На етажа, на който живея съседи са ми двама старци на по над 80 години. Единият е вдовец и едвам крета, ходя да му пазаря от време на време. Другият не е никак добре ( предполагам е преживял няколко инсулта, защото никак не е добре с главата...все се налага да му припомням коя съм ),живее със съпругата си, която е също толкова възрастна. Прибирам се онзи ден и виждам самотния дядо стои едва държащ се на краката си на стълбището и вика на някой видимо притеснен. Питах го какво става, а той " Моля те, настигни го! Ще го блъсне някоя кола ! " Тръгвам аз да тичам по стълбите ( при все че живея на 12-ия етаж ) и виждам другия дядо по пантофи слиза надолу. Започвам да го увещавам да се качи, а той сигурно за 30 път ми повтаря че не ме познава и че нещо се опитвам да го излъжа. Отказва да се качи и върви надолу. Обяснявам че живея до него, че ме познава, че ще се изгуби, без резултат...не ме помни и това е. Изумлението ми....Почти стигнали до първия етаж се обръща и ми казва " Остави ме, не те познавам и нз къде се намирам, но отивам да търся жена си " . От другите съседи бях чула, че са я взели в болница. Направо онемях, за части от секундата ми замръзна всичко...Да не помниш никого, да си нямаш идея къде се намираш и какво правиш, но жена си....
Това е. Потърсих помощ от хората на партера и успяхме да го приберем човечеца. Иска ми се да вярвам...всъщност аз вярвам в истинската любов. В любовта, за която тривиално казват че е безгранична и неподвластна на времето и всичко останало. Пожелавам на всички ни да я изпитаме. Това е, просто исках да споделя.
Това е. Потърсих помощ от хората на партера и успяхме да го приберем човечеца. Иска ми се да вярвам...всъщност аз вярвам в истинската любов. В любовта, за която тривиално казват че е безгранична и неподвластна на времето и всичко останало. Пожелавам на всички ни да я изпитаме. Това е, просто исках да споделя.
