова важно да имат „правилните“ отговори, а по-важно е да създадат среда, в която може да се задават въпроси – и по този начин да се учи.

Както се отбелязва в една статия на Кеймбридж, наречена Двигателят на постиженията: Ролята на любопитството за ангажираността на учещите (макар че имам задръжки за обвързването на любопитството с постиженията (не защото не е вярно, а защото не винаги целта да научиш нещо ново, воден от любопитството си, е свързана с постижения), все пак е отразен основополагащият (не просто важен или желателен) фокус върху любопитството, когато говорим за учене – именно любопитството е това, което държи учещият човек ангажиран и наистина попиващ, което пък е основата на това информацията, която достига до него реално да остане, а не да се изпари след 2 часа или 2 дни. Любопитството подготвя мозъка за учене и прави последващото учене по-приятно и възнаграждаващо (Stenger, 2014).

Затова среда, в която не е възможно да задаваш въпроси, да правиш собствени търсения и проучвания, среда, в която е нужно да се придържаш към един правилен отговор, един правилен начин и една правилна посока, със сигурност е такава, която убива естественото любопитство.

И обратно, среда, в която има:

• възможност за задаване на въпроси – неограничено и насърчаването на такова
• неосъждане на въпроси – като неподходящи, несвързани, глупави
• необременяване с точно „правилни“ отговори, а насърчаване на самостоятелно изследване

е такава, в която има условия, които дълбоко подхранват любопитството, вместо да го убиват.

Какво още?

„Мъж мие прозорците на 25-ия етаж на жилищна сграда. Изведнъж се подхлъзва и пада. Няма нищо, което да смекчи падането му, нито предпазни средства, но не се наранява. Как е възможно това?

Ще се върнем към този въпрос по-късно, но е чудесно, че все още четете. Защо е така? Вероятно защото искате да разберете повече – разпалил съм любопитството ви. Без него ученето е скучно и невдъхновяващо. Ако не беше любопитството, щяхте ли все още да четете?

Любопитството често се поражда в отговор на незнанието, мистерията, несигурност – това да осъзнаеш, че нещо не знаеш защо се случва по този начин. Създаването на несигурност, която учащите искат да разрешат, например чрез изненада, мистерия или разказ/приказка, може да помогне за допълнително усилване на любопитството – споделят още в статията на Кеймбридж.

Ние наистина можем много да помогнем на децата да запазят (не да развият, защото те го имат!) любопитство, като насърчаваме въпросите им, приветстваме ги и им помагаме да намират разнообразни източници на информация, откриваме за тях нови врати и прозорци чрез нашите въпроси, с които да се докосват до онова, което все още не знаят.

Статията на Кеймбридж оригинал: https://www.cambridge.org/elt/blog/2022/02/22/engine-achievement-role-curiosity-learner-engagement/

Убиване на любопитството – защо е нужно да спрем да казваме на децата да млъкнат и да учат

Автор: Wendy Berliner

Малките деца седят с кръстосани крака на килимчето, докато учителката им се подготвя да им преподава за времето, снабдена с картинки на облаци. Извън класната стая светкавици разцепват тъмното небе и гърмят гръмотевици. Любопитните деца викат и сочат, но учителят връща вниманието им назад – според целта на урока те няма да научат за времето по този начин.

Това може да бъде сцена в почти всяко училище.

Децата, пълни с въпроси за нещата, които ги интересуват, се учат да не ги задават в училище. На фона на тестовете и целите, неписаните въпроси остават предимно без отговор и възможностите за учене се губят.

И все пак най-новите американски изследвания показват, че трябва да насърчаваме въпросите, защото любознателните деца се справят по-добре. Изследователи от детската болница CS Mott в Мичиганския университет и Центъра за човешки растеж и развитие изследват любопитството на 6 200 деца, част от американското проучване на ранното детство. Проучването е отразено в новата книга на Джудит Джъд и мен „Как да успеем в училище“. Какво трябва да знае всеки родител.“

С помощта на посещения на родителите и въпросници изследователите са определили нивото на любопитство на децата в бебешка, ранна и предучилищна възраст. След това са проверени четенето, математиката и поведението в детската градина (първата година от обучението в училище), където е установено, че най-любопитните деца се справят най-добре. Откритие, което е от решаващо значение за преодоляване на упоритата разлика в постиженията на по-бедните и по-богатите деца, показва, че при децата в неравностойно положение е налице най-силна връзка между любопитството и резултатите.

Освен това изследователите установяват, че за добрите резултати в училище способността да се съсредоточиш и например да не се разсейваш от гръмотевична буря е по-малко важна от любопитството – въпросите, които децата могат да зададат за тази буря.

Водещият изследовател на проучването, д-р Прачи Шах, педиатър по въпросите на развитието и поведението в Mott и асистент в Мичиганския университет, казва: „Насърчаването на любопитството у децата, особено у тези в неравностойно икономическо положение, може да бъде важен и недостатъчно признат начин за преодоляване на разликата в постиженията. Насърчаването на любопитството е основа за ранното учене, на която трябва да наблягаме повече, когато разглеждаме академичните постижения.“

Децата се раждат любопитни. Броят на въпросите, които едно малко дете може да зададе, може да изглежда безкраен – това е един от най-важните методи, които хората използват, за да учат. През 2007 г. изследователи, които регистрират въпросите, задавани от деца на възраст от 14 месеца до пет години, установяват, че те задават средно по 107 въпроса на час. Едно от децата е задавало по три въпроса в минута в пиковия си период.

Изследванията на Сюзън Енгел, автор на книгата „Гладният ум“ и водещ международен авторитет в областта на детското любопитство, показват, че след като децата започнат да ходят на училище, въпросите намаляват драстично. Когато екипът ѝ регистрира въпросите в класната стая, тя установява, че най-малките деца в начално училище в американско предградие задават между два и пет въпроса за два часа. Дори по-лошо, с напредването на възрастта децата напълно престават да задават въпроси. В пети клас (6. клас) имало двучасови периоди, в които 10- и 11-годишните деца не задавали нито един въпрос на учителя си.

По време на един от наблюдаваните от нея уроци деветокласник вдига ръка, за да попита дали има места по света, където никой не прави изкуство. Учителката го спира по средата на изречението с думите: „Моля те, сега няма да задаваш въпроси, време е за учене.“

Енгел, която е професор по психология на развитието в колежа Уилямс в Уилямстаун, Масачузетс, казва: „Когато посещавате училища в много части на света, може да е трудно да разберете, че те са пълни с активни, интелектуални деца, защото никой не говори за техния вътрешен душевен живот. Колко добре се държат и как се представят, изглежда много по-важно за много хора от образователните общности. Често образователните бюрокрации изтласкват любопитството на заден план.“

Когато учителите учат малките деца да не задават въпроси, не е изненадващо, че учениците с високи постижения, изследвани от американски учени през 2013 г., са се оказали по-малко любопитни, защото са виждали в любопитството риск за резултатите си. Въпросите, които те задавали, били насочени към подобряване на резултатите им, докато въпросите, задавани от по-любопитните ученици, имали за цел да разберат по-задълбочено дадена тема.

Разбира се, някои учители наистина насърчават и засилват любопитството – Енгел казва, че във всяко училище, което посещава, обикновено има един учител, който го управлява. Но това обикновено се дължи на отделния човек, а не на систематичен подход, какъвто е въведен в детската градина Ilminster Avenue в Бристол.

През септември миналата година детската градина предприема радикалната стъпка да премахне завинаги повечето от играчките за двегодишните деца и да ги замени с различни картонени кутии, консервни кутии, тенджери и тигани, стари телефони, чайници, компютри и водопроводни материали – всичко, което има творчески възможности.

Децата веднага се захващат с новите предмети, като правят пързалки за строителни блокчета с улуци, бърлоги и космически кораби с картонени кутии и водят разговори с въображаеми хора по стари телефони. Старите ключове се използват за заключване на вещи или за отключване на въображаеми царства. Повечето от тях не са поискали да си върнат играчките.

Мат Калдуел, директор на училището, казва, че дори и скептичните родители и учители са се убедили в промяната, тъй като са отбелязали ръст на творчеството и разговорите сред децата.

Той казва: „Това, което децата обичат, е да копират това, което възрастните правят с предметите. Това, което правят хората и предметите, ги кара да се интересуват от техния свят.

„Училището убива любопитството. Кога децата могат да задават въпроси за нещата, които ги интересуват? Още в началното училище те трябва да се затворят и да учат. Това не е по вина на учителите. Те имат толкова много цели, които трябва да изпълнят.“

Пол Хауърд-Джоунс, професор по неврология и образование в Бристолския университет, който е посетил децата, за да ги наблюдава как играят с новите си „играчки“, казва, че хората се учат от нови ситуации и любопитството е важно за този процес.

„Децата трябва да бъдат подтиквани и насърчавани да задават въпроси, въпреки че това може да бъде предизвикателство за учителя“, казва той. „Трябва да намерим време за въпроси през деня. В училищата няма достатъчно време за творчество и за проследяване на любопитството.“

Статията в оригинал: https://www.theguardian.com/education/2020/jan/28/schools-killing-curiosity-learn

Оригинално заглавие – What I learnt by staying silent – от Teacher Tom

Две тригодишни деца си играеха на пода, не заедно, а близо едно до друго. Лежах сред тях и си играех с каквото ми дойде под ръка. Момчето взе играчка, която трябваше да бъде малка версия на действителната чугунена ръчна помпа, която имаме на нашата детска площадка. След малко момчето каза, може би на мен, „Хей, това е помпа!“

Момичето отговори: „Искам го“.

Това е, което насърчавахме децата да правят през цялата година – да казват какво искат, вместо просто да ги грабват. Момчето продължи да си играе с играчката помпа, без да каже нито дума. За кратко си помислих да кажа: „Когато приключиш с това, тя го иска“, но оставих желанието ми да премине. Момчето игра мълчаливо с играчката още 30 секунди, след което безцеремонно й я подаде. Щях да кажа нещо за това, няколко думи на признание или дори похвала, но отново се замислих.

Веднъж едно петгодишно дете ми каза, без да го подканя, сякаш беше нещо, за което е мислил много: „Не обичам да правя неща, които хората ми казват да правя. Харесва ми сам да мисля за тях и след това да ги правя .“

Разбира се, така се чувстваме всички през целия си живот.

Възрастните казват твърде много неща на децата, повечето или команди, които никой не харесва, или бърборене, което никой не слуша. По някаква причина изглежда смятаме, че децата не слушат просто защото не реагират на казаното от нас като добре обучени кучета. Когато момчето не призна незабавно изявлението на момичето, че иска играчката, като отговори: „Използвам я“ или „Можеш да я използваш, когато свърша“ или просто като я даде, бях силно изкушен да кажа нещо, да разширя казаното, да поясня или да направя предложение. Беше почти сякаш онова тихо пространство, останало след „Искам го“, беше там, за да го запълня с бърборене.

И знам, че каквото и да кажех, щеше да е бърборене, защото като мълчах, открих, че момчето не само е слушало, но и е мислило. В това пространство на тишина той обмисли информацията, която му беше предоставила, измисли какво да направи сам и го направи. Не се нуждаеше от награда от мен, от потупване по рамото или „Добра работа“, от добронамерен господар, размахващ моркови, тояги, заповеди или бърборене.

Беше очевидно, че тези деца разбираха, че това е начинът, по който свободните и равни хора трябва да живеят заедно: сами да мислят за нещата и да ги правят, и това е собствената награда.

В оригинал – https://teachertomsblog.blogspot.com/2023/07/what-i-learned-by-remaining-silent.html

Запомнете тази година. 

След малко ще споделя защо – какво е дефинирано и с какво сме наясно ОЩЕ от тази година – тоест – преди 31 години. 

Винаги много се впечатлявам, когато чуя от някой възрастен да казва на дете, че ако не си учи уроците в училище, ще остане тъпо/глупаво. Няма да бъде умно. 

И въобще – впечатлявам се на това дълбоко вкоренено убеждение и без то така директно да се казва – то и няма нужда – това послание и вярване е някак пропито в нашата култура, без реално да се подлага на съмнение и без да отразява реалността…

Искам да кажа на всички:

Спокойно!

Слава богу, ходенето на училище и запаметяването на факти и информация не означава интелигентност, както и неходенето означава, че не си (или няма да си) интелигентен. 

Защо? 

За да се отговори на този въпрос, са нужни и някои други въпроси и отговори. Например:

Какво означава интелигентност? 

Какво всъщност означава да си интелигентен? 

Да видим! 

1992 година, дами и господа, не 2023!

Това не е нова информация (дефиниция!) 

1992.

Се извежда Дефиниция за интелигентност.

Нещо повече – след множество дефиниции, десетки изследователи се обединяват около тази  – какво е интелигентността* **.

Да видим:

сбор от умствени способности, които са ни необходими, за да можем да се учим от опита си, да се адаптираме към променящата се среда около нас, да работим, преследвайки целите си, да решаваме проблеми и да мислим творчески. 

Интелигентността се свързва не толкова със съдържанието на нашите мисли, колкото със самия мисловен процес. (Fagan, 1992)

Пфиу! Да отдъхнем спокойно! 

Няма нищо общо с косинус, квадратен и кубичен корен, графика на функцията y = vx и свойства на степени с рационален показател.

Няма нищо общо със запаметяване на информация!!!

Защо тогава училищната система е основно изградена на запаметяване на факти?

С какво това помага да развиваме интелигентността си – тоест – да се учим от опита си (собствения си! – чрез дейности, проби, грешки, рефлексии), да поставяме и преследваме цели, да решаваме проблеми, да мислим творчески?

Защо всичко това все още не е стигнало това до образованието (нашето)?

Защо всичко опира до запаметяване на факти? 

История – запаметяване на факти ( дати, имена, и събития)  

ГЕОГРАФИЯ – запаметяване на факти (почви, полезни изкопаеми, реки, води – все важна информация, до която не можеш да стигнеш във всеки един момент от телефона си) 

Литература – запаметяване на произведения и анализи – какво е решено, че е искал да каже авторът – и после точното им възпроизвеждане

Математика – запаметяване на ТОЗИ ЕДИНСТВЕН ПРАВИЛЕН НАЧИН за решаване 

И още, и още…

И моят въпрос тук е…

Защо не е вече пределно ясно и очевАдно, че запаметяването на конкретна информация и натрупването на много и най-различни факти и данни не е равнозначно на интелигентност?

Да повторим:

Тя е:

1. Да се учим от опита си – значи – да имаме възможност да преживяваме и трупаме собствен опит и да рефлектираме върху него.
2. Да се адаптираме към промени и променящата се среда – тоест – да осъзнаваме и разбираме обкръжението, света, промените, които се случват – да можем да ги обсъждаме, дискутираме, осмисляме и да участваме активно в измислянето на начини за адаптация към тях, да сме гъвкави и адаптивни спрямо промените – да можем да взимаме решения на база на тези промени.
3. Да преследваме целите си – тоест – да си поставяме цели и да ги преследваме, да изграждаме план и стъпки как да ги постигнем и да ги следваме, да правим оценка да всяка стъпка и преосмисляне и промяна, при нужда.
4. Да решаваме проблеми – реални, истински, практически, от живота, в живота.
5. Да мислим творчески (онова нещо, дето тотално закърнява и се задушава и убива при систематичен фокус върху запаметяване и възпроизвеждане на факти, както и решаване на задачи по ТОЧНО ОПРЕДЕЛЕН ПРАВИЛЕН НАЧИН, а също и при невъзможност за задаване на въпроси, търсене на нестандартни и РАЗЛИЧНИ от посочените решения)

Да сведем глави в памет на Интелигентността.

Убихме я.

Кое от гореизредените всъщност е фокус в настоящата система? 

Прави ли запаметяването на информацията от уроци децата интелигентни? 

Да сме добре приспособени към болно общество не е признак на добро здраве. 

Надявам се всички все повече да си даваме сметка за истинността на тези думи на Кришнамурти.

Да повтаряме като папагали мантра за връзката между ученето на уроците от училище и интелигентността (причинно-следствената връзка!) не означава, че такава реално наистина съществуват. 

Искаме децата да развиват интелигентност? 

Тогава да ги поставим в среда, в която могат да задават въпроси, търсят отговори, поставят цели, правят планове, взимат решения, правят избори, правят грешки и се адаптират, решават актуални настоящи житейски проблеми заедно с други, критикуват и развиват критично мислене, имат свободата да мислят творчески и по многобройни начини, а не само по един-единствен правилен. 

*дефинирането на интелигентността, разбира се, е много сложна задача и определения има много още откакто започват опитите за това. Има и такива обаче, около които са се обединили голяма част от опитващите се, а показаната тук дефакто е такава, чиито елементи присъстват и в повечето други дефиниции за интелигентност

** тук се има предвид САМО и единствено АКАДЕМИЧНАТА УМСТВЕНА интелигентност, която за съжаление е основният приоритет на българската образователна система, макар че в световен мащаб и психолози, и образователни експерти се обединяват повече около теорията за МНОЖЕСТВЕНАТА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ, различните видове човешка интелигентност, и поставят сериозна важност за човешкото благополучие и благоденствие (така наречения “успех” в живота, каквото и да значи това) върху ЕМОЦИОНАЛНАТА и СОЦИАЛНАТА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ.

/Или какво е успех за един учител /

Една от причините да не продължа работата си като учител в държавната образователна система е разминаването ни по въпроса какво е успех в ученето и като цяло какво е успех за един учител.

За разлика от системата, за мен успех никога не е било дали ще успеят да възпроизведат информация и умения в конкретен ден и час на изпитване. 

Какво е успех за мен?

– да продължат да имат желание да се развиват и учат в сферата, в която им споделям своите знания и опит (забележете, не говоря за любов към сферата – малко са хората, влюбени в българската граматика, всъщност сигурно се броят на пръстите на ръцете ми; говоря за желание и за това да не се откажат, дори когато е трудно и изисква усилия – а всички знаем, че с българската граматика това са чести моменти) – и това зависи до голяма степен от взаимодействието между учителя и децата и отношенията между тях.

Затова и въпросът „Може ли да имаме занимания и през лятото?“ ме изпълва с тиха радост – да, желанието е там.

– да могат да приложат практически в реалния живот онова, което са научили и задържали като знание и умение – не на теста, а в живота.

Някои неща ще ги забравят, а и нормално. 

Колко от вас могат да кажат от раз и без да проверяват в интернет кои точно са неопределителните местоимения, на кое казваме минало несвършено деятелно причастие, колко са видовете подлози, какво е подлог, разширен с несъгласувано определение, кое е подчинено подложно изречение…и т.н., т.н.?

И спокойно –  не е и нужно.

Вие не сте филолози. 

Достатъчно е да знаете къде се слага пълен и кратък член, кога се използва НН (двойно Н)  в прилагателните, кога се използва И и кога Й в края на думите (пък и в средата), кога се слага ТТ (двойно Т) в съществителни от женски род, също така, че „не знам“ се пише отделно, както и всички глаголи са отделно от отрицателната частица „не“ и кога не се слага запетая пред че и защото.

Защото грамотността е да пишеш правилно. 

Останалото е за филолозите.

И да, то и това – да пишеш правилно – също не е малко, знам.

Знам и че българският език е сложен – казвам го като човек, на когото всъщност му е лесен, но мога да разбера, че хората са различни и за много хора е труден колкото на мен са ми ирационални изрази и уравнения. 

Затова и смятам, че най-големият успех на учителите е да задържат желанието – въпреки трудностите – да продължат да полагат усилия. 

Не защото „трябва“, не заради изпита, не заради матурите!

Не насила, а защото вътрешно разбират смисъла.

А това се постига с много търпение, много разбиране, много уважение и зачитане и много съобразяване. 

И да, децата го заслужават.

Както всеки отделен голям човек – те не правят изключение относно нуждата да бъдат уважавани, зачитани, да ги чуват и да се съобразяват с тях.

Мечтая си за момент, в който това ще е цел и успех за всеки учител. 

Мисля си…рано или късно ще станем свидетели на голяма революция, голям бунт на младите подрастващи днес хора.

Светът, който им предлагаме, системата, в която ги слагаме, не струват. 

Не е въпрос на време те да го осъзнаят, те го осъзнават. 

Въпрос на време е да усетим по-сериозно този бунт…

Много добре го отразява ето това писмо, написано от ученик до „училището“*:

* „училището“ като институция, не просто конкретно неговото лично училище, което посещава

* писмото е написано от американски ученик

* (превод с малки съкращения) :

Скъпо училище, майната й на 2ката*

Дълго време ще казваш, че не слушам, че не обръщам внимание.  Ще настояваш, че не ми пука, че съм мързелив.  В най-добрия случай – че съм мечтател.

Ще се намери неврологично обяснение.  

Ще ми дадеш лекове: 

Ето допълнително време за завършване на теста.  

И калкулатор.  

И лекарство за твоя разсеян, мечтателен мозък.  

Ще се почувстваш добре със себе си, ще си кажеш: „Виж как се адаптирам, колко съм мил и любезен, колко съм подкрепящ и разбиращ.“ 

А аз ще се чудя колко ужасен трябва да съм.  Дадоха ми допълнително време, дъвка за дъвчене, допълнителна информация за помощ и въпреки това не мога да се справя по-добре от преди.  Там, където преди имаше само подозрение (Глупав ли съм?), сега има доказателство: моите зачертани с червено букви и оценките ми.  Не ме караш2 да ги нося написани на челото, но и не мога да ги сваля.  Те са мои завинаги.

„Опитай повече. Работи повече. Внимавай. Седни мирно. Спри да рисуваш. Спри да си тананикаш. Започни отново“, казваш ти.

Понякога получавам 5ца, дори 6ца. Но и тях мразя.  Виждам как карат тъмните ти, замъглени очи да се осветяват: „Вижте! Той може да го направи.  Той просто не се опитваше достатъчно преди.  Ура!“ 

Страхувам се от вълнението ти. Като гигантска птица, то ме стиска и носи твърде близо до слънцето.  

Други се радват.  Но не съм щастлив.  Не искам това, което следва.

Пропадането надолу.

Не харесвам нито твоите 6ци, нито твоите 2ки.  Под височината на едните се крие бездната на другите.

Не всички падат и се провалят като мен, но всички се страхуват от това.  Тези с низ от перлени 6ци се страхуват най-много от това.  Аз, поне направих пропадането моя специалност.  Окачих безпокойството ти над леглото си като знаме на колеж.  (Давай, безпокойство!) Липсата ти на вяра в мен е тук, до моята, сгъната спретнато с моите тениски.  Не бях сигурен къде да сложа разочарованието ти… може да е някъде на бюрото ми под купчина поща, само реклами и брошури, без писма за прием в някой колеж.  Съжалявам. Колкото до мечтите ти за това кой бих могъл да бъда… адвокат, един от онези успешни бизнесмени, известен с нещо си човек… Държа тези мечти точно тук и бих искал да си ги вземеш обратно.  В крайна сметка те са си твои.

Мой ред е да раздавам оценки.  Давам ти 2ка.

Учебната ти програма е претрупана с подробности – тя е предназначена за правене на тестове, а не за живот извън класната стая.

Проваляш се в това да видиш, че интелигентността ми е вечно променяща се река, а не локва, в която ти да стоиш и да се мръщиш.  Твоят критерий измерва дължината на обсега ти, а не дълбочината на моите способности.  Няма „мен“, което твоите стандарти да оценяват, има само актът на моето превръщане в нещо конкретно.  Как можеш да измериш такова нещо?  Идвам при теб в неразвита форма и ти само искаш да бързам или да се забавя, никога не ме оставяш просто да се проявя.  Или е: „Побързай! Не четеш и не броиш достатъчно бързо!“  или „Спри! Не отговаряш на стандартите.“

Не, не се провалям.  Ти се проваляш, когато ме караш да избирам (от твоите отговори с множество възможности за избор) какво има предвид поетесата, когато казва това или онова, или прекъсва строфата си там. Доведи я при мен.  Ще й кажа какво означава нейното стихотворение за мен и тя ще каже на теб (и на онези, които броят точките), че съм прав.  Предизвиквам те.  Върви да я извикаш.  

Твоята образователна фабрика сглобява всеки ученик в един и същи ред, първо тази част, след това следващата.  Единиците се оценяват, докато се движат надолу по линията;  стандартите са високи с малко място за отклонение.  Тези, които не преминат проверката, се спират от производството, тези, които преминат, получават сертификати и се изпращат на пазара.

Какво се случва с дефектните единици, които не преминат проверката ти по алгебра?  Или тези, които са попарени от изискванията на Common Core English, които изискват повтарящ се, досаден анализ на технически, фигуративни и конотативни значения на изолирани пасажи:

“Cite strong and thorough textual evidence to support analysis of what the text says explicitly as well as inferences drawn from the text” (Common Core RL10.1)

„Цитирайте силни и задълбочени текстови доказателства в подкрепа на анализа на това, което изрично се казва в текста, както и изводи, извлечени от текста“ (Common Core RL10.1)

Получаваш 2ка за това, че убиваш ученето. Пристигаме пред портите ти с ненаситно любопитство за четене и решаване на пъзели, за пастелите и тяхната сила да създават световете, които си представяме.  Искаме да учим за магията, как 26 букви от азбуката могат да бъдат пренаредени, за да разкажат толкова истории, колкото хора има по света.  Искаме да работим с други по дейности за решаване на проблеми.  Вместо това училището казва твърдо: „Седни и мълчи“.  „Завърши своя работен лист.“  „Когато приключите с този, ви чакат още 50.“

Не ни предлагаш учене чрез правене – няма съвместно обмисляне на идеи, изпробване, неуспех и опит отново. Понякога проектите се изпращат у дома.  Ако родителите ни имат време и пари, те най-вече ги правят вместо нас, така че можем да получим 6ци.  Тези от нас без такива родители вършат работата сами, използвайки неща, които намират у дома.  В училище виждаме, че нашият проект е глупав и грозен в сравнение с другите.  Мразим го, мразим и себе си.  Проектите трябва да се ръководят от ученици в клас, а не от родители у дома.  Но учителите нямат време за обучение, базирано на проекти в клас, защото сътрудничеството, изобретателността и лидерството „не са на теста“.

Получаваш 2ка за това, че си откраднал време от учителите, като им даваш планини от тестово съдържание, което да изровят с лопата.  При твоя режим учителите нямат време да ни ангажират с творчески уроци, предназначени да използват знанията им като професионални преподаватели — като експерти.  Ти, неспециалистът, би ли направили това на лекар?  Пожарникар?  Пилот?

Времето в часовете не трябва да се прекарва в подготовка за стандартизирани тестове, които са написани и оценени от частни компании за тестване, печелещи милиарди от мандатите на корпорации и държавни служители.  Получаваш 2ка за отстъпване пред техните лобисти и още една двойка за принуждавани на талантливи учители да се пенсиоинират като ги принуждавате да дават въпроси като този:

 “Released” question from Grade 6 Language Arts Exam. Source: Engage NY Common Core Standards

Правилният отговор (както всеки шестокласник може да ви каже) е:

F**k Lightning Safety.

 Това ще бъде ли на теста?

Когато приключиш с нас, вече не искаме да имаме нищо общо с неща, свързани с училище, като четене и проверими факти. Възможно ли е настоящата апатия към гражданска ангажираност, незаинтересованост от истината и ниската избирателна активност да са резултат от твоите производствени мощности?  Години на механично пълнене на балончета и учене наизуст убиха интереса ни към всичко освен спорта и Netflix.  Ние почти не се интересуваме от поддържането на демокрация.

Твоите учебници (изготвени от „мистериозна група от експерти“) ни карат да запомним, че шумерите са се надигнали с Третата династия на Ур в края на 22 век пр.н.е.  Някой трябва да каже на тези експерти за изобретяването на вътрешния водопровод и Google.  Вече всички имаме iPhone в джобовете си, попитай ни нещо провокиращо мисълта – нещо, което не можем да намерим в Google.  Тествай разсъжденията ни, а не паметта ни.  Дойдохме при теб любопитни, заинтригувани да задълбаем в грешките и славата на другите.  Историята е запален огън.  Ние сме естествено привлечени от топлината му, а ти го задушаваш с тухли от тежък труд.

Губиш ни.  Още по-лошо, подменяш нашата човечност.  Две трети от милениалите не знаят какво е Аушвиц.  Живеем в епоха на нарастващ расизъм и антисемитизъм, но да, изпитай ме върху произволни, древни вавилонски едикти: „Ако човек открадне вол, той трябва да върне… 30 пъти ли е стойността му?  40?“ Учебната ти програма е претрупана с подробности – тя е предназначена за полагане на тестове, а не за живот извън класната стая.  Ако искаш да отгледаш състрадателни и знаещи граждани, отърви се от стандартите на държавата с информация за еднократна употреба и остави учителя да достави ценния и стойностен материал. Историята на Ели Визел за оцеляването му като тийнейджър в нацистките лагери на смъртта е златна. 

Ако й отделим време, тя ще ни накара да четем книгата в час, а не вкъщи.  След това тя (историята) ще ни привлече в кръг.  Ще имаме много по-добри въпроси, отколкото всеки тест може да зададе.

Съжалявам.  Ти казваше?  Нещо за вол…

 Национално проучване на Министерството на образованието на САЩ установи, че 80 процента от отпадналите от гимназията посочват неспособността си да преминат алгебра I като основна причина за напускане на училище.  Защо няма алтернативни математически пътища?  Аз не мога да овладея тригонометрията по-рано, отколкото ти можеш да дирижираш Филхармонията на Лос Анджелис.  Нямаш способности за това.  По-малко от една четвърт от работниците в САЩ използват математика отвъд основните дроби и проценти по време на работата си.  Тази идея – че изучаването на математика на високо ниво е необходимо за успех в кариерата, е безпочвена. Членството в църквата на Исак Нютон трябва да е по избор, а не задължително.  Ако целта ти е да обучиш мозъка да мисли критично чрез умения за последователност, позволи ни да овладеем судоку, шах или писане на сонети в ямбичен пентаметър, или за тези, чието мислене е най-добро, когато са движение – предложи по-пълноценен подход. Много дисциплини изискват от учащите да се задълбочават и да решават проблеми.

Вашите универсални предпоставки за академичен успех са подготовка за провал.

 Изискването от всички ученици да овладеят способността да „пишат квадратни корени с отрицателни подкорени по отношение на „i“ независимо от способностите и амбицията за кариера, е като да изискваш от всички ученици да пеят арията на „Die Fledermaus“ на перфектен немски, за да могат да станат бизнес администратори. Твоите универсални предпоставки за академичен успех са подготовка за провал.

Проучване от 2013 г. на Националния център по образование и икономика откри, че „математиката, която най-много позволява на студентите да бъдат успешни в курсовете в колежа  не е висшата математика в гимназията, а средно ниво математика в средното училище, особено аритметика, съотношение, пропорция, изрази и прости уравнения.  Вземи съвета на професора от Харвард Дейвид Пъркинс и се запитай: „Този ​​урок заслужава ли си живота? Има ли вероятност да има значение по някакъв смислен начин в живота, който се очаква да живеят учениците?“

Най-малкото, което можеш да направиш, е да ни дадеш непрекъснато обучение по лични финанси.  Какво е дивидент?  Как работи сложната лихва?  Нямаме представа.  Прекалено сме заети да робуваме на проблеми с думите, предназначени за дворяните с вратовръзка от 19-ти век: „Като се има предвид, че произволно избран мъж има две деца, поне едното от които е момче, родено във вторник, какво е  вероятност той да има две момчета?

 Отговорът е: Мразим те.

Времето за радикална промяна беше вчера.  (Ти з0акъсня.) Технологиите напредват с главоломна скорост, а ти ни караш да седим в железния чин на дядо.  Понижаваме те.  Нямаме нужда от повече реформатори, имаме нужда от новатори.  Нали знаеш как Лоракс говори от името на дърветата?  Тед Динтерсмит говори от името на учениците.  Прочети какво казва той и гледай неговия високо възхваляван филм „Най-голям шанс за успех“.  Ще видиш какво се случва, когато училището се трансформира, а не реформира.  На учителите е позволено да преподават своята страст.  Учениците оживяват — няма ги дългите лекции, няма ги оценките.  Има смислени дългосрочни проекти, които изискват ревизия и сътрудничество.  Децата са активни оперативни работници, а не пасивни вместилища.  Училището, представено в този филм, изоставя фабричната учебна програма и резултатът е вълнуващ!  Учениците тук не се обработват масово.  Математическата и вербалната интелигентност се считат само за два от многото видове интелигентност.  Красиво е да гледаш как децата преуспяват в училище, което цени растежа пред постиженията.

Ако младият Ахил живееше днес, би ли се обадил на родителите му, цар Пелей и богинята Тетида, за да обсъдите проблема с лявата му пета?  Или мъдро би се фокусирал върху вродените му сили и би развил потенциала му, за да бъде най-великият, най-смелият войн?  В крайна сметка всички умираме в битка, нека не губим време в спорове за недостатъци.

 Подпис,

Провалил се да отговори на стандартите

 („Неотговарящ на стандартите“) 

*2ката като оценка „слаб“, поставяна на несправящите се деца (бел. прев.) 

Статията в оригинал: https://humanparts.medium.com/dear-school-eff-your-f-e61971ece228

Едно от смислените неща за мен по време на миналогодишната конференция за демократично образование в Англия бе срещата ми с доктор Джина Райли и нейната лекция. 

Тя е образователен психолог и клиничен професор. Има повече от 15 години опит работа с тийнейджъри, диагностицирани с обучителни затруднения и емоционални/поведенчески разстройства. Има години опит в полето на специалното образование, психология, училищна психология и ментално здраве. Световно известна и позната е с работата си в полето на самонасоченото учене, домашното образование и ънскулинга.  

В Англия тя говори за self determination theory – теория на самоопределянето.

Самоопределението се отнася до способността на човек да прави избор и да управлява собствения си живот.  Да бъдеш самоопределящ се означава, че контролираш основни аспекти от живота ти, за разлика от несамоопределянето, което може да остави усещането, че животът ти се контролира и управлява от другите.

Теорията за самоопределяне произлиза от работата на психолозите Едуард Дечи и Ричард Райън, които за първи път представят идеите си в своята книга от 1985 г. „Самоопределяне и вътрешна мотивация в човешкото поведение“.  Те разработват теория за мотивацията, която предполага, че хората са водени от нуждата си да се развиват и да получат удовлетворение.

 Самоопределянето е важна концепция в психологията, тъй като играе роля в психичното здраве и благополучие.  

  Теорията за самоопределение гласи, че хората са мотивирани да растат и да се променят от три вродени (и универсални) психологически потребности.  

 Това са нуждите от компетентност, връзка и автономия. Тоест – Според теорията хората трябва да имат удовлетворение на следните нужди, за да постигнат психологически растеж: 

 Автономия: Хората трябва да чувстват, че контролират собственото си поведение и цели.  Чувство за автономност – става дума за избор, свобода, отговорност, има и риск, достойнство на риска

 Компетентност: Хората имат нужда да овладеяват различни задачите и да научават различни умения.  Когато хората чувстват, че притежават уменията, необходими за успех, те са по-склонни да предприемат действия, които ще им помогнат да постигнат целите си.

 Връзка или свързаност: Хората трябва да изпитват чувство за принадлежност и привързаност към други хора. Това се отнася и до присъствието на автентична грижа, независимо от всичко.

По-долу прилагам превод на статия на Питър Грей, който свързва Теорията за самоопределянето с нарастващата тревожност, страдание и разстройства при децата:

Защо децата днес страдат 

Разпознаването на причините на системно и структурно ниво може да ни помогне да им помогнем

Бързо разрастваща се област на психологически изследвания и теории е тази, посочена като Теория за самоопределяне ( Self-Determination Theory –  SDT), въведена и наречена по този начин преди около 30 години от психолозите Ричард Райън и Едуард Дечи (Richard Ryan and Edward Deci). 

Основната предпоставка на SDT е, че ние, хората, се представяме по-добре и живеем по-щастлив и по-удовлетворяващ живот, когато се чувстваме като живеещи в съответствие със собствените си вътрешни желания и решения, вместо като водени от външни източници чрез награди, наказания и изисквания от другите.  

Досега стотици научни изследвания подкрепят тази основна предпоставка и я доразвиват по различни начини. (for reviews, see Ryan & Deci, 2017; Ryan, Huta & Deci, 2008).

Много изследвания в рамките на SDT са фокусирани върху психологическите основи на самоопределянето. 

Един от резултатите от тези изследвания е разработването на подтеория на SDT, която се нарича Теория на основните психологически потребности (BPNT).  

Според тази подтеория, предпоставка за здравословно усещане за самоопределение, а оттам и за психическо благополучие и удовлетворение от живота, е да изпълним три основни психологически нужди – нуждите да преживяваме автономност, компетентност и свързаност (  Ryan & Deci, 2017).

Ако се замислите, теорията има логичен смисъл.  Изглежда очевидно, че за да се чувствате отговорни за собствения си живот, трябва да се чувствате свободни да избирате собствените си пътища (автономия);  чувствате, че сте достатъчно квалифицирани, за да следвате тези пътища (компетентност);  и като социално същество имате подкрепящи приятели и колеги, които се грижат за вас и ви дават сила да следвате пътя си (свързаност).

Но, разбира се, социалните учени (а аз признавам, че съм такъв) никога не се задоволяват с това, което изглежда очевидно от здравия разум, така че провеждаме изследвания, разглеждаме данните и пишем статии с големи думи и твърде много съкращения.  

Досега са проведени десетки проучвания, в които хората се оценяват за техните чувства на автономност, компетентност и свързаност, като общата констатация е, че тези чувства са силно предсказващи за психичното благополучие, удовлетворението от живота и успеха в различни занимания. 

И така, емпиричната, както и логическата подкрепа за BPNT е много силна.  

Тя е валидна и се отнася както при различните култури, така и при различните възрасти – отнася се както за възрастни, така и за деца.  (за преглед вижте Vansteenkiste et al, 2020).

Приложение на BPNT към епидемията от психични страдания при деца и тийнейджъри

 Както знаят редовните читатели на този блог (блогът на Peter Gray в Psychology Today, бел.прев.), отдавна съм загрижен за непрекъснатото нарастване, през приблизително последните 50 години, на нивата на депресия, тревожност и самоубийства сред деца и тийнейджъри.

Това нарастване на страданието е настъпило през период, в който младите хора са били подложени на все по-голямо количество време, наблюдавано, насочвано и контролирано от възрастни – в училище, в ръководени от възрастни дейности извън училище и у дома – и  са имали все по-малко възможности да играят свободно и по други начини да преследват собствените си интереси и да решават собствените си проблеми.  

Твърдя, че има причинно-следствена връзка между тези две исторически тенденции (и в статиите си в блога, и в книгите си, напр. Free to learn). 

 Натискът и непрекъснатото наблюдение и преценки от страна на възрастните, съчетани със загубата на свободата да следват собствените си интереси и да решават собствените си проблеми, води до тревожност, депресия и обща неудовлетвореност от живота. 

Сега, в това, което следва, разглеждам тази връзка между промените в отношението към младите хора и влошаването на тяхното психическо благополучие през призмата на BPNT.  Моето твърдение е, че в продължение на десетилетия намаляваме възможностите на децата да изпитват автономност, компетентност и свързаност

Лишаване от автономия

 Това е очевидно.  По много начини, през годините, намаляваме възможностите на децата да намерят и следват своите собствени пътища.  Принудихме ги да прекарват все повече време в училище и върху домашните извън училище и дори в рамките на училищната работа намалихме избора, който имат, поради нашия заблуден фокус върху тестовете.  

Значително намалихме свободното време и добавихме нови ограничения за това, което е позволено в оставащите части от почивката.  

До голяма степен спряхме да позволяваме на децата да излизат на открито, за да играят по избран от тях начин, далеч от възрастните.

Вместо това ги включихме в насочвани от възрастни спортове и други подобни дейности, където отново им се казва какво да правят и постоянно биват съдени и коригирани от възрастните.

Лишаване от компетентност

Чрез драстичното намаляване и ограничаване на избора на дейности на децата, ние също драстично ограничихме възможностите им да развият чувство за компетентност. 

 Училището е свързано изцяло с „академичните постижения“ (или това, което училището определя като това) и наистина някои деца могат да придобият чувство за компетентност от доброто представяне в училище.  Това обаче не е вярно за всички деца, вероятно не и за повечето. 

Чувството за компетентност не е независимо от чувството за автономност.  

Изследванията показват, че хората се чувстват най-компетентни, когато успеят в усилията, които сами са избрали (Vansteenkiste et al, 2020).

 Повечето студенти, дори тези, които получават A и отличие, се чувстват мотивирани до голяма степен от външен натиск, а не от собствените си вътрешни, автономни мотиви. 

Дори така наречените „най-добри ученици“ често са цинични относно своите училищни постижения, защото знаят колко повърхностни са постиженията.

Те просто са се научили да запомнят и да връщат обратно това, което учителят или тестът искат, и знаят, че това няма много общо с дълбокото, смислено обучение.

Традиционно децата и тийнейджърите са развивали чувство за компетентност чрез такива средства като преследване и придобиване на умения в хобита, които сами са избрали;  поемане на работа на непълно работно време, което дава вкус на успех в света на работата;  и самостоятелно извършване на домакинска работа, което е реален принос към семейната икономика. 

Ние предоставяме малко такива възможности за деца и тийнейджъри днес.

Лишаване от свързаност

 Основният начин, по който децата се свързват и сприятеляват, е чрез игра.

  Играта е това, което ги събира, води ги до споделени разбирания, кара ги да се ценят един друг и ги учи как да преговарят и да правят компромиси и по този начин да поддържат приятелствата си.  

С порастването на децата, в тийнейджърските си години, играта продължава да бъде ценна, но през този период те често се свързват най-добре чрез дълги периоди на общуване помежду си и споделяне на мисли и чувства. 

 Те трябва да правят това далеч от възрастните, защото техните мисли и чувства са лични и възрастните се намесват.

Но сега дори тийнейджърите редовно са лишени от възможности да се събират за дълги периоди, насаме, далеч от възрастни.  Те могат да го направят до известна степен чрез интернет платформи, но това не е същото като да се съберат лично. 

 Виртуалните срещи обикновено са по-повърхностни и по-малко лични свързващи от директните срещи лице в лице.  

Разбира се, децата и тийнейджърите все още се сприятеляват.  Стремежът да го правят е толкова невероятно силен, че много ог преодоляват бариерите.

  Но твърде често те не успяват или не могат да преодолеят достатъчно бариери, така че нивото на самота и отчуждение е високо.

 Има причина да се смята, че дори семейните отношения са пострадали поради силния фокус върху училищната работа и насочваните от възрастни извънкласни дейности. 

 Тъй като родителите се превръщат в наблюдатели на домашните и карат децата си от една дейност в друга, децата, особено докато станат тийнейджъри, може да започнат да чувстват, че родителите им ги ценят само заради техните постижения, а не заради това кои са в действителност (напр. Ebbert  и др., 2019).  

Много семейства вече не вечерят заедно, защото всички – както родителите, така и децата – са толкова заети.  

В това отношение е интересно, че изследването, проведено по време на lockdown-а при пандемията, разкри, че много деца и тийнейджъри са били по-щастливи, отколкото са били преди него, отчасти защото за първи път са почувствали, че наистина родителите им ги опознават, а и те опознават родителите си, тъй като всички бяха затворени заедно вкъщи и COVID предизвика дух на грижа в семействата.

Както генералният хирург на САЩ Вивек Мърти показа в своята бестселър книга Together, нашите социални условия създават бариери пред създаването и поддържането на мрежа от близки членове на семейството и интимни приятели и това е причина за психическо страдание за хора от всички възрастови категории.

Призив за действие

 Теорията BPNT може да помогне да се изясни какво трябва да направим, за да атакуваме епидемията от психични страдания, засягащи децата в нашата култура днес.  

Ние – и под „ние“ имам предвид родители, баби и дядовци, учители, създатели на образователна политика, треньори, детски библиотекари, политици, граждани и всеки, който е в състояние да влияе върху световете на децата – трябва да направим каквото можем, за да увеличим преживяванията на децата за автономност,  компетентност и свързаност.

 Към днешна дата повечето подходи към психичното страдание на младите хора включват терапия, консултиране или лекарства, които може да са полезни при лечението на симптомите на епидемията, но не променят причините.  

Причините са системни, структурни. 

Те се крият в структурата на начина, по който учим, как създаваме бариери пред приключенията на децата на открито, как критикуваме родителите, които се осмеляват да дадат на децата си част от свободите, на които почти всички от тях като деца са се радвали, и как подценяваме способностите на децата за самонасочване и лична отговорност.

 Какво можете да направите, за да промените някои от тези неща?  

Едно място, където можете да получите някои идеи е един от последните проекти на Питър Грей, за който можете да прочетете повече тук – https://letgrow.org/

Статията в оригинал: https://www.psychologytoday.com/us/blog/freedom-learn/202203/why-kids-are-suffering-today

David Bowles – Дейвид Боулс:

Ще ви разкрия една тайна. Имам докторска степен по образование, но сферата е на практика само на 100 години. Ние наистина не знаем какво правим. Нашето научно разбиране за това как се случва ученето е като астрономията преди 2000 години.

Повечето практики в класната стая са астрология.

Преди края на 19 век никое човешко общество не се е опитвало официално да образова цялото население.

Било е или аристокрация, или меритокрация, или смесица. И винаги мъже.

Все още сме в центъра на най-големия експеримент върху деца, правен някога.

Повечето учители поддържат „банковия“ модел (Freire), използван върху тях от техните учители, които също са го наследили от техните и т.н.

Така елитният „лицейски“ стил на обучение продължава, въпреки че е неефективен при повечето деца.

Което е още по-лошо, ключовото знание, които открихме, водени от когнитивната наука и детската психология, доста редовно се отхвърля от фокусираните върху тестове училищни администратори.

Точно както Тръмп пренебрегва науката, мнозинството от директорите и началниците, които познавам, пренебрегват изследванията.

Някои определения:

Банков модел –> децата са като касички: празни, докато не ги напълните със знания, в които сте експерт.

Лицей –> първоначално училището на Аристотел, където синовете на граждани собственици на земя учат чрез лекции и изследвания.

Неща, които ние (учените) знаем:

• Домашните не помагат наистина, особено на по-малките деца.
  -Учениците не научават нищо от тестовете. Повечето учители също.
• Прекарването на твърде много време върху слаби предмети БОЛИ.

Искате ли децата да учат?

Ето това, което открихме:

Децата учат неща, които са важни за тях или защото знанията и уменията са „готини“, или защото…
… те дават на децата инструменти да освободят себе си и своите общности.

Запазване на статуквото? Не.

Децата са наясно с несправедливостта и по природа са непокорни срещу системите на власт, които държат автономията далеч от тях.

Ако увековечавате тези системи, учители, вие вече сте адски изгубени.

Те няма да научат много от вас.

Освен какви да не станат.

Разбира се, можете да ги изтощите.

Това се случи с повечето от вас, нали?

Като деца виждахте отвратителния недостатък на света и искахте да го излекувате. Но година след сковаваща година, те ви накараха да научите тяхната догма наизуст.

А сега много от вас разбиват душите и на децата.
За какво?

Всичко е дим и огледала. Само внимателно изработени цели, единици и изпити.

НИЕ.
НЕ.
ЗНАЕМ.
КАК.
ХОРА.
УЧАТ.

Едва разбираме физическите механизми зад ПАМЕТТА.

Но знаем, че децата не са празни касички.
Те са ПЪЛНИ от мисъл.

Последната и най-отвратителна реалност? Нещото, което чувам в класна след класна стая?

Образованието е свързано изцяло с капитализма.

„Трябва да научите тези умения, за да получите добра работа.“

Да бъде добър работник. За да помогнете на богатите да генерират повече богатство, докато вие получавате остатъци.

Ето защо съвременното образование е провал.

Основната му предпоставка е чудовищна.

— Защо трябва да се науча да чета, доктор Боулс?

– Защото четенето е магия. Това прави живота си струва да се живее. И като можете да четете, можете да декодирате стратегиите на вашите потисници и да ги спрете със собствените им думи.

Оригинал: https://www.facebook.com/story.php?story_fbid=10221846225637927&id=1026414871

Винаги съм се учудвала защо е нужно проверяването на развитие, напредък, знания и умения да бъде нарочно и допълнително усложнявано, въпросите едни такива завъртяни, дадените опции като отговори (в тестовете) объркващи, подвеждащи и какво ли още не.

Стигнах до заключението, че, не – не е нужно – за ученето.

Но не е случайно – то е нужно, за да се поддържа мита, че ученето не е лесна работа, ученето не е игра. Не е нещо, с което да се забавляваш. Играта е едно, ученето е сложно, трудно, мъка, зор, не може да е забавление.

Ето този мит е един от митовете в образованието, в които много хора вярват. Убеждение, с което израстваме, понеже и системата се е нагласила така хубаво, че да го поддържа и в крайна сметка да доказва, че ученето е голяма мъка и е много, много сложно и трудно, да не би някой да се заблуди да си помисли, че може да е леко, лесно, приятно, пък камо ли забавно.

Само че ученето не просто е всичко това – забавно, приятно, леко, то е и напълно естествено човешко състояние. Природата няма как да го е направила такова свръхтрудно, защото просто ние няма да оцелеем като вид, ако е толкова сложно и трудно да се учим и развиваме. А ето, че сме оцелели, та чак сме се развили и така, че сме превзели цьлата планета. И не, това не е благодарение на настоящата образователна система, защото тя, на фона на цялостната история на човечеството, си е съвсем новичка и младичка.

Това е благодарение на естествените ни природно заложени умения да се учим – и то особено чрез забавление.

Разбира се, това че има забавление, не означава, че няма усилие – тома е друг мит/предразсъдък, с който сме израснали – и много хора, които четат и това сега, биха си помислили – е, какво казва сега – че няма никакви усилия в това да научим нещо.

Не, има.

Но това не изключва все пак да е забавно. Тези двете не са взаимоизключващи се.

Дори науката го е доказала – когато човек се забавлява – това е едно от условията това, което му се случва, да премине в дългосрочната памет и да бъде запомнено за дълго. Заветната цел на образованието – да запаметим за възможно най-дълго някакви неща. 

Та – за проверката на знания и умения.

Като ученичка, винаги съм се учудвала защо трябва да е по този начин и в крайна сметка преди години осъзнах, че – не, не трябва да е по този начин. Този метод просто е в подкрепа на съществуващите убеждения за ученето като неприятна, тежка и трудна дейност.

В демократичните училища също има проверки на знания и умения.

В нашето също има.

То се случва по различен начин – без стрес и притеснение, без изненада за децата, с предварителни уговорки, за да може да се подготвят, с предварително изговаряне и с тях – какво искат да проверят, какво е ценното.

Също така проверката може и да е забавна, лека, приятна и дори е повод да научиш нещата, които не си знаел.

Всъщност – именно самата проверка те научава на нещата, които не си знаел преди.

По-долу слагам примерни въпроси от такава проверка по български език.

Разбирате ли какво имам предвид?

Защо трябва да е сложно?

Когато се направи по този начин :

1. Децата са спокойни

2. Децата се забавляват

3. Децата учат онова, което не знаят през проверката (по пътя на логиката..) (а не е ли именно точно това целта на образованието)