И така дъщеря ми скоро навърши две години. Но от откакто навърши година и седем, осем месеца започна да проявява страшен инат. Повечето въпроси, които й задавам получават отговор "не", "не искам" и нещо от сорта. Знам за така наречените "ужасните две" и "бебешки пуберитет". Старая се да съм страшно търпелива, винаги започвам с ласкаво убеждение, но в последно време завършваме разговора си с гняв от моя страна, а понякога и шамар по дупето. Не искам да става така, но просто не мога по половин, един час да я убеждавам, че трябва да се измие, да седне на гърнето или да благоволи да седне на масата или да си легне. Измислям хитринки разни, но напоследък и те не помагат вече. Знам, че е просто период, но Бог да ми е напомощ докато отмине, защото става все по-зле сякаш. Правя неимуверни усилия да съм търпелива, но напоследък все по-честичко си изтървам нервите. А когато това стане ме обземат ужасни угризения, че тя е ревала, че се е чувствала зле и че е била нещастна. Случва се да се разрева и аз докато тя реве - сигурно звучи смешно и лигаво, но не мога да се въздържа като я гледам нещастна. Тя изглежда се притеснява от моя плач и почва да ме успокоява, милва ме и ми казва, че ме обича, а от това ми става още по-зле, защото иначе не проявява подобни нежности към мен и не позволява аз да ги проявявам спрямо нея. Винаги се е дърпала от ласки и не иска и нея да я целуват и прегръщат.
Не е лишавана от внимание. Често играя с нея - пея й много песнички, рецитирам, четем книги, редим пъзели заедно, разиграваме си сценки от приказки и т.н. Дори когато върша нещо от домакинската работа я включвам - давай й да слага подправките на манджите, простираме на сушилника заедно, събираме дрехи и т.н. Въобще старая се да има максимално количество удоволствия и все пак ... Не я виждам често да се усмихва.
С други деца не желае да си играе. Ето днес бяхме на РД и все иска аз да съм й подръка. Някак притеснителна и стеснителна е в компанията на деца. През лятото я извеждах и събирах с доста деца и се беше поотпуснала, но сега пак се дръпна и се притеснява. Правя опити да я събирам в къщи с деца, но сме на квартира и живеем буквално в една стая и е трудо.
Страхува се от хора и чужди места. Все иска да я нося на ръце. Трябва й минимум половин час, за да се отпусне и адаптира с хора и пространства. Старая се да се държа непринудено и спокойно, за да наблюдава моето поведение и да се отпусне, но въпреки това всичко става бавно.
Друго не се сещам. Греша ли някъде и ако да - какво да направя, за да се променят нещата към по-добро?