Братовчед ми беше със синдром на Даун-почина миналата година на 40 години. Незнам за болестта нищо, но мога да спроделя две неща:
-За мен това са най-безкористните, най-добртие и най-добронамерените хора, които съм срещала.
-Учех ограда до ограда с Помощното у-ще във Варна и там имаше деца с такива увреждания-отново повтарям това са най-добрите и чистосърдечни хора, които познавам. Наскоро хранехме бебето в Морската градина и до нас на пейката имаше две такива деца-никога дотогава не бях виждара такава безусловна радост в очите на човек, когато гледаха бебето как се храни, те се радваха с него и заради него.
сигурно е много тежко да отглеждаш такова дете, но част от най-хубавите ми спомени са с братовчед ми, най-страшното е, че той разбираше, че е различен и че хората не го приемат и още по-страшното е, че той не обвиняваше другите за това.
Отново, защото темата ме разчувства, това са най-безкористните хора, които съм виждала. Те разбират всичко и имат нещо като телепатия, усещат чувствата на хората.
Сила и отново сила на тези родители, те са благословени, но пътят им ще е тежък.
-За мен това са най-безкористните, най-добртие и най-добронамерените хора, които съм срещала.
-Учех ограда до ограда с Помощното у-ще във Варна и там имаше деца с такива увреждания-отново повтарям това са най-добрите и чистосърдечни хора, които познавам. Наскоро хранехме бебето в Морската градина и до нас на пейката имаше две такива деца-никога дотогава не бях виждара такава безусловна радост в очите на човек, когато гледаха бебето как се храни, те се радваха с него и заради него.
сигурно е много тежко да отглеждаш такова дете, но част от най-хубавите ми спомени са с братовчед ми, най-страшното е, че той разбираше, че е различен и че хората не го приемат и още по-страшното е, че той не обвиняваше другите за това.
Отново, защото темата ме разчувства, това са най-безкористните хора, които съм виждала. Те разбират всичко и имат нещо като телепатия, усещат чувствата на хората.
Сила и отново сила на тези родители, те са благословени, но пътят им ще е тежък.
за грите и радостите, но най-вече за нашия предначертан път, който ако извървим достойно ще заслужим награда свише! Другите мами също са ти споделили своето мнение...
по възможно най-грубия начин от педиатрите в родилно отделение! Родих със секцио и едва ми беше тръгнала кърмата, когато ми го изтърсиха! Естествената реакция на организма беше-секването на кърмата!И до ден днешен не мога да простя, че бебето ми бе лишено от най-доброто хранене!Мъката ми беше още по-голяма от това, таткото в този момент не беше в страната и трябваше да изчакам да се върне,за да му съобщя (2 месеца)Няма да ви излъжа,ако ви кажа че душата ми се "изпържи".Не се помайвах изобщо и детето беше само на 15 дни, когато го заведох в университетска болница във Варна!Направиха й генетичен тест и потвърдиха диагнозата!БОЛКА е най-малкото,което почувствах!Не бях абсолютно уверена каква ще бъде реакцията на съпруга ми-дали няма да поиска да оставим детето, дали ще го приеме и т.н. За себе си бях решила,че каквото и да ми коства, ще се грижа за момиченцето си по възможно най-добрия начин - докъдето ми стигнат силите! Трудно ми беше да съобщя на татко й! Още по-трудно му беше на него да приеме фактите, но благодаря на Бога и най-вече на него, че единственото нещо, за което той ме упрекна е, че не съм му казала веднага, а сама съм изживяла този ад!В този момент вече не съществуваше нито грам колебание,че ще се грижим за детето си - както се казва "поехме си кръста" и не мога да ви опиша каква радост и щастливи мигове ни носи нашето малко слънчице! Направихме косултация с доц.д-р Л.Ангелова от университетска болница "Св.Марина"-Варна. Увери ни, че детето подлежи на отглеждане в семейство и че това е най-доброто за него! Бих посъветвала всички родители, чиито деца имат подобен проблем е да ги дарят с цялата любов и нежност на които са способни!
) и се чувствам като пиле в калчища!
