Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Семейни отношения
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Cobrs

Мнения: 38
Не знам дами ще успея да го пейстна, но написах нещо - ако успея, и ако някой има време да чете, моля за всякъкви мнения (много е дълго, не се захващайте, ако си имате друга работа). Съжалявам, че не мога да го форматирам:


Безсюжетна  история за един зад...ник

Разбира се, това никога не се е случило.
Разбира се, че не промених нито дума от написаното, за да бъде по-леко за теб, по-лесно смилаемо.
И никой, никога няма да промени този факт нито на йота.
И никой, никога няма да ми отнеме нито един знак от неговата фонетика.
И аз не съм писател, нито творец.
И ако случайно видиш частица от себе си в моето слово, то ще е случайно, то ще е сън.
Стъпка напред - стъпка назад - и последните думи на Ричард Бах: Може би нищо от написаното не се е случило. Може би нищо от разказаното не е истина. But you know.


І. СЛОВОТО И НАБЛЮДАТЕЛЯТ

“Креватът й отново беше неоправен”, помисли си наблюдателят, препречил недоволството си от недостига на линеарност в действията й - “Движенията - некоординирани, леко пияни, думите - твърде премерени в началото, после се начупват на ивици с огромни периоди на преход- ност. Винаги това й казвам, трябва да усвои логическото мислене, много е глупава, бавна, повърхностна. Аналитичност и логика, само така ще постигне убедителност. Излива думите без да ги премери, без да ги пречупи, без да ги помирише дори, нахвърля ги набързо и говори говори говори с думите, докато накрая не се добере до нещо, наподобяващо завършек, нещо аналитично изчистено, преситено с думи, което да почисти в нещо простичко, което дори не може да се нарече сентенция, не че сентенциите трябва да са опростени. Ако, разбира се, преди това не загуби нишката на своите усилия, въплатени в съвсем опостени, пошли слова, поднесени гъвкаво и мило, а и педантично прошнуровани в краищата, излети в онзи женски водопад, прелистени набързо с периферията на погледа, лишени от разнищеност, да проговори. Движенията й напомнят патешко ходене, стъпва тежко и тромаво, докато другите жени се носят леки- леки и напевно хармонично полягат по земята с връхчетата на палците си, тя стъпва на пети, прорязва калните пътища, одрасква скърцайки паважа на улица Съборна, а после се прибира по шестдесетте и две стъпала на дома си, допряла устни на нивото на парапета и съскайки по гравитацията /чумата да я тръшне/. Записка номер двадесет и четири, макар че повечето са излишни, не регистрирам никаква промяна в поведението, никакви отклонения от отчетените показатели, не знам дали е оправдано да е тук, още повече че и самата тя не знае, дали е оправдано и дали е тук.” Наблюдателят подписа документа, щракна с пръсти и го прибра в папката за наблюдения. Обектът бе представен на съвета още преди да навърши двадесет години, когато спря да живее и пристъпи в линеарна фаза, безпрецедентно рано в глобален план, но не и за Балканите. Там всяка фаза две следва в перфектна поточна линия посоката на политически променливите схеми, познати на Наблюдателите като “нещо като “Прафюмът”, само че разработен в няколко самостоятелни серии с вариращ смисъл. Желанието на хората да бъдат обожавани на всяка цена, да бъдат приемани като част от.. тенденциите за цялото, вечно подвижни, динамични, като сменящи се сцени от прожекционен апарат, като едно вечно де жаву. Територия на вариациите, на теоретичния аналитизъм, където за практицизъм само се говори като за нещо предстоящо, което ще премахне лошия вкус в устата, ще пречисти мисленето и миналото, и малките преходчета помежду им. Тя е част от поточната линия, в нея няма нищо вариативно, буди се с усещането за вяра и за пролука светлина отнякъде, с крехката хармония между бедрата, с усещането за отминала насън еротика, която да изтика назад това воднисто настояще, воднисто сега, люшкащо се и толкова клиширано, толкова нереално. После то я помита към навечерието в шест, към поредната серия на “Дързост и красота”, с която вероятно ще я погребат, към компютъра, нежно ухаещ на техника, помита я в мисли за вещи и притежание, за връзки, семейство и любов, за сродни души, секс и сюрреализмът като подход към нещата, помита я в дебрите на анлитичното мислене, което я клишира отдавна, в словесната салата, която вече е в началото на всичко. Наблюдателят беше привикнал към нещата, приемаше ги безусловно, без излишъци, поглъщаше всяка част от информацията котешки гъвкаво, дори когато нещата идваха при него разтегнати във времето, въплътени в странни, непривични обвивки и твърдо смилаеми.
Информацията е простото средство да достигнеш до същността на нещата. Да заплетеш нишките е доста по-сложно изкуство, тъй като то изисква отсяване и прочистване на нишите от спомени, ситуации, видяно, де жаву или, както казва тя, на нишите от моята къща, изисква себеотдайност и време за анализиране, което не се предвижда в програмата, не се дава априори. Изисква откраднато време, на големи и малки откъсъци, несортирано време, извън търсенето на Нирвана, извън медитацията, неизчистено от сегменти, пожертвано.
Информацията не може да бъде цел или да поставя проблеми, тя е средство и чрез него, в хода на нещата, Наблюдателят отсяваше, и осъзнаваше, и анализираше, докато не дойде при нея с простата задача да бъде Наблюдател, да записва къстчетата история, които по-късно да бъдат сортирани и постелени за усвояване, така неговата мисия няма да бъде напразна, но тя не знае за това. Оттук и лекотата, с която избълва думите изглежда отстрани някак плоска, насилена, перфорирана изначално, сякаш ограбена от началния си стремеж към изчистеност, от клишираност и вдадена в просторността, безначална и безкрайна, плътно притисната в онова вакуумирано пространство, което ни свързва чрез конклудентните ни действия, коси погледи и интуитивност. Словото й вечер, когато стоеше пред някоя книга и прелистваше страниците, беше накъсано и женско, но неизречено. Това беше нейното слово, нейната святост, неразгаданото, недоразвито къстче от душата й, което я замайваше с дълбочината от смисли и развития, с необятността от възможности да изкаже тази разпокъсаност, да я назове, да я помилва, да види думите в тяхната одухотворена форма. Но сутрин се събуждаше с копнежа да изтрие онова уродливо дете, нейно нощно слово, да го прогони, да го заточи в някоя от мрачните ниши в нейната къща, да го забрави.
Да забрави всички, които са се докосвали до нея, да ги изтрие от настоящето си, да им затвори телефона с преструвката за нежност, така че да изглежда напълно невинна и абстрахирана от беззвучното “здравей”, което пак не доизказа, да се разпилее далеч извън обозримото, така че гласът й да звучи чужд и непривичен дори за нея самата. Защото този разговор го води някой друг, някой, който не допуска грешки на речта, който не си спомня с носталгия и смехотворен мелодраматизъм миналото, което ги свързва, който води независим, безпроблемен начин на живот и няма нужда да се споделя графично и набързо. Някой, който тя не познава вдига телефона й, поема дълбоко струя въздух за да каже своето изискано, рязко “здравей”, а после замълчава подозрително, изрича фрази на благоприличие и бърза да затвори слушалката, преди Тя да го изтласка възмутена от изречените лъжи, от мнителната развръзка. Този някой обсебваше душата й през последните три години, опитвайки се да пресъздаде жена- по образ и подобие на “жената”, вдъхвайки в мъртвото й съзнание онази сладка любов, която изразяват сапунените опери.
 Тя вече знаеше как да обича мъжете. И с всяка тяхна дума разбираше как да върви по пътя на общуването, какво е редно да каже, когато допусне грешка на речта, как да докосва телата им и да привлича очите им, онази позната отдавна игра на погледи и допир, вродена за “жената”, която омайва и прелъстява. И когато се връщаше назад във времето, задавена от тежестта от нещо непознато, липса на оптимизъм или може би още по-прозаичната вродена представа за лично нещастие, чуваше шепота на своето нощно слово, което я предупреждаваше, че със всяка своя стъпка напред се връща към миналото, че е придобила синдрома на раците и лунната походка, че това усещане за вече преживяно, което я връхлита с безсънието е не само игра на светлосенките върху белия чаршаф. Тя знаеше, че времето неумолимо ще я погълне и заплете, че митът за мъжко-женските отношения не бива да бъде идеализиран, че не можеш да вземеш от бедните и да дадеш на богатите, за да постигнеш справедливост. Така тя извървя тази трънлива част от своя път, преплетена в решетка от предубеденост, с непривичния за нея товар да обича мъжете, загубила своя усет към плетката тя разнищваше бримка по бримка и взряна в купчината прежда в босите си крака тихичко замря.

ІІ. ДЪРВОТО

“Котарак и дърво
Има едно тънкостволо дърво, дъхаво и чепато,
Цяло в пъпки, кацат по него птиците.
Машината за храна на нашия котарак.”

Днес се буди в добро настроение, защото е зима. А през тази зима, поливаща с дъжд земята, беше рожденият й ден, чието приближаване тя чакаше. Преди години, на неин рожден ден, най-голяма й любов й подари проклятие - картичка с охлюв, на която бе написала: “Запаси се с търпение.” И тя отне нетърпението си, така както бе изхвърлила пакета с нощни цигари, от любов. Наблюдателят дълго се чуди как да именува тази любов, но след като анализира данните реши, че това не е необходимо. В крайна сметка това бе единствената й неподправена, живородена любов, с която се хранеше и спеше, която живееше в леглото й вечер, с която плачеха безпричинно и която я напусна, защото беше време за промяна, време за преход към сериозните взаимоотношения, завръзки-развръзки, време да изричаш думите “Обичам те”, за да ги чуеш и провериш, така както всяка земна поезия преминава през езика. Откакто срещна мъжете, Тя повтаряше думите с отчаяна натрапчивост и педантичност, със сляпата вяра в правилната, житейска подредба на нещата, защото ние сме родени да обичаме мъжете, дори когато това означава да тръгнем рачешки назад, към преминатите изпитания, към научените уроци, да повтаряме преодолените тежести, докато проскърцаме примирено и сведем глави към черно-белия шахматен под. И тя отне нетърпението си, а годините изтичаха, играта придоби естествената нотка на познатото, пречисти всички недоумения и само тънкият баласт от ситуации де жаву полягаше върху равната, гладка повърхност на обичането.  И цялата страст на обричането си отиде, Наблюдателят отбеляза небрежно в работния си тефтер, как тя предпочиташе да прегърне мъжа до нея и да заспи, плътно притисната до тялото му, лишена от съзнателност, облякла космически скафандър, рееща се във вакуумираното пространство на обвързването. Да се отдава на онази крехка, неизбежно, майчина нежност, с която го приласкава нощем, безнадеждно пуста отвътре, с механични ръце, обливащи тялото му, симулиращи вглъбеност.
Колко тъжно изглеждаше сега тази вглъбеност отстрани, този отчаян стремеж да излъчва любов, така че всички да я видят и маркират като нещо познато, като доказан факт. И тогава старата жена прекъсна нишката инерция, погледна я като непознато мънисто, видя зеления отблясък по кожата на ръцете й и с онази ехидна усмивка на старостта просъска: “Ти не го обичаш”, скри глава в кухнята и омеси питата си.
Наблюдателят Я оприличи на дърво, разклонено и чепато, понесло плодовете си по пътя на предопределението, по своя женски път, но някъде дълбоко в душите на птичките, накацали чинно, в редици по клоните, той долови едно нездраво безпокойство.

ІІІ. ПИСМОТО

“...... Какво пък, на всеки се случва да тръгне
на сантиментално пътуване- и ние тръгваме,
Но ти се събуждаш под масата на мечтата:
Ти си тази мечта и тя е седмият пласт от самия теб.
Не сме се придвижили и на педя,
а всичко се е променило.”

Притиснала е плътно лицето си в гърба му, от часове, но сънят не се плъзга по клепачите й, те са сухи и стискането не помага. Сграбчва го неистово за рамото, а после пак притихва, сякаш той е нейното спасение от съприкосновението със съня, после я повалят пак същите кошмари. Стои на леглото с голяма ножица в ръце и реже косите си, опитва се да ги изравни, но с всяко движение на ножицата те стават все по-къси, все по-начупени, докато не се събуди с усещането за нещо безвъзвратно изгубено, положено на възглавница и старателно повито. Тогава реши да смени прическата си, за да спре кошмарите. Но всяко събуждане беше остро, насилствено, защото отвъд съня я обземаше липсата на оптимизъм, една нишка на обреченост, на провалена самоличност, която се разтилаше чак до вечерта. Нощните молитви я отведоха до деня, в който птиците запяха някак тревожно, защото още беше зима, а крилата им бяха приковани към клоните на дървото, така че те в крайна сметка придобиха чувство за механичност. Събуждането беше мигновено, обичайно насилствено, удвоено, плъзна крак по завивката и отвори очи. Заскита по улиците, обзета от тревожен глад, но този път нещата щяха да се променят завинаги, щяха да бъдат нейното повторно пробуждане, щяха да заплетат чорапа на любовта, мелодраматично, като пътуване на босо по асфалта, защото тя не се е придвижила и на педя, но всичко се е променило. В и-мейл кутията й имаше  писмо.
То казваше всичко. Така както в романите на Кундера словото обобщава всичко съществено, освен онова, което всъщност е пропуснато умишлено и за което се изисква ретороспективност. Писмото беше нейният отговор, без да може изначално да уточни въпроса тя се вкопчи отчаяно в него, защото то носеше откровение. В писмото мъжът, когото тя много обича, описваше един пейзаж. Писмото я върна назад, към времето, в което едно момиче- нейната най-голяма, единствена живородена любов, я попита дали познава един пейзаж в пустинята и дали се е завърнала. Усещане, несравнимо дори с най-силния й оргазъм пропълзява по пръстите на краката й, обгръща съзнанието й с непозната топлота. Пейзажът е планински, снежен, типичен за зимата пейзаж, описващ Пирин - нейната любима планина. Със замъглен поглед тя прочита остатъка от писмото - сбор от премерени думи и едно смислено пожелание за духовна близост. Ръцете й треперят, тя вдига длани и забелязва, че издайническите сини жилки от детството отново са се появили, притиска клавиатурата и написва отговора си. Искаше да напише само две думи. Обичам те. Забравила съм колко много те обичам заради твоята откровеност, заради поетичната ти душа, заради аналитичната ти същност, заради миналото, което и до днес ни свързва в приятелство. Клавишите защракаха, текстът звучеше някак пресилено, тя му благодареше, сякаш тези думи на благодарност можеха да променят акцента на посланието, да изразят нейната несигурност, да разшифроват треперенето на дланите й, да намерят логическата нишка до “обичам те”, странно накъсана от думи на признателност.
И вместо проклятие за разтърсения си покой, тя му пожела “Весела Коледа”, пожела му да намери онова омайно и единствено място, събрало в себе си красотата на земята и жената - негов огледален образ, която да го омагьосва, вдъхновява и провокира да се развива като личност, с която да създаде духовна близост и с която да разкрие всички възможности за щастие. После, освободена от излишния си товар, пропълзя до своето убежище, погали чашата, пълна с вино и с усещане за лози, и започна да пише, ненаситно, изливайки всяко усещане за жажда, изливайки още вино в чашата си. Телефонът звънна, но не беше тя - моята бримка, нито той - авторът на моето писмо - ала Малкият принц. Беше мъжът в леглото й, този, с когото заспиваше всяка вечер през последните години, гласът му, пълен с униние и умора, този банален глас, изпълни стаята, пресуши всички чаши със своята невъзмутимост, изтри спомена от писмото й, само за секунда, тя почувства непреодолимото желание да избяга, да прекоси цялото пространство помежду им, да пресуши всички изби, да изгори всички лози. Да продължи да се рее в розовия прах, полепнал по всяко кътче на стаята й, да заспи до него, изпразнена от съдържание, и тази вечер като всяка друга, да прогони дори хипотетично усещането за самота, за отчужденост, за музика. Но това вече беше невъзможно.

      ІV. ДРАКОНОВСКО*
   Тези очи без клепачи, оцъклени откъм тъмното
   Виждат инфрачервената топлина на кръвта ми.
   Усещам проскърцването и шепота,
   Когато се гънат и лъкатушат прешлените.
   Дни на стихнала неподвижност,
   Заспивам рано и спя добре.
   Редкият му необуздан гняв,
   Страст подир невъзможното.
   Ще си изкълчи челюстите,
   За да го задържи.
   Когато нещата се върнат на място,
   Пръстите ми опипват новия ред.
   Всеки сезон по една нова кожа.
   Цветовете на шията му стават по-ярки,
   Преливат се нежно с минерални отблясъци.
   Съвършенство.
   Красив и първичен,
   Ще пропълзи между нас.
   Видях, че снощи намери зъба му
   На свойта възглавница.

Антидраконовско, то е част от взирането, от гладното поглъщане на пространствената сфера около наблюдавания обект. Очите й се взират нервно във формите на своето ежедневие, поток от звуци избухва, отприщен от инертното събуждане вчера, меко протягане, отново взиране, този път по-настойчиво “коте мило обич моя съкровище слънчице” подай ми онзи молив, близо до книгите ми, с черния връх с тесен бял кръг под него. “Къде е, няма такъв молив онзи синият по-надясно точно така, хаш или хаш бе, всъщност, ако ми подадеш чашата с моливи ще си спестим целия този излишен утринен разговор, няма как, трябва да си подчертая важните неща в това стихотворение, а и да прибавя няколко абзаца с обяснения към отделните строфи. Защо просто не кажеш какво искаш, необходим ли е дъжд от думи за един сутришен каприз защо ли не си взех сама чашата, вземи си сама чашата.”
Нейното сладко ежедневие протяга гигантските си крака, които както винаги стърчат извън леглото и изригва вулкан от всички форми на въздишане, сякаш скрити в ноздрите му вече цяла зима. Отскача пружинообразно от възглавницата и затваря вратата след себе си, когато тя се буди от леко тиктакане тик - влизане, так - излизане, тик - так, тик - так, унесено сумтене, далеч не издадено за да привлича вниманието, отдалечаващи се стъпки и тиха песен на гризач, кой знае от кой вид. А понякога е толкова пронизващо, като скимтене на куче, когато нейното жалко ежедневие, обзето от изригващ гняв, процежда кучета, котки, паяци и голи охлюви, захлупени под капак от добронамереност или злободневие, маскирано нехайно в светло. Събрало цялата палитра от съзвучия, моето пикантно ежедневие понякога ми се обажда за сутрешна проверка на присъствието, а понякога - веднъж на милион, ми носи знак за съпричастност към някоя споделена мечта - макетче на самолет, бутилка рядко вино или сребърен пръстен. Или нова компютърна игра.
Понякога, обзета от чувство за вина, тя замита обемащото му присъствие през прага - като лош домашен дух, но винаги се връща.

V. БЕЗРАЗЛИЧИЕТО

“... всеки от нас си има своя наркотик
и той не се измерва в грамове или литри.
Той е в вътре в нас самите
и се нарича БЕЗРАЗЛИЧИЕ.
Безразличие, което ни кара да прощаваме непростимото
и да забравяме това, което винаги трябва да помним ...”

Неговият допир ме разнищи, едно малко, далечно докосване отприщи в мен лавината от натрупвания, които поемах през последните години. Като че ли може да се привикне към лошите взаимоотношения, като че ли те градират, поднасят се поетапно, като екзотично ястие, чиито подправки предвкусваш с върха на езика си, а те стават все по-всепоглъщащи, все по-обогатени с нюанси, преливащи се в гамата, полегати като дъга, някак естествени, логични, всеобхващащи. Погледът му се спира върху мен, изличава пикантните подробности, всмуква ме като енергиен вакум и ме оголва до същност, изличава телестността ми, която ми е по-нужна от всякога и ме обема оголена, оглозгана и безполова, поръсена с неговия личен опиум, толкова различен от безразличието, толкова уединен.
Наблюдателят беше наясно с хронологията на нещата, той вяваше, че има правила, които следва да се спазват в хронологична последователност, за да може историята да захапе своя естествен ход.
“- Не можем да разговаряме за това, не и с нормален тон, откъде да знам какво всъщност искаш да кажеш. - Питам те как изглеждам, нищо повече - тя премерва думите с фармацефтична педантичност - хубава ли съм, или отблъскваща, защото нямам страничен поглед, не мога да обследвам себе си с периферното си зрение, водя вътрешен живот и губя по нещо, трябва да знам. - Защо го правиш, защо, защо задаваш всичките тези въпроси, за мен ти си същата, както винаги, не си се променила, товариш ме, не можеш ли да разбереш, че това няма значение, нищо няма значение.” Ръцете й го прегръщат, галят ходилата му, цялата й същност е вдадена в него и това би трябвало да е достатъчно. За толкова много жени то е достатъчно, то е всичко. “ - Мога ли да се напия? -Защо ме питаш, прави каквото искаш. - Понякога забравям, че съм у дома и трябва да попитам, за да не забравя къде съм, мога ли да се напия? - Разбира се, не ме питай повече.” Наблюдателят придаваше нетипична за тази пасторална картина раздвиженост, в крайна сметка линеарната фаза се характеризира с доста по-малко думи, с повече двусмислици и извлечени от същността на словото смисли и значения. Той отново кара минимакет на моторче по чаршафите, плъзга го по рамото й, а после и по гърдите й, тя се смее настойчиво, постигнала целта си, после усмивката прехвърча в миналото. Ако това усещане за опиянение можеше да се поддържа ежедневно, тогава неговата арогантност щеше да е без значение, тогава онзи луфт във времепространството щеше да я поеме с онази настойчивост и всеобхватност, с която поема всичко излишно, тогава Наблюдателят можеше да се прибере вкъщи, да надуе силно музиката и да заплаче, тогава щеше да се сбъдне налудничевият сън на Джулиан Барнс. Нима това е раят, това откъснато къстче времепространство, този сън, тази унесеност и тихото проскърцване на молива, нима пътят извън рамката обвързаност не може да бъде изминат без катализатор, без допълнително стимулиране. Съдържанието на чашата прелива отвътре - навън, дълбоко в нея, винено червено, и тя леко се усмихва при спомена за онова писмо.

Поглед върху алтернативното

Под ледените пръсти на снега малката снежна топка се претърколи по свода на стомаха й, помаха весело на остатъците от салата и зае удобна позиция в мекото му лоно. Наблюдателят проследяваше всяко нейно движение - обърнатия поглед, липсата на усмивка пред обектива на камерата, нежната тръпка при допира на пръстите му по гърба й. Всеки жест, изпъстрен със сексуалност, с онази пренапрегнатост, която разкриваше при всяка среща с другата изречена любов. Тя беше толкова акуратна с думите - определения, толкова разнищена пред него, който тъй добре я бе опознал през годините. Няма я вече жената -загадка, жената с неясния подтекст в словото, обърнато към него, жената с веселите пръсти, с липсата на намеци, с безпомощния поглед вечер. Жената - негов сексуален обект, жената - обожаваща да бъде негов сексуален обект. Интровертната жена - тя. Малката топка примижа разглезено и се намести по -удобно в своя бъдещ дом. Тя беше идентична с тази малка снежна топка. Всяко усещане за взаимност потъна в снега, гладната топка отвори заскрежени устни и погълна остатъците. Сърцето й придоби формата на кошче за боклук, полегато и препълнено. И животът отново стана песен, и пръстите й отново забарабаниха по клаиватурата - стъпка напред - две назад . Това е танго, танго за един.
Наблюдателят щеше да отбележи в записките си, че тя бе направила всичко възможно, всичко мислимо - бе научила стъпките и ритъма, бе поставила на лицето си усмивката на професионален танцьор, бе полирала дансинга със собственото си тяло. И когато полегна на него, с него, тя почувства как тялото му изговори онези две думи, как ги изтласка в утробата й и ги изсипа въху онези безименни наченки на дете, които умират всеки месец с нея. 
Но днес тя разбра, че понякога да бъдеш в неизвестност е по-добре от неочакваното разкриване на някоя отдавна потънала в дебрите на заблуждението истина. И днес тя научи как да изгуби най-добрия си приятел, без излишен драматизъм, без патетика, някак естествено сложено във времепространството, със силата на фраза, изречена в хода на нещата. Ходът на нещата беше винаги един и същ. Наблюдателят въздъхна, той толкова често бе приемал за даденост хода на нещата. Когато някой от кастата на наблюдателите получава послание: Аз много те обичам, но не искам да бъдем заедно; той извлича буквалния контекст от съдържането на открития текст и го използва като лупа. През тази лупа преминава усещането за стабилност, хармония, протегната ръка, прехапан палец, извърнат поглед, силен ритник в главата и нежно погалване на бриз. И тогава, пречупен през призмата на истинското, реалното “изтерзвяване” (Тери Прачет определя изтерзвяването като пълна противоположност на опиянението, но за разлика от изтрезвяването изтерзвеният толкова рязко и внезапно се откъсва от илюзиите си, че решава никога вече да не изпие нито грам алкохол), нашият ДЖЪНХАД* (вж. Яна и поговори с нея) се прегъва. Безполезното поддържане на силата в устойчиво състояние и безпочвеното анализиране само успокоява във времето естествения алгоритъм на събитията. А тя не можеше дълго да живее в заблуждение. И след като поръси главата си с пепел заради безпрекословната си вяра в любовта, тя застана пред истината, превита от смущение, прегазена от безпомощно неразбиране. И думите изплуваха в съзнанието й, като ерес, безпочвени и символични:
“Нима той не разбира това, което виждам аз. Нима не може да почувства силата на духовната ни връзка. - Моят път води нагоре, към света на духовното, към интровертния, променлив свят. И когато устните му ..... - Аз искам да бъда духовник, изрече той, поемайки въздух, защото тя бе първият човек, с който сподели мечтата си. А аз искам да бъда писател, пророни тя своята духовна същност. - Но трябва да живея тук - в света на материалните неща, в света на досегаемото и когато извлека гальовността му, ще приведа в действие своя ритуал - не за обричане на духовносъщност, а за отричане на нейните остатъци.”
Когато остана сама, тя се замисли - И какво би станало, ако изборът й беше като този на Ричард Бах - или да остане с човека, който обича, или да умре в самолетна катастрофа, гледайки как земята се снишава над него със скоростта на умирането. А какво би станало, ако тези думи пречупеха реалността до степен пред нея да възникне изборът - да умре в самолетна катастрофа или да умре в самолетна катастрофа.
И тя прие алтернативата на неизбежното като лека автомобилна катастрофа, без особени последици, тъй като никой никога не помисли за безсилието, сляпата вяра във времевата хронологичност на нещата и в тясната, позлатена от времето нишка, която ги трансформираше във форма, годна за възприемане по всяко време. Цялата тази машина действа безотказно и до днес - машината не допуска грешки.
И все пак, и все пак. Когато решенията на две разумни човешки същества, описващи неутрално тяхната битийност се сблъскат, машината трябва да избира. И тук, между математическите уравнения и сляпата вяра се породи, макар за миг, макар и часично, алтернативата.

За черешовото вино и хората

И наблюдателят пишеше - за рафта, поставен отляво на компютъра, за слабите развеселяващи реколти вина с бели бузи. За заслепението и опиянението - за чертата между тях и цялото количество време, което ги дели - най-тежкото време. За съмнението в пълната липса на съмнение. За приятелите, Стела, която ме покани на картофи с копър на фурна, която си мечтае за нормална печка, пералня и баня, равняващи се на две и половина месечни заплати на приятеля й. За усещането, с което посрещам утрините и вярата, че това е най-хубавият ден. За стеснителните погледи, хвърлени напред, в онази част от линията, която наричат бъдеще. Тези glances, протегнати с въпрос, винаги претенциозно претрупани с подвъпроси и съмнения, които заслепяват ясната ми визия за време. За нощната молитва - (единственото време, което мога да отделя само за себе си), с която Тя убеждава Господ, че единственото й желание е да я срещне със стоте най-интересни и велики мъже на планетата и да й даде по един ден, за да опознае всеки от тях.  И да я научи как да подкара някоя стара Чесна, в някоя последна нош.
За рафта, поставен отляво и тихото Шардоне, което тази вечер ще замени с бира. За опитомяването и за нейната най-дълбока любов, която единствено би допуснала до дома си, до своето убежище. Да, за убежището, толкова дълго мечтано, толкова нейно и ново, криещо тайните си, които Тя разлиства една по една. За тихата музика на книгите, лежащи по пода. За всяко неочаквано щастие, което я чака някъде навън. Наздраве!

“Малко ме радва равното, безтрепетно вървене. Пък и що значи радост в свят, който не знае страх? ... “Небето - не илюзионисткия купол на деня с изрисуваните от пара облачета, не обиталището на пухкави ангелчета, а истинското, страшното, разяжданото от киселината на пламтящите сфери - съществува.”
Докато пръстите й докосваха клавиатурата, усети онова преклонение, което навремето изпита, гледайки картини на Ван Гог. Как движеше четката си, как тези олекотени, импулсивни движения бяха превърнати от времето в усещане за тежест, за засъхнали пластове мъртва боя, за оглозгани късове и краища, за безцветие, гримирано в привидно бежаво - жълто. Единственият спомен за това творческо олекотение бяха меките жълти петна - открито непримесени с нюанси, погълнали жълтия си товар дълбоко в платното, сякаш достигнали миг на пълно успокоение. И като че ли тези жълти картини бяха изгубили своята житейска натовареност, своята трагедия и болка. Бяха положени голи, притворили очи, като децата, които вярват че така ще останат невидими за възрастните.
Тя ненавижда всички форми на открито възхищение, някак обидни и за двете страни. Обича книгите, липсата на всякакви прегради, като че ли тяхната материалност е необходима за да не изгубиш нишката земно притегляне, за да припомнят, че страниците трябва да бъдат разлиствани, а после прибрани в корици и поставени на мястото им. Но никога, докато четеше нечия книга, не пожела да узнае как се е почувствал писателят, да проследи движението на пръстите му, на мисълта му, да го разнищи и заплете отново в аналитична цялост.
Когато срещна М., за която изначално знаеше всичко.
   Когато срещна очите й в коридорите на университета и разбра колко малко знае всъщност за тази жена.
   Когато един приятел плака необуздано на рамото й за тази жена и тя си помисли - и аз изпитвам същото.
   Когато отвори нейна стихосбирка и във всяка строфа откри себе си и само себе си.
   Когато видя, че и тя има син - и майка.
   Когато, по време на нейна лекция, внезапно се огледа, и видя, че се рее под тавана на залата - като Мери Попинс.
   Когато, след като изпита страхът от летене, разбра, че се страхува да я види още веднъж. И избяга.
   Когато я потърси отново в интернет и разбра, че съществуват над хиляда уеб сайта, които са й посветени. И тогава изпита мъката на възхищението, онова зло потръпване на егото, което я провокира да съчини нова нощна молитва: Господи, помогни ми да срещна онези пет жени, които съдържат в себе си цялата красота на човечеството, до поговоря с тях - не повече от час, и да не създам в тях нито капка възхищение.
   Понякога изпитваш възхищение от виното, или изобщо от живота. Понякога посвещаваш на своето възхищение, придобило вече лекия привкус на клише, поезия - като Омар Хайям. Но когато го индивидуализираш в име, когато го инкорпорираш в думи или текст, то неизбежно звучи патетично.
   “Моята малка страст, моята обич, моето слънце, моят демоклиев меч, моето негово име, моето чувство за притежание, моята първа - последна любов, моето детство, моята храна и къща, моето убежище, моето лутане сред думите, за да открия най-неутралната, най-неклишираната, моята страст по късите изречения, моята професия и целият набор от мои мечти, неговите планове, неговата кола, неговите вещи, неговият страх да изгуби анонимност, неговият ужас от слуховете и от падането от стъпалата на социалната стълбица, неговите провалени опити за вглъбеност, неговото сребролюбие, неговата страст по жените, неговата архаичност, неговото семейство и неговото бъдещо семейство, неговата самоувереност, егоцентризмът му, моята разделителна способност, неговата вяра в целостта на нещата, моето “едно” на Ричард Бах, неговото “всички сме различни”, неговата изначалност и любимото му априори, моята моногамия, феминизмът ми, моята система за разделяне секс-връзки-любов, неговата страст към сладникавите песни, смешната му целеустременост, моята представа за живота като хаос, безначалност и съдбовност.”
 С тези думи можех да съставя цялата глава, щях да опиша хаоса от ноти, който звучи в мен винаги когато се върна към осмислянето на той и аз, когато осъзная, че да обичаш не е достатъчно - за него, когато проумея неговите предразсъдъци и моята нерешителност. Затварям очи и бавно приближавам образа му до своето мисловно отражение. При мен се връща нощта, в която бяхме заедно, откритият смях при мисълта за постъпките ни, за безумието и безпътието. Получава се ваденка, получава се стена - както когато в моето детство примижвахме и виждахме как нещата се променят, когато се загледаш в тях, как образът леко се размества и придобива нереалност.
Моето Мерло от Стамболово леко се поклаща и бутилката му заблестява в зелено. Разказа ми как е отраснало в голямата къща, нарисувана на етикета на бутилката, родило се е като част от  обширната лоза, размахало е младите си стебла и листа и е поело слънчевата светлина. А сега, заключено в своя последен затвор, то се плиска, нетърпеливо да подиша зимния ветрец.
“Ти си хубаво - поласкава го тя - имаш вкус на капини, като тези, които разтяха на моето лозе и можеха да изпълняват желания. Ти си вълшебно. Затова, ако някой някога ти каже -Хайде да го купим, това е вино с контролирано наименование за произход, не се изпълвай с възхищение. Няма нищо по-страшно от зле насоченото обожание и ето, сега, когато сме заедно,  замълчаваме и се разнежваме, спомняме си за изминалото лято и излизаме навън. Там е той, усмихва се, с малка смешна сламена шапка, изгорял от пряката слънчева светлина. Подрязва дръвчетата, знае, че ще пораснат отрупани с плодове. После сядаме на сянка под ябълковото дърво и пием вино, спомняме си отминалото време, за нашите страсти, планове и мечти и знаем, че заедно сме постигнали много повече, отколкото бихме могли да си пожелаем под младата къпина. Заедно имаме всичко.”

За погалването и weep на Скънк Ананси

Защо не си плачеща върба, преклонила клони над главата ми, защо не си слънчево зайче, отиващо си преди самия слънчев лъч, защо не си въздушна целувка или изсвирване с уста или хвърчило.
Тя проплакваше, Наблюдателят застана до рамото й и й прошепна няколко утешителни думи, тя го погали (тогава всички се обърнаха, за да я преценят набързо, преди да похапнат). Момичето отляво шумно издуха носа си, после изръмжа гальовно на споходилата го мисъл за промяна. Потърси нещо в чантата си, хапчета против настинка, замижа доволно с галон вода в крехката си издължена китка и се усмихна при мисълта, че е отклонило вниманието върху себе си. Тя го погали отново. Някакъв мъж мимоходом надникна през рамото й, прочете последното изречение и продължи нататък. И денят продължи своя ход, и когато разговаряха по телефона тя не успя да си спомни нищо - нито момичето, нито минаващия мъж, или магазина за кафе, нито написаното.
В лицето й няма повече радост, ние не говорим вече, не се интересуваме вече една от друга, изпя рефренът на песента си Скънк, хрумна й, че тя всъщност е лизбийка, като че ли сексуалността има някакво значение за състоянието на съзнанието (много лош вариант на state of mind). Тя си мисли - “иска ми се да си миг, да си състояние, да си гледка - ти самият, не писмото ти, не състоянието ти, нито мигът ти. Да се абстрахираме от чувството за принадлежност и да проумеем скритата същност на индивидуалността. Така както виното мени вкуса си с всяко отпиване, с всяка следваща минута и се просмуква в същността на пиещия, опарва го по езика, и пиенето вече не е акт на самоизгубване, нито ритуал - то е нишка моментност. Така както стените на старите къщи се белея, издраскани и белязани от тежестта на миналите години. Нима няма да признаем тяхната удохотвореност, наситеност, наративност. Тяхната индивидуалност. Така както любовта изисква пълна загуба на себеусещане и разностранност. ”
И той се превърна в гледка - така както Господ каза и пожела - нека бъде светлина. Той беше нейният Божи знак, знамение за хода на нещата, отговор на молитвата й за хармония. Тя прокарва пръсти по тази гледка и докосва планини и потоци, полета и теменужки, и леки бразди от пътища на проходилите го допири - като селски калдаръмени друмища. А там някъде, по веждите му, настъпва нощ и мракът се плъзга все по-надолу, по очертанията на гърдите й, по извивката на корема и връзките на полата й, но нейният мрак не може да догони неговия и Тя възражда плахата си вяра в алтернативата и я поема, обсебена от диханието й, от неограничеността от възможни развития и гледки, от напора на нощното си слово. На следващата сутрин се събужда с най-светлите очи, с мисълта за Яна и със съзнанието за невъзвратимост. Притвори очи, извика го силно, така както бе придърпала ръката му към себе си и проумя, че не иска да избяга далеч от мистериозните планини и прохладните извори, че ще остане в тази гледка, така поразяващо реална, раздвижена и гъвкава, че момичето в пасторалната картина я е напуснало завинаги, че копнее болезнено този помрачен допир до шията си, че отчаяно желае да хване тази ръка отново и да изкаже колко е изморена да оставя щастието да й се изплъзва, а него - да си тръгне, да не остане, да избледнее. 
Сърце не ми остана вече, нито стени. И как при тази липса на обграденост успявам да се сблъскам със същата страст, със същата сляпа увереност в предопределеното, като че ли бъркам в тестето с карти и изваждам винаги една и съща, винаги неговата. Но при подреждането на карти таро се появява винаги тази предопределеност, този потенциал за влюбеност, а какво би могло да бъде по-отчайващо, по-безперспективно от една евентуална любов...... Няма ги стените, нито мечтата за стени, нито морето, което можеш да преплуваш само със сал и рози, нито пустинята с отронен морски пясък и боядисан в жълто хоросан, нито Софийската крепост, нито Берлинската. Аз съм скитница, но така натоварена с ентусиазъм, прашни, сухи клепачи, сгърчена усмивка и неродени дъщери, така огъната под пустинното слънце, под вдишания и издишания пясък, така неопитна във вдаването, преливането и единението, като Адам - напускайки райската градина. Кой ни е научил, че любовта вдъхновява, че любовта лекува и облагородява. Аз не съм лоза, нито ябълка, за да бъда облагородявана. Любовта отнема ежедневно вкорененото ми светоусещане, търпеливо съгражданото себелюбие, гласът ми, който така дълго мълча, без да изрече или запее, воала на моята Ла Велата, покривалото, изтъкано от тайнственост, изплетено от ръцете на мама и на баба. Правенето на любов изпреварва любовта ми, а после безнадеждно закъснява, лишено от идеята за вселенска навременност. И така любовта остава извънвремева, обезнагледена, счупва огледалото, отразяващо изживяното време и заживява като космично явление, като гледка през прозореца нощем, безнравствено изрекла единствената си лъжа, че може да запази вечно тази ненавременност, да отхвърли съществуването на остенения ни свят и да ни вземе със себе си.
И тя скръсти ръце за молитва и помоли Всевишния да й даде знак. В същия този момент една жена, която вървеше срещу нея по улицата, изпусна папка с документи и те се разхвърчаха във всички посоки. “Не, не такъв знак, как да изктълкувам подобен знак, като неизбежният край на любовта ми към него? Или като внезапното отрезвяване и подреждане на съсипаните ни взаимоотношения.” И тя продължи надолу, а само след миг случката беше забравена и сините плочки на магазина за аксесоари за баня привлече погледа й. Продавачът беше много мил, размениха си любезности, а после разгледаха заедно всички нюанси на синьото - тюркоазено синьо, циганско синьо, синьо като морска пяна, небесно синьо, много бледо синьо, бяло - с илюзия за синьо, синьо - зелено, морско синьо и най-накрая, сиво - синьо. На излизане от магазина тя забеляза, че фризовете са обърнати наопаки и се засмя, а той й предложи да направи три различни като релеф бели стени с размери на плочките 20 на 20, което й се стори още по-забавно, дори дръзко. На излизане тя дори не помнеше как изглежда продавача и за какъв точно знак се беше помолила.
Пътьом реши да купи бутилка вино, от по-млада реколта, поръча си Каберне Совеньон и Памид, произведено миналата година и в значително по-добро насторение се прибра вкъщи, за да вземе вечерната си баня. И тогава разбра, че цялото това бързане да се прибере у дома е произтичало не от глада, нито от бутилката вино, нито дори от надеждата той да се обади по телефона, за да поговорят и тя да получи най-накрая безуклончив отговор на единствения си въпрос, а от неудържимото желание да послуша музика. Омара Портуондо.
Набра номера на баба, “Как си маменце, всичко наред ли е? Да, гледам Гала и се забавлявам - да знаеш само как пада от ските. И аз, бабче щях да падам, на каквото и да ме качат!, Да, да много е смешна и както я гледам изведнъж така ми се прииска да послушам македонски песни, те са ми голяма слабост. Ех, маме, да знаеш аз какво слушам - испанска музика, много нежна, ето - ще приближа слушалката до колоните, послушай.” Чувам лекото мъркане на баба в слушалката, а после се разделяме с любов. И неочаквано за мен самата пожелавам да танцувам, стъпка напред - стъпка назад, едно импорвизирано танго, с много поклащане. Мисля си за мама и за баба - моето семейство, което щеше да изглежда крайно неконвенционално, ако можех да го сложа под коледната елха, ако можех да издялкам от него дървени фигурки и да ги сглобя в нещо като птиче гнездо и да поставя празната люлка под елховите клонки, защото в моето семейство няма синове, само дъщери.
Някой ден на белия свят ще се появи моята Анук, Даряна или Яна, или Стела, или някоя друга жена, която да потърси отчаянието в косите си, да разперва длани и да гледа по тях времето. Дали ще успея да й дам нейния татко, не знам, но тя ще има най-прекрасните баби на света, моето семейство, а за своя кръсница - най-обичаната от мен жена, с име на примка и безполова душа, аз ще я орисам на щастие, ще я орисам на бъдеще, ще я орисам на вечност.  Мъжът, когото обичам, детето, по което копнея, тази малка моя розова мечта, мечтата за безстение за моята Даряна, за мен щасието при тази мисъл е неизмеримо, безпределно, нереално. Боли ме при мисълта за него, при пречупването на моята увереност през неговата обезвереност, за мълчанието, равнозначно на несъгласие. Моята мила Блага Димитрова ми прошепва: “Навред предупредителни знаци - около теб, в самия теб, най-вече в липсата на знаци.” Ти си моята липса на знак, моят вик-бежанец, моята ябълка. Моето прозрение, моята сродна душа, да, моята душа, моят нощен сън, моят сбор от смисли, моят копнеж, моята страст, моят порив към безбрежието, моята музика - моята Омара Портуондо. Желая те с цялата си душа, с цялата си същност, с всяко свое скрито кътче и убежище, с дланите си и с часовника, който пак отмерва времето, в което те няма, моята вяра, моята нощница, моята къса коса, всичко, което мога да бъда, моето желание да се събудя сутрин, да те събудя сутрин, моят телефон, да - ти си моят телефон, моята тишина, моите къдрици, моите процедури, моят страх от смъртта, моята човечност.  Ти си същността ми, така както аз съм в теб,  аз съм мерилото за всички неща, които ти олицетворяваш.

            СБОГУВАНЕТО

Днес се сбогувах с него - с човека, когото обичам. А това са твоите думи “ Омръзна ми, аз обичам някого, а тя не ме обича, някой друг е влюбен в мен и настава хаос.” Аз съм обречена на същия хаос, излизам да те търся по улиците, уверена, че се криеш зад ъгъла, уверена, че ме наблюдаваш и разнищваш и тогава в съзнанието ми изплува нещо, нахвърлено от Стефи преди осем години в дневника ми: “Мразя го. Не, не е вярно! Да, признавам, че го има, но не е така! Определено не мога да го кажа и да го мисля едновременно. Адски трудно е. Не мога да спра да се страхувам, че греша (не е така), че обърквам нещата, че при него не е така. Не мога да си позволя да направя грешката отново.  Да си призная означава да го загубя. Не мога да го преживея отново! Трябва да съм сигурна! Не мога да си повярвам (призная). Мога да чакам. Това е единственото нещо, което мога да направя. Мога да го изключа. Трябва бавно, постепенно, за да разбира той какво става. Да не се чувства дължен да отговори, да не се изплаши и обърка! - 1996 г.”.
Вслушвам се в звуците, долитащи от стълбището, здравият разум ме сграбчва и аз се въздържам от желанието си да хукна по стълбите и да тичам до дома му, без да спирам, през целия път.

Рейнмен

Ние, с Рейнмен вървим на път за вкъщи. Той е Рейнмен, защото боготвори водата, както и всичко, стичащо се от небето и вливащо се някъде, в пространство, в което плават кораби, яхти и гондоли и в ехото кънти Венеция. Дали дългото пребиваване в Испания е изкривило възприятията му до степен да вижда в мен мумия, или малка брошка, или локва. Нарече ме жена, след което явно размисли върху изреченото и го перефразира в приятел. Доведох го до дома си като бездомно псе, здраво придържайки верижката му и го белязах. Хванах съзнанието му за ръка, извих го така както небето извива дъгата и го понесох назад към миналото му с онази непосредственост, която отличава моите пътувания (за разлика от изказа ми). “Имало едно време една жена, безименна, но пламенна и страстна, която се зарекла да му бъде предана по целия свят, по цялото подножие на планината, дори в колибата на неговата баба, някъде в Стара планина. Тя го поглъща очарована от плахото придържане на китката си, от сплетените длани между чаршафите, от притворените му клепачи, от онази увереност, която тя знае - влюбените мъже придобиват, изпъстрена с покровителственост и тъга, защото всеки мъж подсъзнателно усеща кога е преминал границата на себеотдайността. Тя пренареди картите на съдбата си, асакът спатия беше накрая, просмука неговата печал и запълни пространството със себе си, по женски, а после се появи някой друг. Той беше красив, с отворени очи и ириси, изпъстрени като тапети, с мъжки очертания и малка любов. И като в приказка на Изабел Алиенде тя го възседна и язди с него до самия хоризонт, примижвайки от удоволствие. Имало едно време една жена, която изпитала любовта и той се завърнал сам и ограбен, макар и богат, защото всичко , в което вярвал, променило общата им съдба и поело отвъд своя хоризонт.”.
Той ме разтвори в своята приказка, от нея избликна цялата тъга на света и тогава аз му разказах всичко, за писмото, за допира на бузата му, за цялата любовна игра, за музиката и книгите си, за своя-негов камък, в когото нарекох своето щастие. Изпихме новата ми бутилка с Каберне Сувеньон Русе, което се стичаше по чашите, и по пръстите, и по очите ни и преди да затвори вратата зад себе си той ми каза:
“Утре ще се събудиш с усещането за празнота, за голяма дупка в душата си, очите ти ще умрат, а после и клепачите, ще забравиш, ще запалиш още една ритуална цигара, а после ще погледнеш към телефона си - не по-напред, и ще трябва да чуеш следното. Запомни го - а какво ще стане, ако той се обади и каже онези две думички, само две думи, които ще променят всичко. А какво ако ги каже. Но той никога, никога, никога няма да ги каже, ти никога няма да чуеш от него тези две думи. Проумей го, преди душата ти наистина да умре и да забравиш за всичко това, за моята приказка и за своята soulmаte. Той никога няма да се обади, той никога няма да каже обичам те. А никога е във вечно, бездавностно време.”.

Лирическая

            Събудих се. Обзе ме самота, болка и никотинов глад. И малкото зверче, скрито в мен от четири години, се пробуди и разряза очите ми, за да излезе навън.
 Една жена, много приличаща на мен, тихо стъпва по покривите, закрила очи, на крачка от ръба и от цветната градина, ширнала се под нозете й, с разтворени ръце и нашепваща молба за помощ.
Любовта е на ръка разстояние, но и толкова недосегаема, толкова непостижима. Понякога пием заедно, пушим само двамата, само двете, обгърнати, на пода, дишащи и живи, и млади, така както тя би ме порицала, че в моята история няма герои, няма обрисувани characters, защото за нея, за моята надгробна плоча и за него няма простанство, а хронотипите са митология. Обгръщаме се безутешни, вдадени в онази печал, която предизвикват враните - една - за печал, две - за радост, говорим с думите на баба Вихронрав и сме стари като света, млади като познанието.
“Имам нужда от психоаналитик, и от килия - само за мен, несподелена като дъжда и като морето.” “И от някой подлец, с име и мъжки отличителни белези, за когото да бъда загадъчна или който да ме изпитва и тихичко, на ухо, да ми пее за гардении и обожание, да пристъпва в мен, да ми плаща нощните таксита и да ме носи на ръце, когато се протегна и тайничко да отмъква ластиците ми за коса.” “И от моята .., с която бяхме всичко, която мълчи по телефона и ме чака да направя първата крачка към сближаването. Която си отива и не мога да я спра, не мога да я попитам как си, с кого си, хубаво ли е.” “И от мама, която да сплете това, което остана от къдриците ми, да ме изтръгне от унеса и тишината, да ме разтвори в най-голямата любов, да срине изградените нови стереотипи, които ми отнемат словото, да ме изкъпе и повие в детската кошарка, да избърше дупето ми и да погледаме заедно телевизия.” “И от Ивчо, от неговия таван с улични мебели и пиянската му усмивка.” “И от някой, който да ме научи да бъда щастлива и да не избледнявам.” “И от малкия Никола.” “И от моята Стефи, от допира на тялото й в автобуса, от споделената седалка и дългите й пръсти.”
Предавам се - няма никого, никой не ме вижда, никой не навлиза в моя омагьосан лес и в тази липса на притегателност, в тази неразкритост моята вълшебна фея, моят огън крачи забързано, отнесено, безсловестно.
Нека е така, нека във всичко, написано от мен, единствено смислени да бъдат нейните думи, на моята съседка по стол, на моята надгробна плоча, на моят роден поет:
“Мракът е изначалното състояние на нещата, Ти си мрак. Позволи ми да те оцветя. Искам да те обема в цветовете си. Моля те, Мина, позволи ми да те нарисувам.
Любовта е винаги различна и цветна. Любовта ми към теб се дави във всички цветове. Палитра, палитра е моята любов към теб. Нека ти кажа, че те обичам. Не повече и не колкото от - Любовта няма измерения.
Аз създадох цветовете й, моя кадифена любов Мина.
Аз подпалих лудницата - моя луда любов!
Аз изядох луната, защото денят не е убежище за лунатички, моя лунна любов.
Аз танцувах в огъня, защото любовта е изгаряна огън мой.
Аз се любих с морето, защото морето си ти - синьоцветна моя любов.
Нека те обичам. Моля те!”
Животът ме благослови с поети и с жени. Сбъдна най-горещата ми молитва да позная същността си, същността им. Благослови ме с проблеми-дарове, разруши стените ми, отмете ги като лоши духове и ме научи да прозирам, да търся, да се отърсвам, да владея езици, които не познавам, да съградя вавилонска кула към всички тях, към моята женска поезия. И какво тук значи Миглена с нейните обрисувани амазонки, с нейните стари чанти и полегнали тела. Целувам Лъки, галя краката й, преди всички тези години и се смея. Защото някой ден ще стана като нея, съвсем същата и ще забравя недоизказаните думи, необрисуваните палитри и цялата си морска ревност. Ще бъда равнодушна, ще бъда цялостна, гладът ще си отиде с Хадес и ще остане само пръстта, познатата ми пръст с дъх на охльови.

“To the light house”
Чорапът се зачева изотдолу,
крака оглеждаш, бавно го докосваш,
На палеца нанизваш бримки,
Желанието му заплиташ
И питаш се
Обличаш ли
или обичаш.

Не мога да оглеждам
Не мога да докосвам

Тогава почваш изотгоре,
Освобождаваш лицевите мускули,
Измиташ от очите и устата
Навеяните преспи сняг,
Говориш с него, целуваш го,
По разни вкусни белези разбираш
Какъв размер чорап необходим е.

Не мога да говоря,
Не мога да целувам

За съжаление и аз не мога
Чорап наместо теб да изплета.
Затуй ела към фара да поплуваме
Телата с думите си да сдвоим,
Дано тогава проомееш
На любовта чорапа....

Да плувам с теб
Не мога аз да плувам

Объркано дете,
Обърнат космос
Какво роди те, кърми ли те,
Или те захвълли
Със пъпна връв осукана около
Венериния ти език,
Та тялото ти занемяло дрезгавее
В студения си андрогинен мъх.
Къде са твоите тела и думи?
         Телата ти аз мога да повтарям
И думите ти мога да повтарям
Горко ми -всичките са твои
И всичките чорапи по света са твои
И твоя мисълта и твой екстазът
И всички боси по света
Очакват теб.

Босите й стъпки се плъзгат по пода, по полираните извивки на дървото, а после по студените плочи в коридора, стигат до банята, тялото й поляга на пода, водата се стича по клепачите й, измива сутрешния грим и изтича в канализацията. Очите й пак са мокри, пръстите й миришат на цигари, пак е пияна, виното шепне в стомаха й тих напев. Разхвърля дрехите си по пода и се завива, зъзнеща в чаршафите.
От утре всичко ще бъде различно. От утре мъжете ще я галят по бузата, ще целуват ръцете й и ще нашепват нещо мило, нещо страстно. Като тази вечер. Като този мъж. Върна я назад, към времето, когато беше малко момиче и се страхуваше от чуждия допир. От ласките на мама - защото са преходни, от ласките на възрастните. Душата й лежи сгушена в ъгъла, като прогонено псе, умираща, изнасилена в разпраната си нощница. Защото душата й не може да поема заместители, тя се нуждае, жадува и не може да прощава. Крехката й детска душа. Полегнала в ендрогинен мъх, разрошена и синеока, с разкривени пръсти, душа - оплаквачка. “Защо не си навън, с приятелите си? Попита мама, какви ги вършиш, нали те учих как да уважаваш себе си. Точно това правя, мамо, проявявам достойнство. Той не е Висоцки, няма да дойде в моя омагьосан лес и да ме отведе до морето. За него морето е мъртво, мамо, морето е илюзия, химера, и аз съм нарисувана, и аз няма да протегна ръце към него, не отново, и ръцете ми са други - сбръчкани, откъснати. Научих те да постигаш щастието. Но щастието ми вече не е тук, то препуска с вятъра, с нежните живи ръце на някоя плетачка, с нейният чорап - изкусно заченат, примитивно и някак на игра. Играчките не са решение, трябва да си истинска, да кажеш на човека, когото обичаш, за своите чувства, изкрещи ги, слънчице, извикай ги пред целия свят. Моят свят се измори да слуша, углоша моят свят, разглези се. Тогава си тръгни, поеми смело напред, към слънцето, към всички хоризонти, към онази малка точка в началото, а после -просто следвай вътрешната си инерция.”
Не мога, венериният ми език се скъса, аз съм толкова беззъба, толкова стара, така пречупена. Но има нещо, мамо, което ще направя още утре. Ще си купя нова рокля - да, онази, черната. Ще разроша косите си, а после ще се гримирам в най-крещящото виолетово, с най-тъмните светлосенки. Утре всичо ще бъде различно. Сгушвам се в чаршафите.
   
Опит за самота

И все пак - нищо не спира и не започва с този мъж. Нито моята розова визия за идиличното семейство, нито сексисткия опит да заглуша ненавистта си към половината човечество, нито фобията ми от тълпите, нито моята лична, непостижима нирвана. Нито частица от моята същност, нито звук от загубеното ми слово. Той е толкова етап от визията ми за щастие, колкото са бездомните кучета, и мъртвия Висоцки, и снимките, които Стефи ми подари за рождения ден на Светлаки. Нищо не започва и не спира в този мъж. В нежните му клепачи, скриващи най-дълчоките очи, най-острите пламъчета, погалени от моята Яна, приласкани от почвата в краката й и по-нагоре, и но-нагоре, към малкото безформено облаче над очите й.
Като безплътен дух той преминава покрай мен, през мен и потрепва, усещам го в дъждовните капки по стъклото на прозореца си, дъхът му рисува фигури от скреж, сянката, пречупена през хиляди отражения е изкривена и когато вперя очите си през този безмълвен силует съзирам вятъра. Призована от него тръгвам на път, на моите времеви пътешествия, поглъщам годините в себе си и ги свивам до сфера. Моето стомашно новолуние. Но трябва да е тихо, много тихо, затаявам дъх там някъде поляга в мен една напълно сътворена перспектива, добивам хоризонт, това е най-трудното, най-обемащото време. За да го видя. Стоим пред компютъра ми и слушаме музика, пускам му Висоцки. “Той е мъртъв, достатъчно е да чуеш гласа му, думите, да пътуваме заедно, то не е място, нито време или състояние, просто летене. Там, в Лирическая, ще проумееш на любовта чорапа, защото той вече е изплетен. Огъвам го, за да го докоснеш, да погалиш бримките, втъкани в него, да го обуеш.” Тънката извивка на клепачите огъва взора, остави ги някъде и виж, онази бледа линия, тъй жълто оцветена, нашарих я за теб, това е преждата, не е далеч взри се в нея, взри се в мен за нея. Хвани ръката ми” Моят мъж е сляп. Първо изчезват клепачите, а после и бадемовата рамка на очите и пръсците му, стоим от двете стени на огледалото, прошепваме си нещо. Вдавам пръстите си в него, те потъват в глинената му извивка, а земята ме тегли със своята обримчваща настойчивост, с кафявата, уютна омайност на всички тела. Сдвояваме се.

      This is the end, my only love - r, the end

Моят мъж си отиде. В пълна тишина, в тайнственост и логична обоснованост, в мехурчето на митохондрията. Погалих връхчетата на косите му на прощаване. Беше приковал поглед в лаптопа си и не ме видя. И тогава съзрях на любовта чорапа, беше обвил гръкляна му, обесил хранопровода му и го люлееше six feed up, подхванах го животински раздразнена от висящото му положение, тялото му се приплъзна по дланите ми, повиках го по име по име по име, но той не знаеше нищо за себе си. Обеси се моят мъж, в най-древната бримка. Прибрах се вкъщи, поставих гилотината, който му бях отредила в килера и се засмях. “Добре - щом толкова много настояваш! Да се видим! Но да знаеш, че няма да те спомена в моралното си завещание - нито дори като пример за задник, няма да ти посветя нито една от книгите си, а когато умра и я срещна - няма да ти се явявам от отвъдното.”
Гилотината ми се усмихна, тя с радушие приема алтернативното мислене. Виното на татко, запазено за особени случаи, ми нашепна - време е! Време за шардоне и глъдка Алис Купър. Време за измъчената ми, влюбена и ослепена душа да почине. Така, дъще моя, моя любима Даряна, си отива любовта. Скъпо мое, ще ги загубиш - много “загуби” ще те споходят и ще скриеш лицето си в пясъка на “течението на нещата”. Наричам ги с нежно име - трансформации, полагам ги на скута си, докато ги утеша в кренолин, като горзни отрязъци време, но те набъбват под сплетените ми пръсти като цветята, които се страхуваш да засееш и  ще те огреят с нежното ухание, с прохладата на вятъра. Нека животът ни осъди, нека животът ни накаже, ще промият с шепота си душата ти и ще възкръснеш от пепелта като феникс, кремирана в дългите им огнени езици. Не се тревожа само за тях по теб, пепелта им ще се разсее с лумването на жарта под ноктите ти, пропити с мен, пропити с мама и нейните ухания, и този път всичко ще бъде наред, ще те люлея в скута си като малко бебе, ще посучеш от гръдта ми.
 Мразя промените, с цялата им смазваща тежест, с целия товар на неизвестността, с разкъсването, с цялата им статичност. Майка ти е щраус!

Когато всичко започна отново

Тя трябваше да се роди на петнадесети юли. Беше по-малка от върха на топлийка и по-нежна от летния бриз, преплитащ косите на майка й в странни фризури. Моето малко крехко цвете расте в мен, подложено на системния тормоз на преяждането и цигарения дим, обвито в пепел, протегнало своята малка ръчичка към тънкия сноп светлина, към онзи тунел, през който преминаваме, изтъкан от частици време, от снопове слънце и безначални времеви спирали, най-кратката същност.
Баща й е морето. Искам да беше морето, но той е бездънен и тих като вятъра, промъква се с ласкаещ устрем в полегатата ямка зад коляното ми, за да ме стресне, взира се в душата ми с най-шумния поглед. Той е този, когото не успях да загубя, докато се люлеех на люлката пред блока – чак до железата, докато казвах прощавай на любимия си мъж, докато плувах с лодката на татко в открито море и ловихме сафрид по цели пасажи. Той е, който привърза погледа ми и не го разнищи.
   
   С Рейнмен  се прибираме от работа, вали. По пръстите ми се стича влага, изслушвам разказът му за това, как трябва да обичаме, колко е важна романтиката и колко лесно е да сътворим събуждане и в тъжен ден като днешния. \Понякога се чудя как успява да ме следва по мокрия път до вкъщи, по пътеките в парка, където кучетата разхождат стопаните си и неизменно лаят след зимното му яке. Пресичаме алеята и минаваме последната отсечка към вкъщи, а после небрежно – някак създадохме този ритуал, завиваме към Мадрид, за да пийнем нещо за последно. Обичам небрежната му поза, с която подхвърля якето си върху облегалката и сяда срещу мен – в началото плахо, а после – все по-свойски непринудено, отпива направо от бутилката и коментира жестовете ми с усета на психолог. Винаги погрешно. Обичам начина, по който отпуска длани, веждите му се разливат в усмивка и Рейнмен се улавя за невидимата нишка на опиянението. Започваме с небрежен разговор:
   - Процедурите имат нужда от сериозна преработка, ама няма кой да се заеме с нея.
   - Не ги разбирам тези хора, като че ли са женени за фирмата, нямат ли собствени емоции, нямат ли си личен живот. Какво искат от нас, по дяволите, да не би да сме шесторъкия Шива. Трима човека, тръгнали на мисия да променят света, да творят свой продукт с минимум заплащане и за никакво време.
      
   Часът е 6 вечерта. С Рейнмен обработваме последните файлове, небрежно го изчаквам да проведе последен телефонен разговор, за да подочуя дали ще се прибираме заедно. Тези вечерни ритуали се превърнаха в мания за мен, по-важни са от нощното ми шардоне, от срещите със стари приятели, от разговорите за секса, които съпътстват бирата с Живко понякога. Живея в миналото – там, където съм недосегаема, сама, там, където мога да върна онова малко момиче, написало дневниците ми, което обичаше всички и беше обичано. Понякога виждам старата Стела – онази, която шепнеше с дърветата, и връщам красивото съзерцание на Иво, с дългите коси, пожълтели от зимата. Там аз съм влюбена – в мъжа с най-дългите мигли, с бадемовите очертания.  В онова изгубено време аз съм и мога да кажа.
Слушам музика и се връщам към себе си. Рейнмен ме поглежда, за него съм врата, на която не знае дали може да почука. Прибираме вещите си и тръгваме, но днес всичко се е променило. По полето на душата ми, полегато разложено, е отмита тъга. Събирам къстчетата от последните дни информация и ги навързвам в сложен възел - срещите ни, смях, вцепенена съм, забулена в маска, и все пак – смях, плавно общуване, излишно трио, телефоните им дават заето, сега има нещо много спешно, много по-спешно, Старият войн, страстта й към традициите, занемялото ни слово. Моят Рейнмен ме следва със замислените си очи, в които виждам къстчета от огледало, късчетата се вплитат във фигура на къпещо се момиче, което напомня приказка. Повеждам ни към моето видение и прошепвам молитва – Не знам как да ти го кажа, но имам чувството, че трявба да отидем до Стария войн, трябва да знам, но се страхувам, моля те ела с мен.
   Те са там, стаени на най-близката маса, взирам се в преоткритото си видение, в смътните им в силуети, в израза на жестовете им, ръцете ми треперят. Поглеждам Рейнмен – Ето, това е мъжът, когото обичам, а това – жената, която обожавам. И вече знам, че няма да говоря, че нощите ни никога няма да са същите.

   Вчера се разхождахме с баща ти, изморени от дългия път до София. Денят е пуст, хората са открили изгледа към улиците, баща ти шофира обсебено и ако ръцете му не трепереха, всичко щеше да е конвенционално. Днес се питам това ли беше мигът, в който го изгубих. Или пък този, в който се събудих с рошави коси и нахлузих старите му дънки. Трябваше да го провокирам, толкова отдавна не сме разговаряли, нишките помежду ни избледняват и парадоксално се заплитат, докато самият той става силует или очите ми помръкват, защото не мога да го видя отвътре. Обичам да го наричам така – баща ти, като че ли с тези две думи мога да го върна в онази начална точка, в която те създаваме.  И се питам дали страхът ми да го изгубя безвъзвратно е по-голям от този да се опитам да го върна принудено. Защото днес баща ти си отиде, нишките се скъсаха, ръцете ми се окървавени от стискане, но няма начин да го спра, прости ми скъпо мое, няма как да го върна при теб. Когато обикн
Цитирай


Мнения: 2 023
а може ли превод?

Не ,не го дочетох  и нямам намерение да го направя,въпреки че имам и свободно време и здрави нерви. Обаче вестибуларният ми апарат май се оказа неустойчив .
Така ми се зави свят ,че имам чувство ,че света все още се върти около мен:)
Цитирай


Мнения: 1 045
Мен пък ме разплака.
Но, не пиши на английски, твърде е модерно.
Цитирай

London, Sofia

Мнения: 8 914
Хубаво е Hug
Цитирай


Мнения: 10 719
Ох, много е дълго беее ooooh!Последните няколко изречения ми трогнаха.
Цитирай

Cobrs

Мнения: 38
Благодаря на всички които ми отговориха. Струва ми се, че не съм нацелила времето с няколко поколения назад, но така или иначе няма значение. Особено много благодаря на човека с лош вестибуларен апарат. Продължавам да вярвам, че може би (очевидно аз не съм човекът) някой ден някой ще проговори на един малко по-различен език, който няма да е точно мъжкият, а по-скоро интуитивен, на моменти несвързан и със сигурност несъвременен език. Благодаря ви още веднъж и целувки на всички мами!
Цитирай


Мнения: 136
Падам си по хора с течение на мисълта, като твоята.Общо взето, дори и да не хване някой основната ти мисъл навреме, а само за опашката не е страшно.Пиши още.Не спирай,градиш интересен стил Smile
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.