Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Литературен клуб
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 546 отговора


Мнения: 2 608
След безкрайни процедури и предложения идеята на hey_ya е на път да се реализира.

Имаме си форумски литературен клуб.

Гласуването определи като най-добър вариантът всеки, който пожелае, да "презентира" определена книга, направила му впечатление - независимо дали положително или отрицателно. Така че, който в момента чете или е прочел нещо, което му се иска да сподели с останалите, има думата...
Няколко пъти се спомена за "литературните анализи". Моля никой да не се чувства длъжен да споделя нещо особено дълбокомислено и оригинално - не сме в училище, не сме на кандидат-студентски изпит. И личните впечатления с думи прости ще свършат работа.

Вторият вариант от анкетата бе да се обсъжда определена книга. За да не губим време и тъй като никой не се възпротиви, първата ще е "Името". По-надолу ще я представя.

И още една уговорка, преди да преминем към същественото.
Идеите да се обсъжда определена тема и автор все още са на дневен ред. Ако някой има нещо наум, направо да пуска сътвореното. Анда бе писала за темата "родители - деца", което лично на мен много ми допадна. Така че да не се крие, а да доразвие идеята си Very Happy

А ето и първата книга:



Елегантна, проникновена творба за идентичността, културната асимилация и товара на миналото.
Ашок и Ашима Гангули се преместват от Калкута в Кеймбридж, щата Масачусетс. Там им се ражда син, който поради странно стечение на обстоятелствата бива наречен Гогол.
Драматичен роман за емигрантството, приспособяването към чуждата култура и пропастта между родители и деца с различна родина...

"Името" е интимен семеен портрет, който неусетно се разгръща в широка социална картина. Какво печелят и какво губят емигрантите и децата им в преследване на американската мечта?
 


Допълнителна информация, представена от secretgarden:

Готов е филмът по романа "Името" на Джумпа Лахири - 30/08/2006
Очаквайте премиерата на филма през пролетта на 2007г.

Ето я и авторката:





Ето още нещо...за по- пълна картина.......

http://www.liternet.bg/publish12/d_lahiri/index.html

и най- евтината цена, на която открих книгата:

http://www.bgbook.dir.bg/book.php?ID=16089

А ето и два откъса, предоставени ни от Анда, изиграла съществената роля ние с вас да можем да прочетем книгата на български език:

Като малък Гогол не се стеснява от името си. Разпознава парченца от него по пътните знаци: “GO LEFT”, “GO RIGHT”, “GO SLOW”. За рождените дни майка му поръчва торта, на чиято глазура с ярко захарно синьо е изписано “Гогол”. Струва му се напълно нормално. Не се смущава, че никога не го открива по значки, ключодържатели или магнитчета за хладилник. Казали са му, че е кръстен на прочут руски писател, роден преди век – век и нещо. Че името му – а значи и неговото – е известно по цял свят и ще се помни навеки. Един ден баща му го води в университетската библиотека да му покаже – на висока за ръста му лавица – ред обложки на Гогол. После отваря една книга наслуки, но шрифтът е много по-дребен от този в поредицата “Хлапаците Харди”, по която си пада синът му. “След две-три години”, заявява бащата, “вече ще можеш да си ги четеш”. Макар заместващите учители винаги да поспират неловко, щом стигнат до неговото име в списъка, тъй че Гогол се вижда принуден да се обади, преди да са го извикали, титулярите са наясно, че не бива да правят това. След една-две години децата спират да го закачат, да му викат “Галош” или “Гага”. В програмите за коледните пиески родителите са свикнали да виждат името му в актьорския състав. “Гогол е изключителен ученик, любознателен и прилежен”, пишат всяка година учителите в докладния картон. “Давай, Гогол”, крещят съучениците му през златистите есенни дни, докато момчето обхожда базите или спринтира от място.
   Що се отнася до презимето, Гангули, до десетата си година е ходил в Калкута още три пъти, два пъти през лятото и веднъж за Дурга пуджо, тъй че още си спомня фамилното име гравирано важно над варосаната фасада на татковата му къща. Помни с какво удивление бе видял шестте страници в указателя на Калкута, пълни с наредени по три колонки “Гангули”. Искаше да си ги откъсне за спомен, но един от братовчедите му се беше изсмял. Когато се качваха на такси, баща му му сочеше името тук и там, по сладкарски витрини, книжарници и оптически магазини. Беше казал на Гогол, че “Гангули” е останало от британците, които не можели да произнесат истинското му презиме, Гангопадхяй.
   Когато се връщат на “Пембъртън Роуд”, момчето помага на татко си да залепи купените на парче златни букви от железарския магазин, за да изпишат “Гангули” на пощенската кутия. Една сутрин, в деня подир Вси Светии, на път за училище Гогол открива, че името им е съкратено на “Ганг”, а към него с молив е дописано “рена”. Ушите му пламват и той хуква към къщи отвратен и уверен в обидата, която ще изпита баща му. Макар че и той носи тази фамилия, нещичко му подсказва, че се гаврят по-скоро с техните, отколкото с него и Соня. Вече е взел да усеща как касиерите в магазина се подсмихват, като чуят акцента им, а продавачите предпочитат да се насочват към него, като че ли родителите му са неспособни или пък глухи. Но баща му не се впечатлява от подобни моменти, също както не се впечатлява от пощенската кутия. “Някакви деца са немирствали”, махва той и приключва въпроса, а същата вечер минава през железарията, за да набави отново буквите.
   После един ден открива, че името му не е като другите. Единайсет годишен, ученик в шести клас, Гогол бива заведен на екскурзия с историческа цел. С училищния автобус тръгват два класа, двама учители и още двама наставници, пресичат града и излизат на магистралата. Навън е студен, живописен ноември; небето е синьо и чисто, дърветата сипят яркожълти листа и покриват земята. Децата пищят, пеят и пият сода от увити във фолио кутии. Първо ги водят да видят текстилна фабрика в Роуд Айлънд. Втората спирка е небоядисана дървена къщичка с малки прозорчета, кацнала сред обширен парцел. Вътре, след като свикнат с мъждивата светлина, са приканени да позяпат мастилницата върху бюрото, опушената камина, коритото и тясното, късо легло. Казват им, че тук е живял поет. Всички мебели са отделени с въже по средата на стаята, а табелки напомнят да не пипат предметите. Таванът е толкова нисък, че учителите навеждат глави, като минават от една тъмна стая в друга. Разглеждат кухнята с чугунената печка и каменния умивалник и се точат да видят външната тоалетна. Децата пищят от погнуса при вида на желязната тенждера под седалката на един дървен стол. В магазинчето за сувенири Гогол си взима една картичка с къщата и един химикал, дегизиран като перо.
   Последната спирка от тази екскурзия, недалеч от видяната къщичка, е гробището, където почива поетът. Няколко минути обикалят от плоча на плоча, една тъничка, друга дебела, трета килната като отвяна от вятъра. Плочите са квадратни, заоблени, черни и сиви, по-често прости, отколкото лъскави, обрасли в плесен и мъх. Много надписи са се изтрили. Намират надгробния камък с името на поета. “Съберете се”, казват учителите. “Ще ви поставим задача”. Всяко дете получава няколко листа хартия и широки пастели с обелени етикетчета. Гогол неволно потръпва. За пръв път стъпва на гробище, само от време на време е мярвал през прозореца на колата. Досами техния град има едно голямо; веднъж, насред задръстване, бяха зърнали отдалеч погребение; оттогава, колчем минат оттам, майка му все ги кара да извръщат очи.
   За негова изненада не ги карат да нарисуват плочите, а да ги търкат през хартията. Един от учителите прикляка, държи листа с една ръка, и им показва как. Децата се пръсват сред алеите с мъртъвци, крачат в листните жилки и търсят собствените си имена. Някои триумфират, открили роднини в гробовете. “Смит!”, викват те. “Колинс!” “Ууд!” Гогол е достатъчно голям да знае, че няма да намери “Гангули”. Достатъчно голям да знае, че няма да бъде погребан, а изгорен, че тялото му няма да легне в късче земя, нито името му ще седи издълбано на някаква плоча. В Калкута е виждал – от таксита и веднъж от покрива на дядовата си къща – как телата на мъртвите се носят из улиците на раменете на техните близки, украсени с цветя и увити с чаршафи. 
   Отива до тънка, помътена плоча с приятна форма - заоблена горе и завършваща с кръст. Коленичи в тревата, поставя хартията и започва да търка полека с широката страна на пастела. Слънцето вече се скрива и пръстите му са сковани от студ. Учителите и наставниците седят на земята с прострени крака, облегнали гръб на плочите, а дъхът на ментоловите им цигари се носи из въздуха. Отначало сред грапавата, безформена пелена ултрамарин не се разпознава нищо. А после внезапно пастелът среща лекичка съпротива и една след друга буквите никнат магически по хартията: Абиджа Крейвън, 1701-1745. Гогол не познава нито един Абиджа, също както – осъзнава сега – не познава и нито един Гогол. Чуди се как ли се произнася, и дали е на мъж или на жена. Отива до друга надгробна плоча, висока по-малко от стъпка, и притиска към нея хартията. Надписът й гласи “Ангуиш Матър, дете”. Гогол потръпва, представя си как в земята лежат кости, не по-големи от неговите. Други деца, отегчени от тази задача, почват да се гонят между надгробните камъни, бутат се, дразнят се, правят балони от дъвка. Ала Гогол върви от гроб на гроб с пастел и хартия в ръка да съживява име след име. Перегрин Уотън, у. 1699. Езекиел и Юрая Локууд, братя, почивайте в мир. Тези имена му допадат, причудливи и ярки. “Днес такива имена не се срещат често”, отбелязва един от наставниците, зърнал пътьом листата му. “Както впрочем и твоето”. Досега не се е замислял, че с времето имената умират, че изчезват също като хората. По обратния път към училище повечето деца смачкват натривките си, замерят се с тях или ги изоставят под тъмнозелените седалки. Гогол обаче мълчи, сгънал прилежно натривките като пергамент в скута си.
   Вкъщи майка му е потресена. Що за екскурзия е това? Не стига, дето червосват устите на мъртвите и ги заравят в обшити с коприна сандъци. Само в Америка (все по-често прибягва към тази фраза), само в Америка водят децата по гробища в името на изкуството. В Калкута погребалните клади са най-забраненото място, обяснява тя, и макар всячески да ги пъди, и макар да е била не там, а тук, още вижда обгърналите родителите й пламъци. “Смъртта не е занимавка”, продължава тя, повишавайки неуверено тон, “не е място да се рисуват картини”. Отказва да изложи натривките в кухнята редом с другите му творения, рисунките с въглен и колажите от списания, прерисувания от енциклопедията елински храм и пастелната скица на фасадата на библиотеката, получила първа награда в спонсорирания от управителния й съвет конкурс. Никога досега не е отхвърляла творба на сина си. Вината, която изпитва при вида на увесения му нос, се разсейва от здравия разум. Как ще готви вечеря за мъжа и децата си, ако в кухнята ще висят имена на умрели?
   Ала Гогол държи на тях. По причини, които не може да обясни, пък и сам не разбира особено, тези вехти пуритански души, тези първи емигранти в Америка с техните немислими, плесенясали имена, го вълнуват дотам, че въпреки отвращението на майка си той отказва да изхвърли натривките. Свива ги на руло, качва ги горе в стаята си, зад скрина, където майка му никога не би надникнала, и където ще останат – позабравени, но запазени – да прашасват с години.





Храната му е подредена в десет отделни купички. Ашима съжалява, че подносът, на който е насипан оризът, е меламинов, а не от сребро, от мед или поне неръждаема стомана. Последната купичка съдържа пайеш, топъл оризов пудинг, който майка му ще му поднася на всеки рожден ден, дори като порасне, заедно с парче купена торта.
   Баща му и другите чичковци заснемат намръщения Гогол, който търси лицето на майка си в цялата тази тълпа. Тя е заета да приготвя почерпката. Носи сребристо сари, облечен за първи път сватбен подарък, а ръкавите на блузата й се спускат до сгъвката на лакътя. Баща му е издокаран с прозрачна пенджабска блуза и шалвари. Ашима нарежда картонени чинии, които трябва да се сгънат на три, за да удържат тежестта на порциите бирияни, шаран в млечен сос, дал и шестте вегетариански ястия, приготвяни цяла седмица. Гостите ядат на крак или седнали по турски на пода. Алън и Джуди от горния етаж също са тук; изглеждат си както винаги, с джинси и дебели пуловери заради студа, закопчали сандалите си върху вълнените чорапи. Джуди оглежда бюфета и отхапва от нещо, което се оказва котлет от скариди. “Мислех, че индийците не ядат месо”, шепне тя на мъжа си.
   Захранването започва. Всичко е ей така, за идеята. Никой не очаква от Гогол да хапне нещо повече от зрънце ориз или капчица дал – колкото да го въведат в доживотната консумация, с едно хранене да дадат тон на безбройните бъдещи незапомнени ястия. Шепа жени блейват и ритуалът започва. Една раковина бива почуквана и предавана от ръка на ръка, но никой не може да изкара от нея ни звук. Придържат до главата му тревички и тънкия, нетрепващ пламък на прадипа. Захласнато, детенцето не се върти или извръща, а зяпва послушно за всяко поредно ястие. Пайеша опитва три пъти. Очите на майка му се насълзяват, когато устата на Гогол с готовност приканва лъжицата. Пряко себе си съжалява, че собственият й брат не е тук да го храни, че ги няма родителите й да положат ръце на главата му за благослов. После настъпва финалната част, мига, който всички очакват. За да предскажат по кой път ще тръгне детето, поставят пред него поднос с буца ледена кеймбриджка пръст, изкопана от задния двор, химикал и банкнота от долар, за да видят дали ще е земевладелец, учен или бизнесмен. Повечето дечица си вземат по нещо, други на всичко налитат, само че Гогол не посяга към нищо. Въобще не поглежда подноса, извръща глава и заравя носленце на рамото на почетния си чичо.
   - Сложи му парите в ръката! – виква някой от гостите. – Богат човек трябва да стане, щом ще живее в Америка!
   - Не! – протестира бащата. – Гогол, вземи химикала!
   Гогол гледа подноса скептично. Дузина тъмни глави се надвесват в очакване. Платът на пенджабския тоалет почва да дразни кожата му.
   - Давай, Гогол, вземи си нещо – подканя го Дилип Нанди и побутва подноса към него. Детето бърчи чело, устничката му потреперва. Чак тогава, принуден на шест месеца да посрещне съдбата си, Гогол заплаква.
   
   Другият август. Гогол е на една, пипа навсякъде, мъчи се да върви и повтаря думи на двата езика. Казва на майка си “Ма”, на баща си – “Баба”. Ако някой в стаята подвикне “Ей, Гогол”, обръща глава и се усмихва. Спи цяла нощ и от дванайсет до три следобяд. Има си седем зъба. Непрекъснато се опитва да пъха в устата си малки парченца хартия, влакънца и каквото намери по пода. Ашок и Ашима смятат да го водят за пръв път в Калкута през декември, когато Ашок има зимна ваканция. Тези планове ги подсещат да му изберат истинско име, което да фигурира в паспорта му. Разпитват бенгалските си приятели за идеи. По цяла вечер обсъждат един или друг вариант. И пак нищо не им се харесва. Вече са се отказали да чакат писмото от бабата. Отказали са се да я чакат да си припомни името, тъй като според вестите от дома бабата на Ашима не помни дори и Ашима. Все пак има време. До гостуването в Калкута остават четири месеца. Ашима съжалява, че не могат да тръгнат по-рано, навреме за Дурга пуджо, но Ашок скоро няма да има право на свободна година, тъй че могат да си позволят само тези три седмици през декември. “Все едно да се върнеш при вашите два-три месеца подир Коледа”, обяснява Ашима на Джуди край въжето с прострените дрехи. Джуди отвръща, че двамата с Алън са будисти.
   Ашима се скъсва да плете пуловери без ръкави за баща си, за свекър си, за брат си и тримата си любими чичовци. Всичките са еднакви – шпиц-деколте, сребристозелена прежда, пет бримки и пет премятания на куки девети номер. Само на баща й е друго, двойна плетка с два дебели шнура и отпред с копчета; той предпочита жилетки вместо пуловери, а Ашима се сеща да му сложи и джобове за тестетата карти, които разнася със себе си, за да може да реди пасианси когато и където си иска. В допълнение към пуловера Ашима купува три четки от самуров косъм от “Харвард Кооп” в размери, които баща й е поръчал в писмото си. Макар да са стряскащо скъпи, по-скъпи от всичко, което е купувала тук в Америка, Ашок замълчава за сметката. Един ден Ашима отива да пазарува из центъра и прекарва часове в сутерена на “Джордан Марш”, бута Гогол в количката и харчи до последното пени. Купува разнокалибрени лъжички, възглавници от хасе, цветни свещи и сапун на връвчица. В една дрогерия накупува часовник “Таймекс” за свекър си, химикалчета “Бик” за братовчедите, напръстници и конци за везмо за майка си и лелите си. В метрото към къщи е екзалтирана и изтощена, превъзбудена от очакване. Вагонът е пълен и тя стои права, мъчи се да държи хем количката, хем торбите, пък и себе си да придържа, докато едно младо момиче не я кани да седне. Ашима й благодари и потъва признателно на седалката, прибирайки за по-сигурно покупките зад краката си. Изкушава се да заспи като Гогол. Обляга глава на прозореца, затваря очи и се замисля за вкъщи. Представя си черните железни пръчки на прозорците у дома на родителите й – или как Гогол играе под вентилатора върху големия креват в спалнята, облечен с американските си дрешки и пеленки. Представя си как изглежда баща й с един зъб по-малко, изгубен наскоро при падане – на стълбите, както пише майка й. Опитва се да си представи как ще се чувства, когато баба й не я разпознае.   
   Когато отваря очи, вижда, че вагонът е спрял, а вратите – отворени на нейнаат спирка. Скача с разтуптяно сърце. “Извинявайте, трябва да сляза” – вика тя и провира себе си и количката през натъпканите тела. “Госпожо...” – казва някой, но тя се промушва край него и се готви да слезе – “...торбите ви.” Вратите на метрото се затръшват и тя най-сетне осъзнава грешката си, но влакът почва да набира скорост. Стои и гледа как последният вагон изчезва в тунела, докато тя и Гогол не остават единствените хора на перона. Върви с количката към Масачузетс Авеню и плаче неприкрито, нали не може да се върне и да накупи всичко отначало. Цял следобед е бясна на себе си, унизена от перспективата да пристигне в Калкута с празни ръце, като изключим четките и онези пуловери. Но когато Ашок се прибира, той звъни на “Изгубени вещи”; на другия ден им предават торбите, без да липсва дори и лъжичка. Кой знае защо, това мъничко чудо кара Ашима да се чувства свързана с Кеймбридж по начин, който досега й се е струвал невъзможен, привързана и към изключенията, и към правилата му. Има какво да разказва, когато й дойдат гости. Приятелите я слушат, смаяни от късмета й. “Това само в тази страна може да стане”, заключава Мая Нанди.
Цитирай

Mediterraneo

Мнения: 18 362
Да се абонирам  Hug
Цитирай


Мнения: 2 023
и аз Smile
Цитирай

Варна

Мнения: 9 157
И аз.
Цитирай

София

Мнения: 699
Включвам се  Hug - ще чета и споделям  Smile
Разчитам на вас да разчупите консервативния ми литературен вкус  Very Happy
Цитирай


Мнения: 6 026
Мяу
Цитирай

София

Мнения: 4 812
хайде на пазар!
дали пък да не започнем месец на индийската литература?
след името, можем да прочетем това:

http://www.bgbook.dir.bg/book.php?ID=12881

още един интересен поглед към различния свят на индия...
Цитирай


Мнения: 1 174
Ще прочета книгата с интерес. Още днес ще я потърся в книжарниците около нас  Hug
Цитирай


Мнения: 5 876
хайде на пазар!
дали пък да не започнем месец на индийската литература?
след името, можем да прочетем това:

http://www.bgbook.dir.bg/book.php?ID=12881

още един интересен поглед към различния свят на индия...

хаха, давай, ще ми помогнеш да си напиша дисертацията.
Ето още:
Ханиф Курейши - "The Buddha of Suburbia" - излезе в "Съвременник"
http://www.gutenberg-gym.de/redaktion/buddha/
Арундати Рой - "Богът на малките неща" - има я на български, не знам защо не намерих линк -
Салман Рушди - препоръчвам да не се чете на български, преводът е ужасен (изключвам "Харун и морето от приказки". Иначе горещо препоръчвам "Midnight's Children", "The Satanic Verses" и "The Moor's Last Sigh". Оставам с резерви към по-новите му заглавия.
Vikram Seth - "A Suitable Boy" - много е дебела, казват, че е по-различен тип индийска литература
Анита Десаи е класика; дъщеря й, Киран Десаи, току-що спечели Букър с втория си роман.
Mukul Kesavan - "Looking Through Glass" - какво виждаме, когато гледаме към историята.
Класика - Найпол, взе и Нобелова награда, аз нещо не го долюбвам, макар че е добър. Нараян, естествено.

И пишещите на местни езици - е там вече не съм дотам компетентна.
« Последна редакция: чт, 12 окт 2006, 09:34 от Анда »
Цитирай

София

Мнения: 4 812
да обявим тогава полугодие на индийската литература и ще си спестим десетки анкети и  newsm78
анда само ще допълва списъка, пък после ще ни пише съавтори на дисертацията...
Цитирай


Мнения: 1 174
Извън индийската тематика искам да препоръчам книгата "Каин и Авел" на Джефри Арчър



Уилям Лоуел Каин и Авел Розновски, първият - син на милионер от Бостън, вторият - имигрант поляк без пукнат грош в джоба; двама мъже, родени в един и същи ден на двата края на света, но орисани да кръстосат пътищата си в безпощадната битка за богатство. Великолепен разказ, обхващащ период от шейсет години и посветен на двама силни мъже, свързани от всепоглъщаща омраза и предопределени да се спасят, но и да се унищожат взаимно.

"Арчър притежава разказваческа дарба, която може да се опише единствено като гениална." Дейли Телеграф

Разказвач от класата на Александър Дюма!

Книгите на Джефри Арчър са бестселъри навсякъде по света. Първият му роман НИТО ПЕНИ ПОВЕЧЕ, НИТО ПЕНИ ПО-МАЛКО веднага се увенчана с успех. Други по известни заглавия са: ЧЕТВЪРТАТА ВЛАСТ, ВЪПРОС НА ЧЕСТ, ТРЕВАТА ТАМ Е ПО-ЗЕЛЕНА. През 1992 г. по случай рождения ден на кралицата Джефри Арчър е удостоен с пожизнената титла „Пер".


http://www.bgbook.dir.bg/book.php?ID=9864
Цитирай


Мнения: 5 876
извинявам се за размиването на темата, май трябваше другаде да го обсъждаме.
Цитирай

Германия

Мнения: 899
За "Името" мнението ми се люшка между две крайности. Чела съм я преди време, наскоро я препрочетох. ОТ една страна стилът не ми допада особено. Малко е насечено. Някак си мисълта ми не тече плавно, докато разлиствам страниците. От друга, темата е оригинална, идеята също. Обичаите се разкриват, в американска среда. Предполагам за индиец това е особено интересно -   сблъсъка с чуждата култура и интегрирането. За мен, не толкова. Техните обичаи са ми познати от други места, може би затова не ми беше толкова вълнуващо.
От трета страна, ако разглеждам книгата само като трудния път на един млад човек, който се опитва да се идентифицира с нещо - дали Америка или Индия, вече става стойностна. Психологически образът му е разгърнат достатъчно обстойно, за да стана съпричастна. Накрая, завършекът беше приятно тривиален - след дълго лутане, един очакван избор на корените.

Не мога да кажа, че е била загуба на време за мен, но не е оставила особен отпечатък. По-скоро лек привкус за мъж, който би ми харесал, ако беше истински, но не бих приела, като поведение. Ако не беше описанието на мислите му, едва ли бих го възприела само от постъпките, които са разказани. Мисля, че тук авторката е направила добър ход, настъпвайки леко читателя по чувствителната му и съчувстваща душа. Това й гарантира поне едно стъпало интерес, със сигурност.
Цитирай


Мнения: 2 608
Янита, идеята за индийската литература е страхотна Love

Аз се зачетох в "Името" и още отсега съм сигурна, че книгата много ще ми хареса.

Дали да пусна откъса за имената... Много ми хареса за това как индийците подхождат към избора на име за детето си.

"...В крайна сметка, както знаят и двамата, на бебето име не му е потребно. Бебето има нужда от благословия и от мляко, от малко сребро и от злато, да го потупаш по гръбчето и да го държиш зад вратлето. Името ще почака. В Индия хората не бързат. Често се случва да минат години, докато се намери най-точното име, най-доброто възможно. В рода и на двамата има деца без официално име чак до седмата си година, когато им идвал редът да се записват в училище...

Пък и нали и без туй ще му викат на галено, бенгалският обичай дава всекиму по две имена. На бенгалски "галено име" е дакнам, тоест както ти викат роднини, приятели, близки - у дома, и в сърдечни, безгрижни моменти. Галените имена са реликва от детството, те подсещат, че животът не всякога е сериозен, педантичен и сложен. Освен туй припомнят, че човек не е еднакъв за всички..."




Цитирай


Мнения: 2 023
това са две от последните книги ,които съм чела- от по-сериозните:)
Клара Калан на Ричард Б. Райт



Омагьосващ роман за любовта и изкуплението, написан с такава страст, че героите ще останат с вас, дори и след като сте затворили последната страница.

Историята на две сестри - едната остава в глухата и еснафска канадска провинция, а другата прави кариера в бляскавия и шумен Ню Йорк от 30-те години на XX век. Първата, Клара Калан, е независима и решителна жена, която се опитва да спазва ограниченията на затворената провинциална среда, но без да се отказва от мечтите си. Втората, Нора Калан, прави шеметна кариера в света на шоубизнеса, но е обречена на нещастие в любовта. Междувременно животът на Клара е разбит на парчета от поредица неочаквани събития. И на двете е съдено да видят тъмната страна на живота - насилието и загубата, които се крият зад всеки ъгъл на всекидневието.

Всъщност книгата е много по - интересна и рецензията и не и помага много.


Топъл мед и пчелен восък на Марисол



Според латиноамериканците истинската жена трябва да се държи като дама в дома, да бъде вълшебница в кухнята и куртизанка в леглото. Когато Пилар - неуверена млада жена, преместила се в Чикаго - получава дневниците на починалата си баба, тя научава тайни, забулени от десетилетия. Дневниците разкриват красотата на ритуалите, изпълнявани от всяка жена в Латинска Америка, правилата на етикета и великолепни рецепти, с които да прелъстява мъжете. С тяхна помощ Пилар трябва да се превърне в идеалната съпруга, любовница и жена.
Роман за сетивата, природата и религията на жената. За онова, което всяко момиче трябва да научи, преди да посвети сърцето си на някого!


Ще сложа и извадки от книгата - от началото ,за да се изгради едно първоначално впечатление,че на резензии аз лично взех много много да не се доверявам:)


Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 546 отговора