Етично?

О, да!
В по-предишната ми работа имаше една, която в последствие стана главен секретар. Непрекъснато ми дишаше във врата- "тука има грешчица"...след половин час търсене и мислене от моя страна, пристигаше: "о, няма грешчица тук, я прегледай ей онова, че май колежката ти има грешчица".
След известно време отиде да работи в БНБ на ръководен пост. Мина да си каже "довиждане" с колегите. Някои я целунаха, други тя се опита.
Като дойде ред мен да ме целува и казах, че винаги ми е била пример. И още ми е, което е напълно вярно. Не мога да я понасям като човек, но я уважавам безкрайно като професионалист.
Обаче тогава ми идеше да и кажа, че тамън съм минала през годишните здравни задължитлени прегледи и след целувките не ми се ще да ходя пак...

Ще предложа на потърпевшия да му стана свидетел в съда. Делата за обида са бързи, лесни и има ефект от тях(от опит говоря).

Три години изтърпях подобен шеф. Когато си говорим с колеги от гилдията всеки вика - Щом си оцеляла при него, ще оцелееш навсякъде.

Обидите, епитетите и прочие бяха само прелюдия от негова страна. Следваха щипане, скубане на коси, дърпане по отношение на колежки - абе качествен пещерняк. Тактиката - влизаш му в тона. Поне аз де, защото не си държа устата затворена. На всяка негова реплика - моя. В същия дух. И така три години. Накрая напуснах. Молеше ме да остана. Е, нервите ми бяха по-скъпи.

Простаците са навсякъде. И аз имах една такава шефка, която известно време наблюдавах как унизително се държи с хората и как ги обижда и то пред публика. Обещах си, че ако посмее да крещи и на мен и да ме обижда няма да и се дам.
Естествено дойде и моя ред. Разкрещя ми се и започна да ме обижда, но аз се бях подготвила психически и не и останах длъжна и то пред публика. Накрая и двете се тресяхме от нерви. На другия ден ме извика на саме да пием чай и да си оправим отношенията. Обяви ме за луда и ми каза да отида на психиатър. Самата тя откакто си пиела хапчетата била много добре. 
И така до края на годината всеки път, когато ме чуеше по разни поводи по телефона ми казваше, че не съм добре и да съм идела на психиатър. Махнах се от там, но бях пред дилемата да подам жалба срещу нея. Никой обаче нямаше да застане зад мен от колегите и да свидетелства в моя полза, макар че всички са и сърбали супата.

     подкрепям

Едва ли бих си замълчала. Но бих се замислила дали някой друг би направил същото, ако мен ме унижават.
Винаги съм се чудела, толкова ли е силна склонността за подчинение или финансовата страна, че хората са готови да търпят всякакви унижения от началниците си. Или може би е нещо друго.

Нагледала съм се на какво ли не са способни някои, само за да са угодни на шефа. Да получат благоволението му и някой и друг мезерен лев над заплатата си.
Особено пък в нашата сфера има такива екземпляри. Шефът я обижда, злепоставя, а тя се смее и чак се извинява.
Траят си хората, защото наистина са зависими.
Рядкост са тези, които не търпят подобно отношение, но малко са шефовете, които се осъзнават и  оценяват възражението на подчинения си. Повечето гледат да се освободят от устатниците.

Все бунтовници са се събрали в тази тема. Дали да очаквам някой да си каже "шефът редовно ме унижаваше и ме навикаше като гъз, но аз си мълчах от страх да не загубя работата си"?

ясно, че едва ли някой ще си каже.
Що се отнася до мен, достатъчно много шефове съм имала на главата си. Накрая стигнах до извода, че е по-добре да поема собствен риск, че поне да се съобразявам само с клиентите, които всъщност правят успеха. Трябва много да няма накъде, че пак да стана наемен работник.

Да, но не се връзвам. Такива рано или късно си намират майстора от някой по-голям шеф или пък ги хващат в издънка. Вече няколко такива се смениха, а аз още съм там.

Била съм както свидетел на чужди унижения, така и потърпевша от такива със служебен характер. Не съм кротка, но определено си знам интереса, освен това съм откровена. Няма да се бия в гърдите в анонимен форум колко съм смела и самоотвержена. Истината, поне реално най- често срещаната е, че човекът у нас е търпелив и мазохист, понеже няма голям избор. Няма смисъл да убеждавам когото и да било, че за хора без гръб и връзки не е лесно смяна на работа само заради лошо отношение на един началник.
Въпреки това човек трябва да има предел на търпението си. Чета тук една дама, която е получила като "подарък" от такова съприкосновение в комбинация с търпение хипертония. Аз познавам диабетици, хипертоници, дама с проблеми на щитовидната жлеза, като последици от служебни дългогодишни конфликти. Сменила съм и съм видяла много и различни колективи- работата ми го предполага. Нито веднъж, обаче, не съм видяла при непочтено отношение и направо гадно поведение на поредния вживяващ се в нарцистичната си личност шеф някой да застане явно на страната на слабия.
На "млади години" съм се опитвала и съм получавала насрещни удари и големи проблеми. Годините и опитът ме научиха, че фронтално не се атакува по- силен противник. Глупаво е, няма смисъл. Не ми е цел да ставам подла, но се научих да изчакам, да събера козове, да събера, ако мога, хора на "моя" страна, да изчакам удобен момент и да атакувам, когато е слаб. Какъв смисъл има да атакуваш стената с невъоръжена гола глава? Научих се да се "въоръжавам" предварително, да чакам и да действам, когато усетя, че моментът е настъпил.
Случва се понякога такъв момент да не настъпи или просто търпението ми да се окаже с предели. Тогава просто си търся друг вариант и напускам, след като го намеря.
Не обичам да лъжа. Действам точно така. Истината е, че така действат всички, които познавам лично. Не твърдя, че светът се заключава в мен и моите познати, но това е моят опит.

Кой както си го направи.
навсякъде съм си казвала, че когато съм имала шеф, колкото той ме е избирал, толкова и аз
Шефове под път и над път
Мога да работя само за човек, който уважавам и от който имам какво да науча
Пробвах за двама, които се държаха перфектно и с уважение, но не се получи.
Трябва да е някой, на който се възхищавам, за да давам всичко от себе си.


Никой не е длъжен да мълчи на комплексари.

случвало ми се е - и на мен, и на колеги. една такава преди 8 години не издържах и напуснах. работата не беше лоша, но онази беше луда, вулгарна и нагла. казах и го и си тръгнах. на настоящата ми работа също са ме унижавали - мъже-шефове-комплексари. първият изтърпях, защото знаех, че си тръгва. вторият също. на третия казах, че ще го съдя и наистина го имах предвид. спряхме да си говорим и така вече 4 години. а сега и той ще си тръгва. ако нещо ме стресира, пак ще му кажа, че ще го съдя. тъпо  ми е като цяло, но тази работа си я къткам, че не е лоша.

Имах такъв шеф - изключителен професионалист. Интересно беше, че по същия начин се държеше и с децата си пред нас. Навикваше ни като ученички и наред. Той обаче го прилагаше с цел - така създаде невероятни хиени в бранша, в която самия той е акула. Награждаваше всеки, минал железния му тест, в степен, в която го е и унижавал. Подобни същества са особено търсени и ценни кадри за работодателите. Но от всяко дърво, свирка не става.
Съжалявам, не че загубих работата си, а контакта си с него. Научих доста...