Според вас как трябва да се постъпи, ако...

Кой е казал,че е лесно.  Но най-лесно е да кажеш - Мъжът ми, жена ми не ме разбира - и да намериш някой разбран.

Не бих могла да причиня такава мъка на децата си.
За мен е невъзможно да се гради ново щастие, върху нещастието на обичаните от теб хора. Ако си истински човек, не би могъл да пожертваш тяхното безметежно съществуване, за да задоволиш порива на сърцето си. Стискаш зъби и продължаваш. Това е живота, пълно щастие няма!

Щастието на децата зависи от щастието на родителите.

Аз съм била в положението на автора на темата.Знам какво е да те измъчват чувствата,вината,неодобрението на близки и приятели и всичко останало,което никой не може да си представи.Знам какво е да живееш в брак без истинска любов и страст.Всяка вечер лягах да спя до мъж,когото не понасях и който до такава степен ми се вреше в личното пространство,че ми се повдигаше от всичко,свързано с него.Аз дадох шанс на чувствата си и се отдадох 100% на новата си връзка.Признах на съпруга си всичко-казах му,че не го обичам и имам връзка с друг и искам развод.Той беше съсипан.Помоли ме да му дам шанс да ми докаже,че ме обича,макар и не по начина,от който аз имах нужда,а аз имах нужда от МНОГО любов.Е,дадох му шанс-не се разведох,останах в семейството си заради детето и всичко останало,което хората ни втълпяват ежедневно,че трябва да е така.Прекратих отношенията си с другия човек-той беше на ръба на отчаянието и бе буквално смазан от мъка.След време се видях с него на по чаша питие и той ми призна,че откакто съм го изоставила така брутално,не може да стигне до секс със жена!!!Представете си как се е чувствал.Останалото са подробности и баналности.Но няма и ден,в който аз да не съжалявам,че съм прекъснала пътя на една толкова прекрасна и гореща любов.Не искам да се замислям дали бих била все още с него-вероятно не,понеже след време осъзнах,че с него сме коренно различни.Две години по-късно след тази любов аз се разведох със съпруга си.Не съжалявам за нищо.Осъзнах,че истински обичам само детето си,което нямам идея как и защо,но винаги е проявявало невероятен толеранс към мен и личния ми живот.Сега целият този семеен ад е зад гърба ми.Имам втори брак с човек,който ми дава цялата любов на света и не съжалявам за нищо.Не казвам,че е лесно-имала съм моменти,когато ми е било адски трудно да се преборя с хорската простотия и вкаменелия им манталитет.Но си струва да преминеш през всичко това,за да усетиш онази любов,до която малцина успяват да се докоснат през целия си живот.
На автора на темата мога да пожелая само много сили и късмет по трънливия път на Любовта

...

Никак, ама никак не съм убедена в това. Още ми е ярък спомена от детството, как баща ми ми подхвърляше, при кого бих избрала да живея, ако те случайно се разведат. Моят детски егоизъм беше готов да погази всичко, само и само аз да живея с двамата. Не ми дремеше колко са щастливи, аз си исках мама и тати. Децата са егоисти, в повечето случаи.
В една такава ситуация, единственият наранен ще бъде този, който се е влюбил и е донякъде справедливо, сам да си носи кръста.