Верити, 
, някои хора са повече егоисти , и това не им дава възможност да са по-широко скроени.
, някои хора са повече егоисти , и това не им дава възможност да са по-широко скроени. - Публикувана: 2 май 2007, 20:15 ч.
- Последно мнение: 2 септ. 2007, 00:41 ч.
Днес ми е мъчно, защото.....
милички ,прегръщам ви всички и така добре ви разбирам.Идеми да ревна,а съм на работа и няма как. 
Вкъщи също се здържам да не разтройвам милото и всичко тая в себе си.Това хич не е хубаво,защото всичко трупам и понякога ми идва в повече.И на мен ми е мъчно за много неща:
- мъчно ми е за първото ми бебенце,което август щеше да направи 1г.
- мъчно ми е за близначетата,които вече щях да гушкам.
- мъчно ми е за близките ми,че страдат много заедно с мен.
-страшно ми е мъчно за майка ми,която преживява всичко повече и от мен,а в същото време ми дава толкова сили милата.Мъчно ми е,че може никога да не се зарадва на внуче,ако аз не мога да и го дам,защото сестра ми са я изпуснали при раждането и е с множество увреждания.Мъчно ми е , че всместо аз да и давам сили,тя дава на едно физически увредено дете и едно емоционално увредено дете.
- мъчно ми е за всички семейства борещи се със стерилитет и за всички изгубили дечицата си.
Вкъщи също се здържам да не разтройвам милото и всичко тая в себе си.Това хич не е хубаво,защото всичко трупам и понякога ми идва в повече.И на мен ми е мъчно за много неща:- мъчно ми е за първото ми бебенце,което август щеше да направи 1г.
- мъчно ми е за близначетата,които вече щях да гушкам.
- мъчно ми е за близките ми,че страдат много заедно с мен.
-страшно ми е мъчно за майка ми,която преживява всичко повече и от мен,а в същото време ми дава толкова сили милата.Мъчно ми е,че може никога да не се зарадва на внуче,ако аз не мога да и го дам,защото сестра ми са я изпуснали при раждането и е с множество увреждания.Мъчно ми е , че всместо аз да и давам сили,тя дава на едно физически увредено дете и едно емоционално увредено дете.
- мъчно ми е за всички семейства борещи се със стерилитет и за всички изгубили дечицата си.
и на мен ми е мъчно. Щях да бъда мама на още две деца.
държа в ръцете Грета, а плача и си мисля за другите бебета които ги няма.
мъчно ми е - а обичта ми е голяма.
мъчно ми е за една хубава мама- а в очите и има мъка.
Мъчно ми е, че и пратих снимката на нейното дете, а то го няма вече.
Мъчно ми е, че не мога да заменя с нищо болката
мъчно ми е ...........
светле
държа в ръцете Грета, а плача и си мисля за другите бебета които ги няма.
мъчно ми е - а обичта ми е голяма.
мъчно ми е за една хубава мама- а в очите и има мъка.
Мъчно ми е, че и пратих снимката на нейното дете, а то го няма вече.
Мъчно ми е, че не мога да заменя с нищо болката
мъчно ми е ...........
светле
Днес ми е много мъчно,защото виждам нови момичета тук.
Отдавна чета този подфорум, но все не се осмелявам да пиша....може би защото моята болка, в сравнение с тази на голяма част от момичетата тук би изглеждала...не знам, лека, безобидна. Преди почти 2 месеца преживях спонтанен аборт в 8 г.с. Бях в чужда държава. Трябваше да мобилизирам всичките си сили, за да реагирам адекватно на ситуацията. После...после вече нямаше как да страдам- щях да повлека и всичките си близки с мен. А ми омръзна, омръзна ми да плача скрита и сама....
И днес ми е мъчно, защото пак тайничко прескочих в Отчетни.
-Защото продължавам да си купувам бебешки списания и да ги изчитам от кора до кора.
-Защото за пореден път прегледът ми от гинеколог беше осуетен. Не съм преглеждана от деня на аборта и дори не знам дали матката ми се е изчистила нормално.
- Защото от няколко дни съм на нова работа, в която никой не знае какво ми се е случило и защо понякога както си стоя, очите ми се пълнят със сълзи.
-И не на последно място- мъчно ми е, защото непрекъснато в тези теми се появяват нови момичета, а аз не мога да намаля болката им по никакъв начин.
-И ми е мъчно, много ми е мъчно, защото вярата ми в справедливия свят се изпарява с всеки изминал ден....
И днес ми е мъчно, защото пак тайничко прескочих в Отчетни.
-Защото продължавам да си купувам бебешки списания и да ги изчитам от кора до кора.
-Защото за пореден път прегледът ми от гинеколог беше осуетен. Не съм преглеждана от деня на аборта и дори не знам дали матката ми се е изчистила нормално.
- Защото от няколко дни съм на нова работа, в която никой не знае какво ми се е случило и защо понякога както си стоя, очите ми се пълнят със сълзи.
-И не на последно място- мъчно ми е, защото непрекъснато в тези теми се появяват нови момичета, а аз не мога да намаля болката им по никакъв начин.
-И ми е мъчно, много ми е мъчно, защото вярата ми в справедливия свят се изпарява с всеки изминал ден....
А непрекъснато си мисля за изгубеното ми детенце. Щеше вече да е малко човече,смеещо се и протягащо към мен ръчички. Вместо да гледам детето си,работя на пълна пара,само и само мислите ми да са на друго място. Отговарям на въпроси,които хем ми носят много болка,хем поставят хората,които са ми ги задали,в ужасно глупава ситуация и на всичко отгоре обикновено аз тях трябва да успокоявам,а не те мен...
Но сме белязани от болката. И за себе си знам,че очите ми никога няма да блестят така,както блстяха преди...
Но сме белязани от болката. И за себе си знам,че очите ми никога няма да блестят така,както блстяха преди...
Мъчно ми е че родителите ми се съсипаха покрай мен,а знам че мама би дала душата си да ни ми се беше случвало това.
Мъчно ми е че близките ми се правят ,че нищо не е било.
Мъчно ми е ,че ме съжаляват-усещам го зад гърба си .
Мъчно ми е ,когато ме питат -защо плачеш.Като че ли няма защо.
Мъчно ми е ,че когато видя познат се чудя къде да се скрия.
Мъчно ми е ,че никой не може да ми обясни защо се случи това.
Мъчно ми е ,че дъщеря ми ще остане самичка.
Мъчно ми е ,че понякога съм невидима.
Мъчно ми е за толкова много неща,че не мога да ги напиша всички.
Светле,благодаря за темата.
Мъчно ми е че близките ми се правят ,че нищо не е било.
Мъчно ми е ,че ме съжаляват-усещам го зад гърба си .
Мъчно ми е ,когато ме питат -защо плачеш.Като че ли няма защо.
Мъчно ми е ,че когато видя познат се чудя къде да се скрия.
Мъчно ми е ,че никой не може да ми обясни защо се случи това.
Мъчно ми е ,че дъщеря ми ще остане самичка.
Мъчно ми е ,че понякога съм невидима.
Мъчно ми е за толкова много неща,че не мога да ги напиша всички.
Светле,благодаря за темата.
И аз благодаря. Просто незнам какво още да добавя.........освен
Светле,благодаря за темичката!
Чета и очите ми се пълнят със сълзи.....
И на мен често ми е толкова мъчно,а няма с кой да го споделя!Вие сте единствените,които можете да ме разберете.Мъчно ми е трябваше да имам бебче на 4 месеца и половина....или поне да съм бременна в 5-тия месец....Мъчно ми че и двата пъти радостта ми беше прекъсната....Никога няма да забравя колко бях щастлива когато забременях първия път.Въобще не си и представях че това щастие може да ми бъде отнето.Втория път беше различно-тревогите и страховете бяха повече от радостта.Не можех да се зарадвам истински.Чудя се какво ли ще бъде когато забременея отново?Ще имам ли сили въобще да се зарадвам?!
Когато видя накоя бременна по улиците,винаги я поглеждам със завист.Толкова ми се иска и на мен!
Днес видях едно списание "Моята бременност".Стана ми мъчно че няма за какво да си го купя,а трябваше да има.....
По пътя за Атина спряхме до един огромен детски магазин.Аз не влезнах....Стана ми мъчно че няма за кого да пазарувам от там!Моите бебчета ги няма........
Кики Ники е права!Ние сме белязани от болката.И очите ни никога няма да блестят така,както блестяха преди!
Чета и очите ми се пълнят със сълзи.....
И на мен често ми е толкова мъчно,а няма с кой да го споделя!Вие сте единствените,които можете да ме разберете.Мъчно ми е трябваше да имам бебче на 4 месеца и половина....или поне да съм бременна в 5-тия месец....Мъчно ми че и двата пъти радостта ми беше прекъсната....Никога няма да забравя колко бях щастлива когато забременях първия път.Въобще не си и представях че това щастие може да ми бъде отнето.Втория път беше различно-тревогите и страховете бяха повече от радостта.Не можех да се зарадвам истински.Чудя се какво ли ще бъде когато забременея отново?Ще имам ли сили въобще да се зарадвам?!
Когато видя накоя бременна по улиците,винаги я поглеждам със завист.Толкова ми се иска и на мен!
Днес видях едно списание "Моята бременност".Стана ми мъчно че няма за какво да си го купя,а трябваше да има.....
По пътя за Атина спряхме до един огромен детски магазин.Аз не влезнах....Стана ми мъчно че няма за кого да пазарувам от там!Моите бебчета ги няма........
Кики Ники е права!Ние сме белязани от болката.И очите ни никога няма да блестят така,както блестяха преди!
Ние сме белязани от болката.И очите ни никога няма да блестят така,както блестяха преди!
но не всеки белег е грозен, някои носят познание и дават неща, които другите няма никога да усетят по този начи н по който вие!
да очите няма д блестят... но те няма да блестят с онзи стария блясък, защот в тях има нов! да той може да е солен и горчив понякога, но пък чрез него светя се вижда по нов начен!
Катнадийн до някъде е права. Моите очи също помръкнаха, гледам се - не съм същата. Бях жена с душата на дете, а сега се чувствам сякаш остарях безвреме. Но може би никой, който не е минал през ада, момичета, не цени така живота, както ние. Живот без елементарните дребнавости на другите, без дребните нещица, на които сме обръщали преди внимание. Така е, но това ме лиши от елементарното ежедневно спокойствие и щастие. Гледам хората как живеят - спокойно, различно, във смях и веселие. А аз всеки един миг, в който се почувствам дори мъничко щастлива, се сещам пак за Поли, че я няма да сподели с нас нашата радост, обич, топлина, да я прегърнем, да и дадем щастието, което и се полагаше, като на всяко дете, да бъде с нас. Никога няма да бъде същото. Да, белязани сме, различни, и никога няма да бъдем същите. Мъчно ми е...
някъде бях чела, че в грозното има красота, в болката - радост
никога едно нещо не е само - винаги е съпътствано и с противоположното му чувство - стига човек да се опита да го види!
знаете ли кое ни различава от източните култури - това как възприемаме смъртта
ние тъжим сякаш това е края
- те - те възприемат смъртта като ново начало, че и по-добро!
те се радват за своите умрели, защото това е един нов живот за тях, по-добър и по-хубав от този дето са имали...защото това е тяхната карма и те знаят, че някой ден всички пак ще се срещнем!
и знаейки, че за отишлия си това е по-доброто - те не тъгуват, защото тъгата е израз на тяхната болка...а не на болката на този дето си е отишал
а те са готови да загърбят болката си заради щастието на този дето на тях ще им липсва, но пък и този дето е на по-хубаво място или вече е поел своя нов път!
не е лесно да загубиш, но загубата за един - е печалба за друг! нищо на този свят не е безсмислено и напразно! в смъртта има многто смисъл - просто на нас не ни е дадено да разберем точно какъв /иначе бихме опорочили всичко/. и така чрез това безсмислено в нашите очи тежко изпитание - ние преминаваме през този изпит...и имаме шанса да научим нещо, което ни е необходимо в живота
болката и тъгата винаги са били силни чувства позволяващи на най-доброто и лошото съответно да изкристализира в душата ни.
от нас зависи кои кристали ще запазим
тъгата е нормално и естествено чувство
дори желанието да бъдеш на нечие място
всяко чевство е естествено в някакви граници
единственото което не бива - е да ставаме РОБЛИ на което и да е чмувство, вещ, човек! дори в библията пише, че не бива да си създаваме идоли
е това важи и за чувствата ни
тъгувайте, плачете, нека ви обзема и гняв и мъка и болката и ... всички онези чувства които бушуват в сърцето и ума ви! но нека след това душата ви се освободи от тях и им позволи да си идат!
нормално е да се веселите, да продължите да живеете! иначе ако това не беше не само нормално а и необходимо - повярвайте нямаше да се случва.
позволете си да бъдете пак щасливи - заради онези които не са до вас! защото те вярвам чувстват вашата тъга и болка и тъжат с вас - защото не могат да ви помогнет!
затова заради тях - като стигнете дъното и поседите там... изплумвайте - поне опитайте - ако не сте събрали достатъчно сили - ще го осетите и пак ще поизчакате...но идва момент когато течението ще ви понесе нагоре към светлината и ежедневното щастие и нещастие на вашия живот.... позволете му да ви изтластка нагоре! не стойте на дъното на своята тъга насила и от страх, че не е редно вие да продължите, когато най-скопото ви го няма! бъдете силни и последвайте своята съдба... и рано или късно пак ще сте заедно с любимото същество!
никога едно нещо не е само - винаги е съпътствано и с противоположното му чувство - стига човек да се опита да го види!
знаете ли кое ни различава от източните култури - това как възприемаме смъртта
ние тъжим сякаш това е края
- те - те възприемат смъртта като ново начало, че и по-добро!
те се радват за своите умрели, защото това е един нов живот за тях, по-добър и по-хубав от този дето са имали...защото това е тяхната карма и те знаят, че някой ден всички пак ще се срещнем!
и знаейки, че за отишлия си това е по-доброто - те не тъгуват, защото тъгата е израз на тяхната болка...а не на болката на този дето си е отишал
а те са готови да загърбят болката си заради щастието на този дето на тях ще им липсва, но пък и този дето е на по-хубаво място или вече е поел своя нов път!
не е лесно да загубиш, но загубата за един - е печалба за друг! нищо на този свят не е безсмислено и напразно! в смъртта има многто смисъл - просто на нас не ни е дадено да разберем точно какъв /иначе бихме опорочили всичко/. и така чрез това безсмислено в нашите очи тежко изпитание - ние преминаваме през този изпит...и имаме шанса да научим нещо, което ни е необходимо в живота
болката и тъгата винаги са били силни чувства позволяващи на най-доброто и лошото съответно да изкристализира в душата ни.
от нас зависи кои кристали ще запазим
тъгата е нормално и естествено чувство
дори желанието да бъдеш на нечие място
всяко чевство е естествено в някакви граници
единственото което не бива - е да ставаме РОБЛИ на което и да е чмувство, вещ, човек! дори в библията пише, че не бива да си създаваме идоли
е това важи и за чувствата ни
тъгувайте, плачете, нека ви обзема и гняв и мъка и болката и ... всички онези чувства които бушуват в сърцето и ума ви! но нека след това душата ви се освободи от тях и им позволи да си идат!
нормално е да се веселите, да продължите да живеете! иначе ако това не беше не само нормално а и необходимо - повярвайте нямаше да се случва.
позволете си да бъдете пак щасливи - заради онези които не са до вас! защото те вярвам чувстват вашата тъга и болка и тъжат с вас - защото не могат да ви помогнет!
затова заради тях - като стигнете дъното и поседите там... изплумвайте - поне опитайте - ако не сте събрали достатъчно сили - ще го осетите и пак ще поизчакате...но идва момент когато течението ще ви понесе нагоре към светлината и ежедневното щастие и нещастие на вашия живот.... позволете му да ви изтластка нагоре! не стойте на дъното на своята тъга насила и от страх, че не е редно вие да продължите, когато най-скопото ви го няма! бъдете силни и последвайте своята съдба... и рано или късно пак ще сте заедно с любимото същество!
Catnadeen, толкова мъдрост има в думите ти...
Накара ме да се замисля над много неща,въобще над всичко,което ми се е случвало.
Дано някога успея,а и всички ние успеем,да изплуваме.Дано наистина успея да се освободя от всички тези противоречиви чувства,които не ми дават мира.И когато някой ден се науча да споделям и да не преглъщам горчилката,може би ще ми олекне-поне малко.
Накара ме да се замисля над много неща,въобще над всичко,което ми се е случвало.
Дано някога успея,а и всички ние успеем,да изплуваме.Дано наистина успея да се освободя от всички тези противоречиви чувства,които не ми дават мира.И когато някой ден се науча да споделям и да не преглъщам горчилката,може би ще ми олекне-поне малко.
...пак дойде втората половина на цикъла ми и пак съм примряла от ужас. Това даже не е страх, то е много повече. Явно никога няма да свърши. Изморих се, изхабих се от страх. Толкова се старах да се променя, да подходя по друг начин - не става. Не мога да спра да мисля, има толкова много "Ако...". Плаче ми се...от страх и безсилие. А толкова исках този път да е различно, да спра да треперя от ужас, да нямам усещането, че сърцето ми ще спре от страх. И всичко това на фона на абсолютната убеденост, че няма да стане. Не искам и да си представям колко голям ще е ужасът ако някой ден все пак забременея...Искам си живота обратно...
Извинете, че се намесвам в темата ви. Не съм губила дете и се моля никога да не ми се случи 
На никого , никога!!!!!!! Загубих мама и тате и знам, какво е безсилие и гняв. Знам какво е да искаш да дадеш живота и сърцето си, да си готов да направиш ВСИЧКО, за да се променят нещата, но никой не ти предлага такава сделка. Не се сравнявам с вас, защото болката ви е ада на земята и душата. Просто искам да ви "подаря" един откъс от "Малкият принц":
"И ето шест години вече оттогава....Никога не съм разправял тая случка. Другарите, които ме намериха, бяха доволни, че ме виждат жив. Аз бях тъжен, но им казах: "Това е от умората...."
Сега малко съм се утешил. Тоест...не съвсем. Но, зная, че той се е върнал на своята планета, защото на разсъмване не намерих тялото му. А то не беше толкова тежко тяло....И нощем обичам да слушам звездите. Досущ като петстотин милиона звънчета....
И ако тогава някое дете дойде при вас, ако се смее, ако има златни коси, ако не отговаря, когато го разпитват, ще отгатнете, кое е то. Тогава бъдете любезни!
Не ме оставяйте да бъда толкова тъжен: пишете ми веднага, че той се е върнал...."
На никого , никога!!!!!!! Загубих мама и тате и знам, какво е безсилие и гняв. Знам какво е да искаш да дадеш живота и сърцето си, да си готов да направиш ВСИЧКО, за да се променят нещата, но никой не ти предлага такава сделка. Не се сравнявам с вас, защото болката ви е ада на земята и душата. Просто искам да ви "подаря" един откъс от "Малкият принц":"И ето шест години вече оттогава....Никога не съм разправял тая случка. Другарите, които ме намериха, бяха доволни, че ме виждат жив. Аз бях тъжен, но им казах: "Това е от умората...."
Сега малко съм се утешил. Тоест...не съвсем. Но, зная, че той се е върнал на своята планета, защото на разсъмване не намерих тялото му. А то не беше толкова тежко тяло....И нощем обичам да слушам звездите. Досущ като петстотин милиона звънчета....
И ако тогава някое дете дойде при вас, ако се смее, ако има златни коси, ако не отговаря, когато го разпитват, ще отгатнете, кое е то. Тогава бъдете любезни!
Не ме оставяйте да бъда толкова тъжен: пишете ми веднага, че той се е върнал...."