Дългите оставяния от по цяло лято или седмици наред не са ОК за мен.
И не забравяйте, животът е колело. Докато белгийската баба знае че на дърти години няма да зависи от децата си защото държавата ще се погрижи за нея, тук няма да стане това. Смейство сме и се грижим едни за други, за добро или лошо това ни прави по различни от "западните" хора.
Аз имам един философски въпрос във връзка с това твърдение. По принцип съм възпитана (като повечето нормални българчета от миналия век
че бабите са институция- гледат внуци, обичаш ги безкрайно, уважават се и са част от семейството. Самата аз гледах моята покойна баба до последния й дъх, сменях й памперс накрая като се разболя и тн. За мен това са нормални неща. Тя ме е изгледала и имахме силна обич. Другата ми баба също вечно е била помагачка и сега нормално-живее с родителите ми, които я гледат на дълбоки старини. Какво се прави обаче, когато бабите изобщо странят от живота на внуците/децата си цял живот и не помагат по никакъв начин? Малко по-напред в темата писах какво е положението с бабите на моето дете. Какво се случва, когато цял живот не са ни помогнали с една вечер гледане, една добра дума, едно копче, но в крайна сметка всички грохват и остаряват и идват да почукат на вратата на децата и внуците си?
Според идеята на твърдението, че възрастните помагат, за да им помагаме и ние, какво се случва с тези възрастни, които са важничали цял живот и се сетят, "когато зима забръска"
Тук повечето споделят за нормални отношения, т. е. баби, които помагат и тн, та едва ли някой ще може от личен опит да говори, но все пак- да разсъждаваме. 
но стискам зъби, защото виждам, че има желание за самостоятелност. Не само при бабите ходи, ами и на градина, после училище, екскурзии, по цял ден по улиците с приятели, на пижамени партита...
Но иначе ми се сърдят 