Колко време е нормално жената да е в траур?

Една година. Повечето обаче удължават срока, точно защото знаят, че все ще се намери някой да попита "редно ли е...".
А какъв е нормалният срок за един вдовец, а Борисе? Половин - един час след погребението?

Общоприето е 40 дни. Тогава се ходи на гроба и там се оставя черния шал и лентичките, които слагат на мъжете. След 40 ден вече може да се почиства къщата, да се пренарежда, да се подарят или занесат в църква дрехите на починалия.
Има и друго - ако преди 40 ден забравиш да сложиш черния шал преди излизане от къщи - край на траура. Не се връщаш и не го слагаш повече. Значи мъртвия така е пожелал и ви е накарал.
Иначе за дансинг и гадже - индивидуално е. Може да ти е мъчно за някого и да търсиш близост, може само да сте се търпяли.
Както казваше баща ми - живота е за живите и е само един. Както си реши жената, тя си знае.

Общо приетия срок за траур е 1 година. Друг е въпроса  как го чувства вътре в себе си...може да скърби цял живот за него и пак да си излиза по кръчми и дискотеки.

Въпросът ти е много относителен.
В моите очи това зависи донякъде и от възрастта.Млада жена,колкото и да е обичала мъжа си в един момент все трябва да се върне към живота.Същото важи и за мъж-вдовец.Няма определен срок,но тогава,когато преживееш скръбта-може да е месец,може половин година,може една,може никога да не я преживееш.

Борисе-на хората устите никога не спират.Не те трябва да са водещото,ако си решил да излизаш с вдовица.

От личен опит говоря....Останах вдовица на 24 години.По това време с мъжа ми живеехме поотделно и бяхме пред раzвод(аz живеех със сегашния си съпруг).Въпреки това в очите на хората и по документи аz бях вдовица.Нямам и нямах  понятие какви са хорските представи....Майка ми почна да ми говори,че сега една година трябва да си седя вкъшти,да не се обличам раzголено(раzбирайте с къси ръкави или иzряzано деколте) и т.н....Не я послушах,в смисъл че не се zарових в пясъка,не съм иzлиzала на дискотки и кафета,но по други причини,имах малко дете...Омъжих се една година след това zа човека с когото имах връzка и не съжалявам...
Ако ме интересува6е мнението на хората,штях да се раzделя с приятеля ми,да живея с родителите си и цял живот да съм нештастна и да се самообвинавам и чувствам виновна,zатова,че съм жива....На чуждия гръб и сто тояги са малко...Никое обштество няма право да определя подобни "неписани zакони".Преzирам теzи,които съдят другите по теzи zакони...Това е повърхностно и жестоко,всеки има право сам да се справи със zагубата си и не виждам zашто вдовиците се слагат в отделна категория...

Този пък въпрос от къде ти дойде???
Човек носи траура и мъката в душата си и не е нужно да ги афишира пред цялото общество, още повече в някакъв ограничен времеви период, който  бил "приет".
Нито да се насилва да ходи на дискотека, нито пък да се спира....
Ама кажи, що питаш все пак...?

И аз знам за 1 година... Но много си зависи от жената...Познавам жена, която все още скърби за починалия си преди 30 години мъж, познавам и жена, която 3 месеца след смъртта на съпруга й получаваше любовно-мръснишки смс-и от друг мъж... За мен и двата варианта са неприемливи, но вторият направо ме отвращава. 

Защо само за вдовиците е въпросът? 

Счита се, че душата на умрелия е на земята до 40 ден. После ако ще и жив/а да се заровиш или пък да се размажеш от танци по дискотеки, няма да те види. Но етикета ще си стои, винаги ще казват: Пък той/тя, дето преди ....време погреба съпруга/та си, снощи ... еди какво си.
Не вярвам на това за 40-те дни, да си кажа. 


Все се сещам за обичаите в Индия преди (май и сега има такива неща в определени провинции) - при смърт на мъжа, жената се изгаря с трупа му  . При смърт на жената - мъжа си взима нова. 

Е, то дължината на траура зависи и от умрелия, де. Ако е бил лайно приживе, колко да го жалят, а? 

Ne знам кое е нормално. Аз не харесвам траур. За мен не е начин да изразиш чувствата си. А и изобщо не се чувствам длъжна да изразявам,че страдам. А за излизането по ресторанти ( по дискотеки не ходя) имам съвсем друго виждане. Починалият се е отървал от този свят, а аз да го оплаквам ден и нощ- не, не е за мен траура.

Боре, спрял си да люпиш семки пред блока явно. Браво!

По темата, май една година, ама това е много относителна работа.

Аз преди няколко дни разсъждавах на тази тема заради участието на Ива Екимова вдовицата на Дими от Сленг в предаването Здравей, България. Може от там да е изскочил въпросът на Борис. Бях много възмутена от това , че се опитаха да накарат жената да се чувства виновна и да се оправдава. Всеки сам за себе си знае, чувства и разбира как да преживее мъката написах писмо и до редакцията и за да не се повтарям, ще копна тук моето мнение по въпроса
Всеки нормален човек скърби или поне се чувства тъжен при загубата на  човек, а когато това е много близък човек чувствата са не много, а  стотици, хиляди , милиони пъти по- силни, по -обсебващи, по-  погубващи. Вярвайте ми винаги съм била състрадателна, но докато човек  не изпита тази болка върху себе си и идея си няма  за какво иде реч.  Няма нищо общо с това което до този моменти си чувствал и мислил, че е  мъка. Това го споделят всички минали през този ад.
 Една такава загуба винаги кара човек да преосмисли живота си, да оцени  кое е важното, специалното и незаменимото в тоя живот,да загърби  дребнавото, егоистичното и показното. Скърбящият човек се чувства  самотен, изоставен, объркан и още хиляди неща. И както всеки сам  решава как да се справи с даден проблем, така и всеки САМ и по свой си  начин успява или не да се справи с тези завихрящи чувства Никой няма право да казва на  някога как трябва да чувства, да скърби ,да уважава и т.н.Когато човек скърби е нормално да избягва прояви, изяви,  демонстрации, но е вярно , че точно  тези неща дават по- бързо  възможност да се хванеш за нещо и да продължиш живота си точно, за да  си достоен за човека , който си загубил и да осъществиш мечтите му.  Кой има нужда от слаби, дезориентирани, депресирани хора- нито  обществото, нито починалия, нито близките на тези хора

Извинявам се, ако съм била многословна,но донякъде съм пристрастна.

Душевният траур може да трае цял живот, не знам някой дава ли си сметка, че по някой път не можеш да прежалиш даден човек дори да са минали много години! Някой по горе е писал, че се отвращава от дама, която след три месеца е почнала да пише любовни послания на друг мъж, не съм съгласна да се заклеймява, никой не знае какво става в душата й, може това да е нейният начин да не се побърка. Всеки тъжи, страда различно и ние не може да съдим който и да е, никой никога не е влезнал в душата на другият. А това с жалейката лично на мен ми е смешно, може цял живот да си покрит в черно и пак да не ти пука за починалият, лично мнение. По този повод ще цитирам по памет една приказка от македонският край: "Живей да те ядам, умри да те плачам" нещо подобно беше.

И аз за нея се сетих - Ива Екимова. Веднага я подпукаха.

Кофа, напълно съм съгласна с това, което си изразил/а като мнение
За това живейте сега за хората, които са до Вас . Изживейте миговете с тях сега, защото после може и да е късно и най-пълния и най-дългия траур не връща времето назад

Преди 15 години почина баба ми, а после и свекърва ми. Приказките на разни хора бяха, че 40 дни в дома на скърбящия (у дома) не трябва да се пуска музика. А аз тогава без да слушам музика - просто "откачах". Издържах само 9 дни и си казах, грях не грях, пускам касетофона. Сега мисля, че това са "бабини дивотии". Ще кажа на децата ми, един ден като си отида от този свят, веднага след като се върнат от погребението да си пуснат музика, защото знам, че и те не могат без да слушат музика.
Ще споделя нещо с вас - може би не е точно по темата, но ми тежи. Преди няколко години в другия край на работното помещение работеше един колега, който аз почти не познавах, защото бях отскоро назначена. Той почти не говореше, не участваше в общите разговори и от другите колеги разбрах, че жена му е болна от рак и няколко години вече се бори с болестта. Тъй като при нас няма индивидуални компютри, всеки работи на всички работни места, един ден като седнах на един компютър, намерих папка със негови снимки с някаква жена, която изглеждаше доста свежарка, за да е болна от рак. Снимките бяха от различни места - море, басейн, планина, хижа. Помислих си, че може да е жена му, но когато е била здрава, обаче и така не беше - датите на снимките бяха от последната година. Заподозрях, че си има приятелка и ми стана доста неприятно, докато жена му се бори за живот, той да се забавлява. Но тази мисъл беше така да се каже повърхностна - категорично не искам да го съдя, защото всеки си знае и управлява сам живота и мразя моралните съдници. След няколко месеца жена му почина.
Преди няколко седмици по време на фирмено парти, той малко подпийнал ми каза - "Ти си добър човек и аз много те уважавам, но ти направи нещо от което много ме заболя. Когато почина жена ми, ти не ми изказа съболезнования, а жена ми беше прекрасен човек, нищо че не я познаваш." Веднага се сетих, защо не му изказах съболезнования - защото много ме подразни, че докато жена му агонизира, той се забавлява. Но не можех да му го кажа - затова започнах да се правя на "тапа", обясних му, че грешката е моя, много съжалявам, нямам оправдание защо съм постъпила така и го моля да ми прости. Но дълбоко в мене ми е гадно. Само за протокола - той вече живее с приятелката си от снимките.

И още нещо да допълня по случая с колегата ми. Той каза, че само аз и още един колега не сме му изказали съболезнования. Това ме шашна - защото ние сме около 20 човека, и защото човек като загуби близък в началото всичко му е като в мъгла, той е шокиран, трудно адекватен, а не прави списък, не отмята и не помни кой от 20 възможни колеги не му е изказал съболезнования! Струва ми се ненормално в такъв момент да помни такова нещо - все пак ние не сме много близки, просто сме колеги и то в сравнително скоро формиран екип. Пак казвам - не го съдя, но защо той ме съди?!?

Мнението ми напълно съвпада с това на kofa .
Изобщо за мен въпроса колко време е нормално е абсурден, нормално според кого? Траур , за да задоволявам чуждото мнение ли? Изобщо не може да има общоприет нормален начин за това, какво човек да чувства в душата си и как да го изразява.

И моето мнение е като на Кофа.
Траурът е в душата.
Не обичам външната показност в отношенията и не бих спряла живота си, заради това как ще изглеждам в очите на хората...

Сетих се за г-жа Кюлева,на банкера жена му.Роди 11 месеца след смъртта на мъжа си.

За мен всички тези приказки за 40дни, 1година и т.н. срок от време, както и един куп забрани са......глупост.
Ако не си уважавал човека преди смъртта му, какво ще го уважаваш след нея, ще се правиш на много опечален и т.н.
Има хиляди начини да отдадеш почит и не смятам, че те се изразяват в това да не пускаш музика, да не се къпеш 40дни, да не чистиш и т.н. от сорта.

Ами май е една година,но наистина си е въпрос на личен избор и дано не се налага на никой 

Не съм съгласна, че някой, който е починал може да бъде по някакъв начин заменен след толкова кратко време. Та това е човека, когото си обичала, който е баща на детето ти! А как приема това детето й? Може би приемам нещата твърде лично, тъй като много обичах този човек и аз самата още не мога да го прежаля, а са минали вече 4 години...Вярно е, че човек по различен начин изразява мъката си, но поне може да не афишира пред другите гадния начин, по който го прави!

Това е и моето мнение.
Оттам зависи от жената, съдейки по близки приятелки до мен, които са били сполетяни от това нещастие.
Болката е в душата, а не в черните дрехи.
Животът продължава и жената трябва да се опита го живее. Тези, които осъждат да погледнат първо собствената си паничка, както се казва.
Да не дава Господ да пиша от собствен опит.

Всъщност това, което ме дразни, е точно лицемерието.  например - вдовица, която горко оплаква съпруга си и много бързо го заменя.

По принцип траура трае 1 година,но сърцето може да преживява траур и цял живот.Много зависи колко приживе си бил близък с човека и колко и до каква степен си държал на него.Какво изобщо е означавал този човек за теб.А колкото до дискотеки и тем подобни занимания самият човек ще разбере кога,щом душата ти се отърси от това чувство на тъга и скръб значи момента е дошъл.Животът все пак си продължава.

Може да носиш снежно бели дрехи но във душата ти да е черна мъка.
Живота продължава. Не трябва да се съдят живите. Всеки си носи мъката по различен начин.
Колко пъти сме казвали да не сме на мястото на някой който е загубил скъп човек. Този човек нали трябва да живне, да вземе във ръце живота си отново. Или какво- да ни горят живи както във Индия навремето-незнам дали още се практикува там този ужас.

Между другото, това, което в България наричаме траур е пълно театро за пред околните. Говорила съм със свещеник - траурът представлява пълен отказ от всичко земно. Това означава не само човек да е в черно от глава до пети, но и изобщо да не излиза от къщи, да не се среща с хора, да кара само на пост и молитви, абе, нещо като отшелник. Но понеже в наши дни такова нещо е напълно невъзможно, се приема някакъв по-лек вариант.
Траурът е за пред хората, а скръбта - всеки си я носи сам в сърцето. Не вярвам, че за нея има срок - човек скърби за обичаните хора, докато е жив.

Като говорим за външните проявления - в американските филми са със супер-модерни-секси рокли. В черно.
Ива Екимова затова я бяха подхванали - в дискотека, с много елегантна къса, впита рокля, в черно.

майка ми 1 година беше в траур

Не видях някой да е написал как е в 4ужбина.Мога да кажа само за Италия,4е траур няма.Само за погребението се обли4ат близките в тъмни/4ерни дрехи.После всеки се обли4а с неговите си.Няма шал4ета,ленти4ки,4ерен креп на вратата,некролози....Явно са рабрали преди нас,4е мъката няма нужда от показни прояви.

Az съм забранила на близките ми да  са в траур за мен. Майка ми също  ни е предупредила да не се почерняме и ден дори!
Майка ми е израстнала по гробищата от 2 годишна,. Баща , 2 братя и 2 сестри. от една панахида- в дурга. Баба ми цял живот е била в траур- ужас! Животът си продължава и за мен  ходенето на гробища и носенето на черна лентичка не засвидетелства мъката ми по близките. А и че не е задължително да страдаме е друга тема, не ми се навлиза в нея.

Прието е, че траурът е една година, но по-важно е какво носи човек в душата си и дали този, който ни е напуснал го заслужава.

Питаш за нормално - за мен нормално е както го разбира жената. Аз не обичам да показвам по какъвто и да е начин скръбта си и да я натрапвам на околните. Не бих носила траурни отличителни белези, не бих спазвала траурни общоприети забрани. Най-вероятни и некролози няма да правя, неприятни са ми.
Толкова много лицемерие съм виждала у някои, че ми се повдига чак. Скърбят и се правят само за пред хората.
Когато свекърът ми почина, съпругът ми си пусна музика вкъщи, това го успокояваше.

Споделям личен опит. На 29 години съм, преди 20 дни останах вдовица. Честно казано, ако не са детето, телевизора и компютъра, ще се побъркам! Нощите са достатъчно дълги. Шалчето, което нося не показва колко ми е черно в душата, не излизам на вън, защото знам как ще ме гледат хората (в момента съм в родния си град, където всички ме познават)- съжалително, което ми е противно. Мразя и като ми кажат- знам как се чувстваш, аз самата не знам как се чувствам. А иначе излязох една вечер на ресторант, но с приятелка и то в близкия голям град, не тук, защото знаех, че ще ме обсъдят. Това излизане ми подейства добре на психиката. Кога ще сваля траура ще преценя сама, но знам, че освен мъката, имам невероятни спомени с този човек и едно разкошно дете!

Всеки си скърби както му идва отвътре.Не ми харесват тези наши традиции да се обличаме в черно,може би само няколко дена.А за това колко е прието да продължи траура,зависи от човека,когото си загубил,колко ти е бил скъп,колко си го обичал.Има хора,чиято смърт не предизвиква болка,защо трябва да се скърби за някого,когота не си обичал.Мен лично не ме интересува хорското мнение,не живея за хората!Искам да кажа,че траура може да продължи и много малко,също и дълго време.Бих разбрала този който му се излиза по заведения,и този ,който не му се излиза от къщи навън.Не съдя хората,не искам да съдят и мен.

кой както го чувства. ако идват отвътре черните дрехи, тишината, спазването на разни порядки - може да трае и до края на живота. ако се прави повече с цел демонстрация на този момент от живота си мисля, че е прието 40 дни строг траур ( тишина, черни дрехи), после до година отпускаш въжето до черното шалче, дрехи ...
има жени, които години не могат да се отделят от статуса си на 'в траур", което е ужасно тъжно.

Преди четири години почина съпругът ми.Седем месеца се борихме с рака , но уви...........  и седем години да ходя на гроба му , няма да го върна.Музика съм слушала , телевизия съм гледала - това не е проблем.Траур съм носила 40 дни и от тогава мразя черното.Със сегашната половинка се запознах девет месеца след погребението на съпругът ми , а след четири месеца заживяхме заедно.Много е гадно да си млад човек и да те карат насила да носиш траур и то една година и повече/това е абсурд/.

 13 години?!  

Трудно ми е да приема спазването на траура. Според мен е много лицемерно и се прави по-скоро заради това "какво ще кажат хората".
Ако загубиш близък ще го носиш винаги в сърцето си и той няма да ти липсва по-малко , ако отидеш на дискотека или гледаш телевизия например.
И какво означава "прието е траура да е една година". И после какво? сваляш черните дрехи и хей живот здравей, така ли?
Не, наистина не мога да проумея.

Покойната ти съпруга би ли искала така непримиримо да скърбиш?Пусни я да си иде, не дръж нещата и така,сякаш тя е още с вас...така мъчиш и духът и...

стегни се, човече! заради децата си трябва да се държиш във форма. хубаво, ще ги отгледаш, ще видиш уредени в живота, а после техните деца ще искат дядо да имат... помисли върху това.

Преди 10 години почина майка ми,бях в траур/на 18г./  и от това ми ставаше още по-зле.Хората ме разпитваха,а някои лицемерно ми съчувстваха.Не ми беше нужно всичко това,достатъчно тежко ми беше. Не обичам да правя некролози ,имам чувството,че го правя за пред хората.Не искам да  виждам снимката и на некролог,има други на които е щастлива.Искам да я запомня каквато си беше,а тези неща само ми напомнят,че я няма.
Всеки различно изживява загубата на близък човек,мъката и скръбта се изживяват вътрешно,а траурът ми се струва,че е за пред хората.

Ами според мен поне 4-5 години трябват за да може човек да има нова връзка. За ходене по заведения и дискотеки и 6 месеца са достатъчни ако човек се държи прилично там.
Но след година да смениш починалия с нов партньор ми се вижда твърде кратък период.
Поне 4-5 години ако си била женена и имаш дете от този мъж. Ако сте били само гаджета - незнам 5-6 месеца са достатъчни.
Всеки сам преценява но аз така ги виждам нещата.
Лек ден на всички!!! 

Хм, аз не съм привърженик на траура, от гледна точка на показността...
Ако правиш нещо, само защото така е прието и "хората ще кажат лошо" -  лошо само за теб...
По-скоро преди да се направи нещо, то трябва да се усеща и да се разбира...
До 40 дни може би е нормално да има някакви норми в поведението като ходене на бар, дискотеки и подобни шумни веселия...
Но все пак - за какви дискотеки говорим, ако жената е загубила скъп човек, ако го обича много и т.н.?
Тогава не е ли нормално тя самата да не иска да посещава такива места, да е вглъбена в мъката си и т.н.?
Понякога болката минава по-бързо, понякога по-бавно, понякога хората успяват да я прикрият, да не я излагат на показ, но да продължават да живеят напред...

няма норми и правила.
Става дума за мъка, тъга, траур... чувства... те нямат срок... те са вечни... само силата на чувтсвата се променя.
И всичко си е до човек.
Баба ми, например на 38г. става вдовица и повече мъж и светски живот не поглежда.

Много добре написано!

Парадирането с мъката за мен е най-непоносимото.Защото винаги съм считала,че скръбта е най-интимното чувство и защо е нужно другите да виждат какво чувстваш.Аз нито ден не съм носила шалче на врата си,мразя ги тези шалчета.Нито исках да ме питат защо го нося,нито исках да показвам какво се случва в мен.Изобщо траурът за мен е едно лицемерно представяне пред обществото.Като ти е мъчно,стой си в къщи,реви,вий срещу стената.На майка си категорично забраних да носи траур повече от 3 месеца.Те живяха страхотно живота си,но той умря в мъки-та аз се радвах накрая,че си отива татко.Поне си запази достойнството и се спаси от болестта.

Срок за жената!?
Такъв тъпизъм скоро не бях срещала.
Евала!

Мерси, че го каза 

Присъединявам се.

Здравейте,40 дни носихме черни шалове,след това ги оставихме на гроба,но видяхме,че един от шаловете го няма,а и имаше две свещчки на плочата на гроба и сме много притеснени и ни е страх,защо са го взели?!?!?как може някой да си позволи да вземе черен шал от кръста?!? моля някой ако може да помогне и да каже какво мисли и какво трябва евентуално да се направи в такъв случай?
предварително благодаря

Вятърът е взел шала.. Я се успокой, отпусни се. Не ти стига мъката, ами и страхове си правиш. Иди на черква свещеник да ти почете, според мен най-подходяща е Киприяновата молитва. Може да си я дръпнеш от нета. И... нЕма да се страхуваш.