Но само човек, който е преживял загуба на близък може да разбере борбата от чувства, които бушуват.
Понякога се осъзнават и оценяват много минали моменти, на които не им е било обръщано съществено значение.
И така в хаоса от мисли си задавам много въпроси от рода на:
Трябва ли човек да получи рана в сърцето си за да промени отношението си към живота и да оцени неговата уникалност?
Много ли усилия изисква действието: със събуждането си човек да се усмихне и да се зарадва, че отново ще види слънцето?
Трудно ли е да имаме Човешко отношение един спрямо друг?
Не трябва ли да уважаваме мнението на другите?
По-добра ли е критиката зад гърба на човека, отколкото онази другата - градивната пред съгрешилия?
Това виждам всеки ден на работа, на улицата сред познати и непознати
Не е ли време да станем малко повече Човеци или все така ще продължаваме по линията, че Човек е Човек, когато е човек на друг Човек