vени-b
Извинявай много , но добре ли ти звучи думата - глух ?????????
Извинявай много , но добре ли ти звучи думата - глух ?????????
- Публикувана: 3 фев. 2007, 23:12 ч.
- Последно мнение: 15 септ. 2007, 09:41 ч.
Деца с увреден слух
Относно жестомимиката имам едно собствено мнение , а то е ако детето има възможност ,колкото и малка да , е да развива реч нека да се възползва , но едва като краен вариант е жестимимиката , защото научи ли я детето забравете да прави усилия да говори , естествено ,че ще предпочете по- лесния вариант .
Престраших се , но не виждам къде мога да погледна, кой линк е? 
Много съм тъпа, дала съм грешен линк. Тук е
http://www.tampabayhearing.com/VideoCochlearImplant.aspx
Цъкни на Cochlear Implant Surgery 256kbps Streaming 18.4 MB
Относно жестомимиката имам едно собствено мнение , а то е ако детето има възможност ,колкото и малка да , е да развива реч нека да се възползва , но едва като краен вариант е жестимимиката , защото научи ли я детето забравете да прави усилия да говори , естествено ,че ще предпочете по- лесния вариант .
Всичко зависи от средата. ЖЕ ще научи, ако го оставите в среда с хора, които ползват ЖЕ. И да знае, и да не знае ЖЕ, ако прекарва времето си основно сред чуващи, ще говори и още как, щото няма да му хич трудно да разбере, че всичко около него говорят, само той с ЖЕ.
не съм съгласна говорила съм с няколко майки на които децата знаят жестимимика и след това казват че много трудно могат да ги накарат да говорят имам и мои наблюдения , пак казвам че ако това е единственото което може да се направи -да , но ако е по- лесно да не се говори детето избира второто
за средата -ами детето няма да е изолирано само сред нечуващи , как ще се оправя на улицата или където и да е в живота реално с какви хора ще му се налага да контактува ??????????
слушах на една конференция една госпожа от Софийски университет и тя говореше за жестовете че лишаваме децата от това да си изберат начин на общуване че ги изваждаме от техния си свят и едва ли не вършим престъпление спрямо децата и дали един ден те няма да ни обвинят за всичко това ( имаше предьвид и инплантацията ) Е повечето майки там така подскочиха че нямам коментар.
не съм съгласна говорила съм с няколко майки на които децата знаят жестимимика и след това казват че много трудно могат да ги накарат да говорят имам и мои наблюдения , пак казвам че ако това е единственото което може да се направи -да , но ако е по- лесно да не се говори детето избира второто
за средата -ами детето няма да е изолирано само сред нечуващи , как ще се оправя на улицата или където и да е в живота реално с какви хора ще му се налага да контактува ??????????
Ние с тебе едно и също казваме, само че аз се опитвам да обясня, че ползването на някои жестове като помощно средство в речта не значи, че детето знае ЖЕ. То и аз знам пет думи на немски... ЖЕ не се учи за един ден. Помисли си какво обучение е минало дете, което знае ЖЕ, и ще разбереш защо го предпочита.
Абсолютно съм съгласна, че речта е на първо място и ЖЕ е само много краен вариант, но виждам, че и много митове за ЖЕ се излагат, затова се намесих.
Искам да ви кажа, че аз днес трябваше да чистя, но вместо това седнах и написах подробна статия за КИ в българската Уикипедия.
Много е дълъг линкът, затова просто напишете Кохлеарен имплант в Гугъл и ще видите линк към статията ми в Уикипедия. Сега вече нашите теми в Бг мамма няма да са основните резултати на търсене на български.
Ако мислите, че имам фактологически грешки, можете да поправите, ако знаете как. Ако не, кажете ми, и аз ще поправя.
Много е дълъг линкът, затова просто напишете Кохлеарен имплант в Гугъл и ще видите линк към статията ми в Уикипедия. Сега вече нашите теми в Бг мамма няма да са основните резултати на търсене на български.
Ако мислите, че имам фактологически грешки, можете да поправите, ако знаете как. Ако не, кажете ми, и аз ще поправя.
vени-b
Извинявай много , но добре ли ти звучи думата - глух ?????????
Извинявай много , но добре ли ти звучи думата - глух ?????????
много бързах вчера и това беше по кратката дума!
Не можах да изгледам цялото клипче, но явно е не съм свикнала да гледам кръв и т.н.
В нашия град има детенце, оперирано с КИС, преди това говореше само и единствено с ЖЕ. Сега не ползва нищо от ЖЕ, явно както казвате от само себе си детето го е сложило на заден плани ползва само гласа си. В началото му е било много трудно, но сега си е едно супер говорящо детенце.
В нашия град има детенце, оперирано с КИС, преди това говореше само и единствено с ЖЕ. Сега не ползва нищо от ЖЕ, явно както казвате от само себе си детето го е сложило на заден плани ползва само гласа си. В началото му е било много трудно, но сега си е едно супер говорящо детенце.
слушах на една конференция една госпожа от Софийски университет и тя говореше за жестовете че лишаваме децата от това да си изберат начин на общуване че ги изваждаме от техния си свят и едва ли не вършим престъпление спрямо децата и дали един ден те няма да ни обвинят за всичко това ( имаше предьвид и инплантацията ) Е повечето майки там така подскочиха че нямам коментар.
Вероятно говориш за проф. Попзлатева. Тя има публикации по темата и изследвания. Тя ми беше дипломен ръководител. Изчетох много чужда литература по въпроса, дадена ми от нея и абсолютно съм "за" жестовия език като средство за комуникация (естествено, не през гърба на родителите) Няма нищо по-лошо за едно дете да не може да общува. Изумявам се как Жестовият език се определя от някои майки като "мятания на ръце", "ръкомахане" и т.н. Факт е, че в много страни жестовият език си е напълно пълноценна езикова система с всичките и части на речта. Българският жестов е по-беден, но все пак е достатъчно богат, за да е средство за изразяване и комуникиране.
Вероятно говориш за проф. Попзлатева. Тя има публикации по темата и изследвания. Тя ми беше дипломен ръководител. Изчетох много чужда литература по въпроса, дадена ми от нея и абсолютно съм "за" жестовия език като средство за комуникация (естествено, не през гърба на родителите) Няма нищо по-лошо за едно дете да не може да общува. Изумявам се как Жестовият език се определя от някои майки като "мятания на ръце", "ръкомахане" и т.н. Факт е, че в много страни жестовият език си е напълно пълноценна езикова система с всичките и части на речта. Българският жестов е по-беден, но все пак е достатъчно богат, за да е средство за изразяване и комуникиране.
Въпросът с етичността на оралното обучение е на дневен ред в много държави, но в България си мисля, че докато не се събуди обществото на глухите и да си потърси правата, такъв дебат не трябва да има. Обществото на глухите в България дълбоко спи и аз не бих пратила никое дете в него, колкото и да е трудно оралното обучение. Да, нямам познат глух, който да не си спомня рехабилитацията с неприязън, но по-добре да минат през нея вместо да бъдат ограничавани само до ЖЕ и културните мероприятия на бабите и дядовците в СГБ...
Просто в България не можеш да ползваш основно ЖЕ за общуване без да се завреш в девета глуха... Иначе е ясно, че по-добре ЖЕ от нищо.
Не знам дали е била проф .Попзлатева , но аз като майка на дете с увреден слух останах меко казано възмутена , доста се разминават в реалния живот научните изследвания и действителността . Аз говорех за фактите а не за лектора !
А това - кой е по- близо до истината една майка , която "живее " с проблема или един велик учен и изследовател (нямам предвид конкретно никой ), по този въпрос надявам се всеки има право на собствено мнение !
А това - кой е по- близо до истината една майка , която "живее " с проблема или един велик учен и изследовател (нямам предвид конкретно никой ), по този въпрос надявам се всеки има право на собствено мнение !
Здравейте, мили момичета!
Вече сме си у дома. Пътуването беше дълго, но приятно, а резултатите от консултациите ни го направиха и истински полезно. Преди да ви разкажа за тях, бих искала да кажа, че всичко, което сме предприели е резултат от нашите негативни преживявания и не ангажирам никой с вземането на отношение. Не бих искала разказът ми да се приема като агитация срещу някого или нещо конкретно. Ние не получихме необходимата ни подкрепа и полагащото ни се внимание тук и затова ги потърсихме другаде. Съветвам всички родители да вярват на собствените си очи и ако имат някакви тревоги да потърсят помощ, където ще я получат, а ако са доволни, да не се поддават на паника, а отново да се доверят не преценката си – това е най-важното, което научих от нашето пътуване.
В Германия посетихме Центъра за кохлеарна имплантация в гр. Фридберг, който е към Университетската клиника на Франкфурт. След като пристигнахме ни настаниха в стая, където можехме да починем и да изчакаме рехабилитаторката, която щеше да се грижи за нас през този ден. Йоан предпочете да я изчакаме в една стая с играчки. Когато Елке (така се казва рехабилитаторката) се появи, Йоан остана втренчен в нея! Още с появата си тя направи всичко възможно, за да го впечатли. Непрекъснато издаваше най-различни интересни звуци и буквално всяко свое действие „обличаше” в звук. Поигра си с Йоан, запозна се с нас, попълнихме някакви формуляри с информация за Йоан и това продължи може би около половин час. През това време тя говори с преводачката на немски, с мен на английски, а като чуеше някоя дума от мен, веднага я казваше на Йоан на български. Беше изключително мила и лъчезарна – всички веднага я харесахме. В края на тази първоначална среща, Елке каза, че иска да ни сподели една тайна – „Аз също имам кохлеарен имплант!”, каза тя и си повдигна косата зад ухото, така че да се види процесора. Предполагам, че нарочно бяха избрали именно тя да ни развежда в този ден, но за мен беше просто изключително преживяване! После имахме половин час почивка, която прекарахме на двора. След почивката отидохме с Елке да направим аудиограмата. Стаята за аудологични изслвдвания се намираше на подземно ниво в сградата. Беше абсолютно шумоизолирана, облицована в някакъв плат, с дебела настилка на пода – просто ходиш и никакъв звук не се чува! Настаниха Йоан на високо столче и му дадоха да реди рингове. Елке пускаше звуците с различна честота и ги усилваше постепенно. Ако Йоан я слушаше, пускаше му картинка на един монитор за награда. Той веднага почна да слуша много внимателно и като се появеше картинка, я назоваваше. Елке остана супер доволна. Аудиограмата показа, че Йоан чува звуци със сила около 30-40 децибела. С аудиограмата отидохме при аудиоложката – също забележително ведър човек. Тя провери импланта и процесора, разгледа настройките, поговорихме си доста. Каза, че при тази аудиограма, тя не би усилвала повече апарата. Според нея в момента на Йоан не му е нито твърде силно, нито пък му е тихо. Както и предполагах, за краткия ни престой не биха могли да направят нещо повече за нас. С всички си говорихме много, много, много. Изключително впечатлена бях от това, че те ме слушаха и чуваха какво им казвам. Никой не ме гледаше с досада и насмешка, внимаваха за всяка подробност, която им казвах и наистина проумяха какво дете е Йоан. Според тях с него не се работи адекватно. Има нужда от повече индиивидуална терапия, като под индивидуална нямат предвид да е просто насаме с терапевта, а насочена конкретно към него – според неговите интереси и специфични особености. Многократно ме попитаха дали рехабилитаторите ни са обучени за работа с деца с импланти – явно им е ясно какво би могло да е при нас. През цялото време бяха изключително деликатни и не си позволиха никакви негативни коментари за българските си колеги. Единственото, което си позволиха да коментират беше липсата на подкрепа за родителите, липсата на информация, липсата на грижа. В интерес на истината, аз не съм се оплаквала изобщо. Просто им отговарях на въпросите. Това със засилването на импланта в началото наистина си е някаква местна приумица и повечето деца, които видях там бяха от скоро имплантирани и имаха абсолютно адекватни реакции. По-късно шефът на клиниката пожела да се види с нас. Обядвахме, Йоан поспа и отмори, посетихме едно музикално занимание, рехабилитаторката си поигра отново с Йоан и чак тогава се срещнахме с професорът. Той искаше да се увери, че сме получили това, което сме искали, поразпита ни и той за ситуацията тук, учуди се много, че няма такъв център – абе, истински загрижени хора! Изпратиха ни до вратата, извикаха ни такси, помолиха да им пишем… На това казвам аз нормално отношение и грижа – другото е… друго.
Та, това е. Благодаря за подкрепата и милите думи – оценявам ги и се радвам, че сте ме разбрали правилно. Хубав ден!
Вече сме си у дома. Пътуването беше дълго, но приятно, а резултатите от консултациите ни го направиха и истински полезно. Преди да ви разкажа за тях, бих искала да кажа, че всичко, което сме предприели е резултат от нашите негативни преживявания и не ангажирам никой с вземането на отношение. Не бих искала разказът ми да се приема като агитация срещу някого или нещо конкретно. Ние не получихме необходимата ни подкрепа и полагащото ни се внимание тук и затова ги потърсихме другаде. Съветвам всички родители да вярват на собствените си очи и ако имат някакви тревоги да потърсят помощ, където ще я получат, а ако са доволни, да не се поддават на паника, а отново да се доверят не преценката си – това е най-важното, което научих от нашето пътуване.
В Германия посетихме Центъра за кохлеарна имплантация в гр. Фридберг, който е към Университетската клиника на Франкфурт. След като пристигнахме ни настаниха в стая, където можехме да починем и да изчакаме рехабилитаторката, която щеше да се грижи за нас през този ден. Йоан предпочете да я изчакаме в една стая с играчки. Когато Елке (така се казва рехабилитаторката) се появи, Йоан остана втренчен в нея! Още с появата си тя направи всичко възможно, за да го впечатли. Непрекъснато издаваше най-различни интересни звуци и буквално всяко свое действие „обличаше” в звук. Поигра си с Йоан, запозна се с нас, попълнихме някакви формуляри с информация за Йоан и това продължи може би около половин час. През това време тя говори с преводачката на немски, с мен на английски, а като чуеше някоя дума от мен, веднага я казваше на Йоан на български. Беше изключително мила и лъчезарна – всички веднага я харесахме. В края на тази първоначална среща, Елке каза, че иска да ни сподели една тайна – „Аз също имам кохлеарен имплант!”, каза тя и си повдигна косата зад ухото, така че да се види процесора. Предполагам, че нарочно бяха избрали именно тя да ни развежда в този ден, но за мен беше просто изключително преживяване! После имахме половин час почивка, която прекарахме на двора. След почивката отидохме с Елке да направим аудиограмата. Стаята за аудологични изслвдвания се намираше на подземно ниво в сградата. Беше абсолютно шумоизолирана, облицована в някакъв плат, с дебела настилка на пода – просто ходиш и никакъв звук не се чува! Настаниха Йоан на високо столче и му дадоха да реди рингове. Елке пускаше звуците с различна честота и ги усилваше постепенно. Ако Йоан я слушаше, пускаше му картинка на един монитор за награда. Той веднага почна да слуша много внимателно и като се появеше картинка, я назоваваше. Елке остана супер доволна. Аудиограмата показа, че Йоан чува звуци със сила около 30-40 децибела. С аудиограмата отидохме при аудиоложката – също забележително ведър човек. Тя провери импланта и процесора, разгледа настройките, поговорихме си доста. Каза, че при тази аудиограма, тя не би усилвала повече апарата. Според нея в момента на Йоан не му е нито твърде силно, нито пък му е тихо. Както и предполагах, за краткия ни престой не биха могли да направят нещо повече за нас. С всички си говорихме много, много, много. Изключително впечатлена бях от това, че те ме слушаха и чуваха какво им казвам. Никой не ме гледаше с досада и насмешка, внимаваха за всяка подробност, която им казвах и наистина проумяха какво дете е Йоан. Според тях с него не се работи адекватно. Има нужда от повече индиивидуална терапия, като под индивидуална нямат предвид да е просто насаме с терапевта, а насочена конкретно към него – според неговите интереси и специфични особености. Многократно ме попитаха дали рехабилитаторите ни са обучени за работа с деца с импланти – явно им е ясно какво би могло да е при нас. През цялото време бяха изключително деликатни и не си позволиха никакви негативни коментари за българските си колеги. Единственото, което си позволиха да коментират беше липсата на подкрепа за родителите, липсата на информация, липсата на грижа. В интерес на истината, аз не съм се оплаквала изобщо. Просто им отговарях на въпросите. Това със засилването на импланта в началото наистина си е някаква местна приумица и повечето деца, които видях там бяха от скоро имплантирани и имаха абсолютно адекватни реакции. По-късно шефът на клиниката пожела да се види с нас. Обядвахме, Йоан поспа и отмори, посетихме едно музикално занимание, рехабилитаторката си поигра отново с Йоан и чак тогава се срещнахме с професорът. Той искаше да се увери, че сме получили това, което сме искали, поразпита ни и той за ситуацията тук, учуди се много, че няма такъв център – абе, истински загрижени хора! Изпратиха ни до вратата, извикаха ни такси, помолиха да им пишем… На това казвам аз нормално отношение и грижа – другото е… друго.
Та, това е. Благодаря за подкрепата и милите думи – оценявам ги и се радвам, че сте ме разбрали правилно. Хубав ден!