ЗА МАЛКИТЕ "ДЯВОЛЧЕТА":):):)

В такива моменти се опитвам да запазя самообладание. Меко обяснявам защо не може гола да тича из спалнята и като се затръшка я хващам здраво и й пея. Рядко си изпускам нервите,днес се случи, защото малката докопала нож и с острото към лицето на баткото, одра го по лицето. Побеснях и я плеснах и наказах. Плаче и стои наказана. А иначе гледам да й отклонявам вниманието от така инересните забранени неща.

Аз съм от импулсивните и избухливите. В повечето моменти гледам да съм спокона и отклонявам вниманието или гледам да го разсейвам, но ако съм изнервена по принцип, става лошо. Стискам зъби, докато в един момент изригвам като вулкан и веднага щом викна ми минава и съм отново спокойна и уравновесена. Но зависи до каква степен ми е вдигнал нервите, понякога ми трябват 30сек. за да утихна. Но сина ми ме разбира, защото е същия като мен, за учудване на мъжа ми. Нарича ни „психари”, понеже си викаме и в следващия момент пак се целуваме и гушкаме. На него му трябва повече време за да възстанови взаимоотношенията и да се успокои. Особено що се отнася до детето, що се отнася до мен..., аз съм му като магнит, много бързо му минава.
Но така или иначе, в повечето случаи, след като избухна се чувствам виновна и му се извинявам. Нищо не оправдава поведението ми. Моментите в които изпускаме нервите си и се държим неадекватно и истерично, губим достойнството си пред децата. А това е нещо което трябва да се пази, както за пред децата така и за пред мъжете ни. За да запазим авторитета си особено за пред децата се изискват усилия, и ако сме сбъркали няма нищо по положително за възстановяване на авторитета от извинението. Все пак трябва да им покажем, че колкото и да сме „големи”, не сме безгрешни. Така се издигаме в очите им. Признаваме, че сме като тях, падаме на тяхното ниво, бъркаме, извиняваме се и се поправяме.

Мъча се с това самообладание, ама не успявам. Стигала съм до шамари, съжалявала съм , плакала съм после и съм се извинявала. Малкато човече ме е гушкало и е плакало заедно с мен. Казвала съм си "колко лоша майка съм" и съм се самообвинявала. Естествено, че е нужно самообладание, но не винаги се получава. Опитвам да става "с добро". Tinka79 е права, че на децата много бързо им минава, но не забравят. Колкото по-големи стават, толкова повече ни изчцеждат и разбират, че могат да ни манипулират. Търпение му е майката, но не знам къде го продават.

Ако разбереш къде го продават, кажи и на мен, че да си купя и аз. Много рядко съм стигала до удряне, в повечето случаи е леко по памперса и той дори не усеща. Но ако му причиня болка, не мога да си простя (така се измъчвам, самообвинявам, плача, абе ужас, също като теб „аз не ставам за майка, ужасна майка съм ...” и т.н.) и затова съм спряла да удрям. Съумявам да се владя за да не стигам до бой. Преди да родя бях много спокойна и умеех да се владея перфектно, но уви, недоспиването си казва думата. Изпускам си нервите и по трудно се владея. Но с удрянето се справих, никога повече. За сега с крясъци се справям, по късно ще минем към наказване.

Определено мисля, че дете над 1 годинка може да прави напук. По-точно не го мисля, а го наблюдавам всеки ден в къщи. Опитвах се дълго време да намеря друго обяснение на Защо все прави обратното - допусках, че не разбира. Но не и не. При положение, че винаги прави обратното на което му се каже няма начин да не разбира. Да не говорим за дяволитата усмивка или направо откровен хилеж в очите ми. Моят син друго не прави освен напук - е това е. И двамата с баща му сме в шах как да се оправяме с него, защото той ни манипулира като последните глупаци. Ако го накажем в стаята понеже вече се не трае, не спира да реве и то така жално, че ни се скъса сърцето. И после протяга ръчички да го вземем и прави най-жалните физиономии, които може да си представи човек. Обезоръжава ни всеки път и ни врътна на пръста си. Виждала съм деца, които реват истерично и дразнещо и изобщо не изглеждат жални. Да си призная жал ми е за тях, защото и те изпитват същите чуства като всички, но провокират гадно поведение към себе си.
Съвети не мога да давам - по-скоро очаквам такива 

  Tinka79, като чета постингите ти направо виждам себе си там:)и аз съм като теб,  бързо избухвам, но 5 секунди след това просто няма и следа от нервите ми. . .и естествено се извинявам . . .относно шамачетата, съм се зарекла да стискам зъби, да стискам скрито юмруци в ръцете, но. . .ДОТАМ!. . .защото това би му навредило на самоуважението и самочуствието по нататък, когато те ще са му много необходими. . .само незнам тези крясъци дали биха му се отразили страшно много, но наистина ми е трудно понякога да запазвам самоообладание и колкото повече расте, толкова по-трудно ми става, което си има и логичните обяснения другата алтернатива са наказанията/както казваш/, но докато са много малки, просто са неприложими. . . а пък да си мълчиш и търпиш също не е много хубаво сперед мен, защото така само бихме ги лишили от качеството да поемат отговорност за извършените действия,както и ги насърчаваме на произвол без да се съобразяват с никого и с нищо. . .а това е много по-лошо за израстването на малкото човече. . .

Понякога се опитвам да съм мила и спокойна (не знам колко се получава), друг път дори не се и опитвам - според случая.
Чеал съм, че децата от 15 месечна възраст почват да пробват родителите си до къде ще ги оставят да стигнат. Така, че нищо чудно на година и половина да чакат да ги погледнеш и чак тогава с усмивка да направят умишлено "белята".
Решението било: "като искат война - дайте им я", но не с викове и шамари, а с твърдо и сериозно отстояване на позицията - кой командва в къщи.
Лошото е, че на практика рядко успявам: Или съм тотално изтощена и гледам уморено тържествуващата хулиганка или почвам да и съскам толкова лошо, че детето почва да ме гледа леко стреснато  и май е по-добре да крещя 

Извинявай, ама ако мойто дете докопа нож, ще накажа себе си, че съм го оставила на достъпно място 
По темата: нормална и здравословна реакция, според мен, е детето да се гневи, когато нещо не става така, както му се иска. Въпросът е обаче да му се поставят граници, които са неизменни и не зависят от моментното ни настроение. И да знае, че НЕ означава НЕ. Аз мойто го оставям да реве, без да му викам или да го шамаросвам... просто го оставям да се потръшка няколко минути и след това го гушкам (или ако сме навън го грабвам под мишница и го прибирам). Колкото и да реве обаче, не му позволявам забранените неща. Мисля, че самото дете се чувства по-добре и по-уверено в света около себе си, ако има прости и ясно определени, постоянни правила. 

      Добре е, че си отворила тая тема, защото ние с таткото всяка вечер спорим, понякога не си говорим с дни. Аз, понеже го гледам съвсем сама (татко му си идва вечер от работа), избухвам, карам се, съскам, и, понеже не мога да го ударя, само ругая. Смятам, че той, който е на година без два дни, съвсем откровено има мнения и напълно формирани усещания и емоции. Има случаи, в които плаче от обида, или, че не иска да стои сам в креватчето, или, че не иска да яде нещо определено. Баща му пък е на мнение, че той е още малък, че го натоварвам с неща, които още не са се развили и когато плаче, или го боли коремче, или е гладен, или му се спи. Как да му обясня, че когато изляза от стаята и го оставя сам в креватчето, започва дране, че го чуват чак в Русе??? Тази вечер пак имаше подобен момент, аз смятах, че малкия е обиден, а баща му - че е недоволен. Аз питам каква е разликата, а той не успя да ми обясни. Докато се разправяхме, малкия започна да си гризка нещо и съвсем утихна. Най-много ме дразни това, че баща му не ми вярва на моменти. Не знам, дали и при някоя от вас има такива (понякога) различия, ще се радвам да споделите.

ПОЗОР,при нас също има различия във възприемането на поведението на детето.За баща й тя все е малка,все не разбира какво причинява с действията си,т.е.все я оправдава.Да,но дойде "видоловден"-таткото вече 3 пъти е удрян силно и НЕНАДЕЙНО в окото,без дори да й се е карал за нещо.Ударите му дойдоха като гръм от ясно небе.Таткото така се стресна,че не можа да реагира адекватно.ОБЯСНИХ Му ,че сега бере плодовете на криворазбраното си родителство.
 Мен не ме удря детето,з-то знае,че съм поставила ЯСНИ ПРАВИЛА за това кое е позволено и кое-не!Трябва,обаче,единомислие,взаимна подкрепа м-у родителите при възпитанието!МН.е важно!
Дона,подкрепям изцяло мнението ти.Казала си го кратко,ясно,точно. 

Дайте съвет и на мен, аз също съм доста строга спрямо дъщеря си по отношение на това кое е позволено и кое-не. За всяко забранено от мен нещо следва едно тръшкане, един рев, но аз казвам не и точка. Дотук добре, ама когато дойде един от тези момента, дъщеря ми в знак на протест започна да проявява агресия към мен, а понякога и към баща й (стремим се да я възпитаваме по еднакъв начин). Започна да скубе с всичка сила и да дере по лицето, което е много болезнено, повярвайте ми! В началото се  сдържах и се опитвах спокойно да й обясня че така не бива да се прави и т.н., но това нямаше никакъв ефект и се повтаряше почти всеки ден. Но днес не се стърпях и при поредното й силно одраскване по лицето ми, се разкрещях и я пляснах по ръката, с която ме одраска. Тя се разплака и започна още по-ожесточено да ме скубе и да налита да ме дере където свари. Накрая и аз се разплаках от болка и от това, че се чувствах тотално безпомощна да контролирам дъщеря си. На нея бързо й мина и започна да си играе, но на мен още ми е болно и още ми се плаче. Лоша майка ли съм и с какво провокирам тази агресия у детето си?!

Не си лоша или несправяща се майка.И при нас имаше подобни изпълнения с цел привличане внимание.Най-често вечер преди заспиване нещата излизаха извън рамките на общоприетото поведение.В началото доста се уплаших за детето си,питах се дали е нормално и т.н.Сега обръщам на игра-гъделичкам я,шегувам се,че ще хвърля лошото"бебе" в кошчето за боклук/отварям капака и се правя,че я пускам вътре/,а тя започва да се смее и забравя за нападенията си.

quote author=M_I_A link=topic=155237.msg2997676#msg2997676 date=1168355241]
Решението било: "като искат война - дайте им я", но не с викове и шамари, а с твърдо и сериозно отстояване на позицията - кой командва в къщи.
[/quote]
. . .хубаво казано, но кажи ми на тази възраст точно по какъв начин /и аз изключвам шамарите/би трябвало да се отстои твърдата позиция?????

Да съгласна съм, че на теория е едно, а на практика съвсем различно. Все пак ще си позволя да цитирам източника, за да стане по-ясно:

"До 18-тия месец детето вече добре разбира прости правила. На този етап проходилото дете няма да действа винаги тихомълком, както постъпват по-големите нарушители на правилата. Напротив, то веднага ще се насочи към завесите, след като току що сте му забранили да ги пипа, ще изчака, докато му обърнете внимание, ще ви погледне право в очите (с широка усмивка) и силно ще ги дръпне. То живо се интересува от вашата реакция, затова трябва да му отговорите по-твърдо, а не просто да кажете "не е ли наистина сладък..." ...
...Продължителността и силата на този етап на противодействие е различна, но можете да наблюдавате проявленията му поне 6 месеца. Някои деца, които са по-кротки и послушни, няма да ви създават много проблеми. (Тверде малко са обаче тези деца). Други, по-упорити и непокорни деца, са готови за битка и нарушават ограниченията ежедневно"
Успех на всички ни 

 Оо о о о, какво е станало с постинга ми. . .т.е. не какво е станало ами как съм си го направила. . .извинявам се на всички за бъркотията:). . .

Ох, и аз видях зора и тъкмо се чудех каква тема да пускам. 
Синът ми е почти на 17 месеца. Винаги е бил буен и палав, но тези дни просто надмина себе си. И аз съм чела много, опитвам се да бъда спокойна и търпелива, защото знам, че е период, през който (почти) всички минават.
Да, с таткото сме единни и твърди и отстояваме "Не-то" си. Ефектът е нулев обаче. Когато прави нещо от това, което му е наистина забранено, бива наказван да постои в кошарата (1 минута примерно, колкото и да реве и да протяга ръце). След това отива и повтаря същото нещо, за което е бил наказан преди малко, като преди това сам си обявява, че това е НЕ. Картината се повтаря примерно 10 поредни пъти.
Вчера чашата преля. След като обърна яденето си на котлона, счупи капака на тв-то, откъсна мишката на компа..........и т.н............излязохме навън. Там както тичаше, вдигна някакъв боклук от земята, обяви, че е "кук"(боклук) и го глътна за части от секундата, хем знаех какво се гласи да направи-супер доволен от себе си, видя една кафе машина (от тези автоматите), под която имаше изтекло кафе и енергично запляска с крака и ръце в него. Че се е изцапал- здраве да е, ама беше 6 часа вечерта, тъмно и студено, т.е. не съвсем здравословно. Насочвам го в друга посока-не, реве, почервеня целия, тръшка се. Пробвах да го гушна да се успокои-не-блъска ме, рита, издра ме по лицето. Пуснах го, като се врътна и падна по лице, като шурна една кръв от устата-изкарах си акъла. После се оказа, че се е прехапал само. Хората че ме гледаха-не е тяхна работа. Въпросът беше как да се преборя с това, явно не-то и твърдата политика не работи при него, поне не на този етап. Метнах го в количката, той реве истерично и плюе кръв, аз го бутам и не му обръщам внимание По едно време се успокои, взе да гледа наоколо, да се смее, да вика мамо, мамо и да ми показва разни неща. върнахме се вкъщи, същата работа. Отива на тв-то  Вика ми "Не" и ме гледа очаквателно да кажа не или да го сложа в кошарата, аз обаче не му обръщам никакво внимание. Изненада- интересът му като че ли посекна. Явно това е правилното поведение за момента.
Въпросът е как да се справя с нещата, които са опасни? Не мога да обезопася всичко, колкото и да се старая. Не мога и да го оставя да изкърти цялата къща , но явно това е вярната посока за момента. Приемам акъли всякакви.
Извинявам се за дългия пост, ама много ми е накипяло.

jul, като че аз съм го писала това, нищо че моето дяволче е момиче(все си мислех че момичетата трябва по правило да са послушни). Като чета твоите перипетии,всичко това ми е страшно познато. Вчера, след като ви се оплаках от агресивното поведение на дъщеря ми, което за първи път ме довече до сълзи, малко по-късно вечерта се случи следното: тъй като сме с камина на дърва, аз многократно съм обяснила че трябва да се стои далеч от нея, защото може да се изгори и до момента като че ме слушаше. Но когато за пореден път отидох при камината да сложа дърва в нея, малката ме издебна, застана до мен и изведнъж се стрелна право към стъклото на камината и залепи пръстче на него. Замръзнах, след това бързо я дръпнах и я гушнах, а тя като ревна...Оказа се че се е изгоряла по едното пръстче и слава богу не беше много, стана цялото червено и го намазах с Дефламол, просто това имах под ръка. Всичко мина и замина и си мислех че това ще й е за урок, но днес с уверена крачка нашата тръгнала отново да пипа. Този път извадих по-бързи реакции и не се стигна отново до изгаряне. Та си викам, и не да казвам, и да си изпати, то общо взето няма ефект, навие ли си нещо на пръста го прави. Не знам още колко ще ми издържат нервите, за да продължавам да се държа спокойно с нея.

да сте живи и здрави - мислех, че детето ми не е наред, защото определено доста се различава от тукашните в отрицателна посока. Сега си правя извода, че си е наред - всичко е ген - тук са датчанчета, а моето е българче - взело гени от мама. Няма и 2 седмици ходи на ясла, но вече там е център на внимание и за него се полагат специални грижи.  И понеже е по-различен, а и си пада малко сваляч, та вече всички момиченца искат да си играят с него  Само те са в състояние да го накарат да се усмихме до уши - иначе е киселяч и прави даскалките диви и щастливи

ДЖУЛ,КИАРРА,пазете децата си ,но и покъщнината,защото моя приятелка с момченце под 2 год. остана без комп-р,без жичен телефон,без мобилен тел. и без ДВД.Малкият терминатор отскубнал де що видял кабели,жици,вратички и т.н.Накрая взел,че съборил целия телевизор на пода и крачето леко пострадало.Чудо е ,че с толкова се е разминало!А жената си го гледа много съвестно,но той е бърз и успява.

Къпинче, то че ги пазим, с четири очи ги гледаме и ги пазим. Но са толкова бързи и и зобретателни, че Господ да ги пази
Не сме вещомани с баща му, но ми се иска някак си покъщината да оцелее, освен това. Абе ще се справим някак си.

Къпинче, какво да ти кажа, много си права. Малката много обичаше да ходи при телевизора и да натиска всички копчета по него или пък да "гали" героите на екрана. Дистанционните й бяха любима играчка, хвърляше ги или пък им вадеше батериите. Принудих се да преместя холната масичка пред тв-то и DVD-то за да няма достъп до тях. Друг интересен обект за нея стана компютъра, само да издебнеше, че съм седнала пред него, идваше и директно го изключваше от копчето или пък ми изваждаше буксите на слушалките. Разбрах й намека и вече седя пред него само когато тя спи, но за всеки случай сложих пред кутията на комп-а столчето й за хранене. Сега се чудя какво да измисля, за да си опазя пералнята и микровелето, за сега затварям вратата към кухнята но това не е решение. Мобилните и стационарния телефони вече са вдигнати на високо, че баща й се сбогува с последния си телефон. Та така, по цял ден вървя след нея, за да не докопа и нещо друго за което още не съм се сетила и да остана и без него

Да права си без наказание няма да се разминем. Аз смятам като стане твърде напечено да използвам "Тайм-Аут" ефекта. При моя син ще има идеално приложение (той мрази да е сам). Този метод е да оставиш детето само, като времето се определя от възрастта му, моя ще стане на 2г. съответно за 2 мин. Но в общи линии се разбираме с приказки, рядко изпада в кризи и се налагат по строги мерки. За сега съм го прилагала 1 път „тайм-аут” ефекта и имаше ефект. Но неможах да го задържа повече от 1мин. там, не,че съм го мъчила де, но го оставих и излязох, той дойде след 1 мин. и се гушна в мен. Добре е детето да те вижда през периода на „тайм-аут” но при нас няма как да стане, вратите ни не са стъклени. За щастие моя син е от по лесните, мотивират го похвалите и за сега е по лесно. Но това "за сега" не знам до кога ще е.

Не знам дали точно тук му е мястото, но коментирахме вчера с една приятелка за нееднозначните послания и ми се стори интересно...
Какво имам предвид: детето ви удря, вие се смеете (защото ви е гъдел, да речем), а после се чудите защо ви удря пак и го наказвате (имам чувството, че това го правят повече бащите).
Или прави нещо от "забранените неща", но го прави толкова хитро и изобретателно, че казвате "Нее", смеейки се.
Аз например се улавям често, че като направи беля, казвам "Еее, браво".
Майка ми също редовно ги прави такива: детето тръгва към стълбите, а тя със сияйна усмивка казва "Ааа, там има буууф"...
Мисълта ми е, че когато поставяме граници и налагаме правила, трябва да си даваме сметка за тези неща и строгостта да е не само в думите, а и в погледа, в интонацията, в позата дори... Децата не разбират от ирония и приемат нещата буквално, затова е добре да им се обяснява кратко, ясно и разбираемо... А не като мъжа ми, който казва "Ти какво се опитваш да демонстрираш с това поведение?"

Да, не вербалния език е много показателен. Аз гледам, че моя син, реагира не толкова от думите, а от тона на гласа и от погледа ни. Така преценява колко е сериозна работата и до колко може да си позволи да отлага изпълнението на дадена команда, примерно да не пипа там където е опасно.
А за иронията – много е вредна при възпитанието.
А за хумора, голям са майтап. Хич не разбират от шеги, онзи ден малкия ме кара да му сядам на детското колело. И аз се пошегувах с него като му казах: Ами кой ще ми измие чиниите, искаш ли ти да измиеш чиниите, докато мама се вози!? Но детето го прие на сериозно и хукна, опитах се да му обясня, че мама се шегува, но той ревна и ми вика „мийм чинийчки” 

Да повдигна темата
Май установих нещо с мойто гевезе. Значи цял ден при баба си се държи добре и после.....................става страшно. Но не и толкова страшно, колкото беше в няколкото дни преди да пиша в темата. След обстоен анализ  стигнах до извода, че е било реакция на детето към мен. Около Коледа-Нова година си бях взела почивни дни, та се гледахме с него почти 3 седмици. Екшъна почна, като се върнах на работа. Сега като че ли пак свикна да не е с мен през деня и нещата се закротиха. Четох и в някоя от другите теми, че детенце може да слуша само по един човек и е нормално да запази всички магарии за мама
А иначе за тона и погледа съм съгласна. Но това го знаят и дзверчетата, защото мойто всячески се опитва да ме разконцентрира и разсмее........и аз душа нося, понякога успява

Аз съм достигнала до същия извод ,децата не разбират от ирония и хумор!Старая се максимално да не си испускам и нервите,защото детето не ме разбира защо крещя и почва да плаче понеже я хваща страх.Но някой път просто..