Аз мисля, че това е излишен въпрос, 90 %(др 10 % просто не си признават) от жените са готови да имат дете след една определена възръст и тя е в началото на 20-те ни години....
- Публикувана: 10 апр. 2008, 10:14 ч.
- Последно мнение: 30 май 2009, 09:00 ч.
мама или татко поиска пръв бебе?
Извинявай, но не мога да си представя здравомислещо младо момиче, което да иска да стане майка в началото на двайстетте си години. Ако нямаш никаква друга алтернатива в живота - добре, но съм убедена, че едва ли това ще бъде съвета ти към собствената ти дъщеря някой ден ...
Аз мисля, че това е излишен въпрос, 90 %(др 10 % просто не си признават) от жените са готови да имат дете след една определена възръст и тя е в началото на 20-те ни години....
Мисля, че съм здравомислеща и съм на 22, искам бебе 
Не виждам нищо лошо в това, тук има още много като мене и още много, които са родили преди да достигнат тази възраст 
Извинявай, но не мога да си представя здравомислещо младо момиче, което да иска да стане майка в началото на двайстетте си години.
Аз исках. Пожелах си го, духайки свещичките върху тортата на 23тия си рожден ден. На 24тия ми вече правихме опити.
Въпреки че тогава бях студентка, харесвах си специалността (радвам се, че се дипломирах), но бях готова и да прекъсна временно, заради бебе.
При нас първо мъжлето поиска да става татко,но аз още учех в университета, после трябваше да си намеря работа,после трябваше да мина на постоянен трудов договор, после трябваше да се построи жилището и чак след като се случи всичко това се съгласих.Сега и двамата се надяваме и чакаме всеки месец добрата новина.Дано да е скоро 
аз съм на 23 и вече искам бебоче,макар че съм склонна да го отложа още известно време,за да съм напълно подготвена..живот и здраве,обаче смятам догодина да започваме с опитите.. 
иначе мъжът ми иска детенце,но като че ли и той все още има някакви резерви,които надявам се,скоро ще преодолее..
иначе мъжът ми иска детенце,но като че ли и той все още има някакви резерви,които надявам се,скоро ще преодолее..
започнах малко да го тормозя.. в смисъл, че за мен това се бе превърнало в цел номер едно. (нещо, което не препоръчвам никому )
)при нас той си го е помислил пръв и дори се е чудил как ще ме убеди, отлагал е! и аз стигнах сама до тази идея! чудехме се дали сега е подходящия момент, но решихме, че едва ли някога ще се чувстваме на 100% готови и затова когато стане! е да ама не! от ноември опитваме и не става, да не е много ама не е и малко! и на мен ми превъртяха бушоните! сега го осъзнавам! това ми се превърна във фикс идея! завладя цялото ми време, мисли и пространство! станах непоносима!!! ревове, нерви а знам, че така няма да стане! лошото е, за мъжчето, защото аз се успокоявам от време на време а той макар и нищо да не казва сега усещам е на тръни през цялото време! а аз толкова си го обичам! и си мислех, че ако имаме бебенце ще сме още много по щастливи а вместо това превръщам живота ни в ад! не е това начина! не ме разбирайте погрешно, не пиша това за да се оплаквам а с надеждата, ако мога да помогна с опит да не стигате до там! един ден чудото ви ще се случи и няма нужда от изнасилване!!!!!
пп дано и аз успея да се поуча от това
Аз мисля, че това е излишен въпрос, 90 %(др 10 % просто не си признават) от жените са готови да имат дете след една определена възръст и тя е в началото на 20-те ни години....
И ти пожелавам да не преминаваш през това, което преминават повечето като мен !!!!
А съвета към моята дъщеря ще е да следва мечтите си и ще я подкрепям, както го прави семейството ми.
Чувствам се лични засегната от думите ти! Имам си прекрасен съпруг, чудесно семейство, хубав живот и не виждам лошо в това да имам дете дори и на 22 години !
Спирам, щото много се ядосах !!!
Ами преди около повече от 2 години аз дадох идеята, но мисля че само първа я изказах. Мъжо беше твърдо за и не се е опитвал по никакъв начин да ме убеди да поизчакаме...Сега май даже иска повече от мен бебчето... 
...Милия, тръпне в очакване и той всеки месец и като наближи време за цикъла само ме подпитва-текна ли вече или още не е?...Е поне е десет пъти по-търпелив от мен и не се разочарова толкова лесно...
...Милия, тръпне в очакване и той всеки месец и като наближи време за цикъла само ме подпитва-текна ли вече или още не е?...Е поне е десет пъти по-търпелив от мен и не се разочарова толкова лесно... 
Милото искаше от самото начало на връзката ни... Аз все исках още нещо да се случи в живота ни... После аз поисках, а той трябваше да се стабилизира професионално и финансово, а и с жилище да се подсигурим... И така август миналата година в непринуден разговор в кю-то ни стана ясно, че и двамата вече го искаме бебчо, но никой не смее да каже на другия...
Исках го от много отдавна, но не знаех как да му го кажа. 
Един ден той си позволи да не ме пази. Аз не казах нищо. Погледнахме се, прегърнахме си и ни стана ясно. 
Когато бебчо дълго не се получаваше, започнах малко да го тормозя.. в смисъл, че за мен това се бе превърнало в цел номер едно. (нещо, което не препоръчвам никому)
Един ден той си позволи да не ме пази. Аз не казах нищо. Погледнахме се, прегърнахме си и ни стана ясно. Когато бебчо дълго не се получаваше, започнах малко да го тормозя.. в смисъл, че за мен това се бе превърнало в цел номер едно. (нещо, което не препоръчвам никому
)Точно така стана при нас. Аз вече си знаех, че искам той да е баща на децата ми, но не съм си и помисляла да споменавам (бяхме заедно от скоро, но живеехме заедно още на третия месец). Точно на 6-ия месец връзка се случи това, което описа и бях безкрайно щастлива, че сме на едно мнение без да го обсъждаме. След още 6 месеца се оженихме и така. Сега вече не е толкова романтично, защото се оказа, че по естествен път е почти невъзможно да стане и съвсем се вманиечих и отчаях. Но сме заедно и ще извървим пътя до край.
Уж и двамата го искахме заедно,но аз все не се решавах и си намирах различни поводи за отлагане!Млада съм,току що започнах да правя кариера и т.н.А таткото все си мълчеше,а аз само се измъчвах,че иска бебче,той м/у другото е педиатър и реших,че това му е професионална деформация Така до момента в който не се скарах с шефа си един ден,и разплакана на път за вкъщи си мислех ще ми признае ли някой целият ми труд във фирмата.Отговора беше естествено НЕ!!!така,че аз казах решаващото второ ДА
Така до момента в който не се скарах с шефа си един ден,и разплакана на път за вкъщи си мислех ще ми признае ли някой целият ми труд във фирмата.Отговора беше естествено НЕ!!!така,че аз казах решаващото второ ДА