Когато разбрах на къде отиват нещата плаках толкова много, че сякаш изплаках и сърцето си Сега въпросът който ме вълнува най-много е "Защо?", но не защо се случи на мен, защо съдбата е несправедлива и т.н., а защо се случи така и какво трябва да направим за да не се случи отново.
Между другото предните въпроси си ги задавах първия път, когато бях убедена че повече такова нещо няма да ми се случи втори път, та сега ми е ясно че от самосъжаление и надежди полза няма и трябва да се изправим лице в лице с проблемите. Сега с мъжа ми се хващаме за ръчъчка и тръгваме по изследвания - след един сериозен разговор снощи решихме, че ще направим всичко което зависи от нас, за да имаме дете (просто трети опит насляпо няма да понеса) а ако не става - ами животът продължава.
Искам да ви попитам, как понасят нещата вашите мъже? В моя виждам, че в стремежа си да не ме остави да страдам не признава собствената си болка, а знам че вътрешно го преживява тежко