Публикувана: 26 септ. 2005, 01:12 ч.
Последно мнение: 20 фев. 2006, 18:14 ч.

Ако знаехте.......

10 256
95
1

# 15 28 септ. 2005, 19:53 ч.

Мнения: 285

Мила, наистина е труден и изпълнен с мъка въпросът. Според мен, всеки трябва сам да реши какво да стори в такъв момент, дай Боже на никого да не се налага, но така или иначе, животът ни подлага на такива изпитания. Аз също съм препатила много, загубих бебче като теб...след като го бях гушкала и след като вече имах кураж и вяра, че ще се оправи...
Доколкото се познавам на този етап, от житейския опит който натрупах, не бих махнала такова дете. Бих му дарила цялата си любов, бих дала себе си...сигурно се вижда крайно за някой, но това си е мое мнение. Не вярвам в случайностите, а в силата ни да се изправяме след такива падания.
Прегръщам ви всички и някак съм по-спокойна , намирам утеха в този форум...

# 16 29 септ. 2005, 12:55 ч.

Мнения: 3 091

Ох, знам ли! ние разбрахме една седмица преди да родя. събра се консилиум от лекари, за да решат, ако се потвърди диагнозата, какво ще правим! според мен решението е еднакво трудно и в началото на бременността и в последните месеци. Само помня, че дойде социален работник да пита ще оставим ли детенце в институция! категорично отказахме и двамата. подписахме, обаче, декларация да не се подлага на интензивни грижи - изкуствено дишане и пр., защото всичко се потвърди след раждането.
Прегръщам ви!

# 17 29 септ. 2005, 13:07 ч.

Мнения: 4 244

Аз писах и в темата която дискутирахме в Родители в чужбина и предполагам повод на Тея да повдигне въпроса тук сред нас.
Бях толкова луднала да имам здраво дете, че с щерката си правих амниоцинтеза. Тя излезе отрицателна - т.е. всичко си беше нормално.
Сега не знам какво бих направила тогава, ако резултата не беше такъв
След това като забременях с сина бях решила за себе си че каквото и да е ще си го гледам. Толкова много исках 2деца, че дори не се замислях за мъката трябваше да преживея ако не беше здраво. За мен беше достатъчно да виждам слънцето в очите и да се радвам на смеха му, още повече, че можех и да не го износя.
Сега не знам какво бих направила - имам 2 деца и ако при следваща желана от всички нас бременност се случи нещо подобно, почвам да се терзая дали да причиня страдание на цялото си семейство.
Защото да гледаш дете с увреждане независимо къде по света е просто голямо напрежение и ежедневна борба. После се сещам за Искрица Надежда и си викам - защо тя да може а аз да не мога?
Ей такива мисли ми се въртят в главата.
Но докато не опре ножа до кокала едва ли ще знаем как да реагираме на момента.
Желая на всички много душевни сили за да преборим мъката и да се надяваме на по добро! Hug

# 18 29 септ. 2005, 17:02 ч.

Мнения: 2 032

Много труден въпрос, особено ако веднъж си раждал и си познал чудото на новия живот.
Мъжа ми е (умерено Mr. Green

) вярващ и не би позволил някой да "изграе" ролята на господ и да решава кой зародиш има право на живот и кой не.
Бях споменала, че като се роди бебо номер 2 (но не преди) имаше съмнения за синдрома на даун и докато чакахме (близо месец) резултатите от хромозомния тест, си мислех разни неща, но най-ми беше мъчно да си предствя какво ще стане с едно детенце с проблеми след като родителите му починат, това, че другите деца ще си хванат пътя в живота, а в моята глава все се въртеше наптрапчивата мисъл, ами тогава кой ще се грижи за специалното дете?
Докато чакахме, акушерката ми каза за нейна позната, която е знаела, че риска й за Даун е 1:2, но си го е родила, и го гледа, даже искала второ, макар че сега знае, че е носителка на хромозомната аномалия: това ме учуди като малко крайно.

# 19 30 септ. 2005, 12:16 ч.

София
Мнения: 1 752

Мили мами, надежда винаги има. Моя позната след три спонтанни аборта и години очакване ражда момченце. Можете да си представите колко желано и обичано бебе беше. А беше, защото цялото семейство катастрофира и детенцето загина. Бе на 6 или осем месеца. Традегия, съизмерима с вашите. Родителите бяха сринати. Както някоя от вас писа "времето лекува", макар и бавно и мъчително. Сега си имат момченце, вече на 4 години. Да им е живо и здраво! Така че, не преставайте да вярвайте във вашето щастие, колкото и изстрадано да е то!

# 20 30 септ. 2005, 15:21 ч.

Мнения: 488

Добре ,че нищо не знаех! Мазнейкова писала някаква диагноза, майка ми я прочела, намерила я в Интернет и аз се чудя защо вдига кръвно , защо вдигна кръвна захар, а тя от притеснение. Прочела, че с тази диагноза може да е с кисти в мозъка, 100% неврологичен дефицит, хидроцефалия и преживяемоста е най-много една година. Хубавото беше ,че не ми предложиха да го махна защото изобщо не знам дали бих се решила, бях в 7-ми месец. Добре и , че майка ми скри от мен диагнозата и си карах бременноста в блаженно неведение, само се чудех защо ме ръчкаше да ходя често на прегледи и мерене на тоновете. Разбрах за тези съмнения месец след като се роди бебо жив и само с леко изтъняло легенче на десния бъбрек.

# 21 1 окт. 2005, 16:33 ч.

Мнения: 228

Аз така и не се зарадвах на бременноста си,още в 4 месец след изследване за Даун се оказа ,че рискът при мене е много голям.Почнахме да ходим при всякакви специалисти всички отричаха диагнозата ,но тази мисъл ме тормозеше до самото раждане.Ако някой беше потвърдил диагнозата сигурно щях да направя аборт.А сега си имаме една малка госпожица. Simple Smile

# 22 2 окт. 2005, 20:28 ч.

Мнения: 177

Тея тази тема е адски болезнена за много от нас и мен тези въпроси ме вълнуват от самото раждане, дали ако знаех щях да направя аборт или да приема риска, но си мисля че може би болката от аборт щеше да е по малка отколкото да гледаш как бебчето ти се бори с живота. И дали някой лекар не е решил сам и да е спрял апаратурата като е видял че няма смисъл, защото и днес още не мога да се примеря с моите мисли как час преди това всичко беше наред а час по късно ти казат че бебчо е починал.
Да може би аборта е по-малката болка, защото само жени родили и видяли бебчетата си как се борят за всяка глътка въздух биха се съгласили с мен че няма по голяма болка от това да гледаш собствното си дете как се мъчи и как нито ти нито някой друг можете да му помогнете, огромната болката за една майка е не физическата изпитвана от нея а болката че е безсилна да помогне на детето си.
Да бих предпочела аборт ако знаех че бебчето ми ще страда така /извинявайте милички които сте го преживели/

# 23 5 окт. 2005, 13:43 ч.

София, "Младост 3"
Мнения: 9 210

Аз слава богу нямам опит, но покрай ходенето по болниците и от ужаса, който преживях дори когато нямаше голяма опасност за бебето, но гледайки го зад стъклото на кувьоза да лежи малко и безпомощно и набодено с игбли...
Ако имам право на избор и не ме е страх, че диагнозата е лекарска грешка - бих предпочела АЗ да страдам, а не ДЕТЕТО ми после! По-добре да поема аз товара, а не да гледам как с години страда малкото създание - защото в болницата се нагледах на страдание детско и то ми стига за целия ми бъдещ живот! А смея да твърдя, че има и много по-тежки случаи от ДЦП и парализа и дай боже да не ни се налага да ги виждаме!
Аз бих избрала аборта, но дано не ни се налага да пишем от личен опит!
Много тежка тема! МЪчителен избор и няма съдия който да даде отговор кое е правилно - за всеки случай това е индивидуално и лично решение!

# 24 5 окт. 2005, 22:17 ч.

Мнения: 1 214

Тази тема ми припомни думите на зълва ми:Ех,ако знаехме ,дори и в 7-ми месец можеше да се направи нещо Thinking

В първият момент въобще не схванах за какво ми говори Sad

Но-по късно и аз размишлявах върху тази тема.Детето ми нямаше никакъв шанс,но имаше шанс да разберем ако ни бяха насочили да направим необходимите изследвания и можеше да стане и в ранна бременност.И в този случай колкото и да ми е странно да го призная ще кажа -да ,бих направила аборт. Никога няма да забравя мъките на детето ми и ще нося угризения и болка в душата си докато съм жива.А можеше да не се случва.

# 25 7 окт. 2005, 10:20 ч.

Мнения: 112

Мисля, че нямаше да искам да направя аборт. Сега се опитвам пак да забременея и все си задавам въпроса: ако това е последния ми шанс за бебе и то е увредено как да постъпя? При всички положения ще страдам цял живот. Абе от 2 месеца все едни черни, черни мисли. То сигурно защото бебето не идва. Ох, нещо почва да не ме свърта.

# 26 12 окт. 2005, 05:03 ч.

Мнения: 464

Труден въпрос наистина Тея. Аз ти се възхищатавам, че не си прекъснала бременността си. Незнам какво щях да отговоря преди загубата на близнаците ми миналата година, но сега ти казвам НИЩО не може да ме накара да прекъсна бременност!! Трудно било да гледаш дете с недъзи, а лесно ли е да го убиеш??
Много прегръдки и скоро да се радваш на бебенце и ти!! Hug

# 27 15 окт. 2005, 00:57 ч.

София, "Младост 3"
Мнения: 9 210

Ужасно е когато си пред вратат на рехабилитационната стая, тя е затворена, а зад нея твоето дете, което е на месец-два реве и пищи, къде от болка къде от страх. Това е нищо в случаи на леки проблеми, които отшумяват, но представете си го с години... когато детето ви страда месец след месец, ден след ден и всеки следващ ден му носи болка!
Нима не бихте му я спестили? Кой заслужава да живее в страдание? Вие бихте ли издържали да се мъчите и агжонизирате всеки ден?
Кому е нужно това - на малкото подложено на страдание или на нас - защото нямаме сили да вземе тежкото решение в свои ръце...
Жесток избор, ноза мен той има само едно решение, продиктувано от любов и желание да поемеш ти болката, но да не позволиш на детето си да се мъчи...

# 28 18 окт. 2005, 17:35 ч.

Мнения: 7 111

Тея, има толкова много ако.
Аз, таткото, бабите и дядовците, хората които ни обичат и пред чиито очи сме расли. Дано не се налага да правим избор.
Карен е права от гледна точка на нейното изстрадалало сърце. Само тя знае каква й е.

# 29 20 окт. 2005, 11:15 ч.

Кори Селести
Мнения: 5 538

....ще си позволя да напиша тук това, което си мисля често...и което не смея дак ажа на глас дори пред себе си.
Обичам децата си безумно...но ако знаех, че Диана ще се мъчи така...ако го бях разбрала навреме...може би щях да взема трудното решение да не се ражда.

Знам, че може би звучи гадно...всеки пък, когато мнетази мисъл пред умът ми - потичат сълзи, но много по-ужасно е, когато си мисля за живота, който и предстои... Живот в който винаги ще е зависима от някой... и този някой може би ще е сестра и... Живот, на който не знам дали ще може да се радва или просто ще съществува физически...

Ако можех да спестя това и на двете...бих го направила, да!

И все пак...в мен има надежда...и винаги ще има. Веднъж родена...тя е мое дете и винаги ще правя всичко по силите си в опитите си да и помогна....

Пък каквото сабя покаже.

...дано ме разберете правилно... Praynig

Препоръчани теми

Вълна от две черти заля ни, а сега очакваме цунами! – Тема 51

706
Искам бебе

Моето второ странно забременяване!

44
Искам бебе

Ако ви кажат, че носите увреден плод, ще го махнете ли?

306
Бъдещи майки

Раждане с раничка на шийката на матката

Причина:

Причина: