Помощ: проблеми между децата

Нормално е. Аз самата имам спомени от детството ми, когато със сестра ми стигахме дори до бой.  Докато поотраснат още малко, така ще бъде. После ще се заобичат .

Аз също се надявам нещата да се оправят но се притеснявам да не се усложнят. Има ли мами с подобни проблеми и какво предприемат.....

И моите се опитват да създават проблеми, но не се получава. При най-малкият конфликт следват наказания. Без ТВ и ДВД, дори наказани до стената. Е, дори да започнат, само след две думи - кротват! Но аз съм започнала от доста години да прилагам този метод, та при теб може да няма ефект!
 Не са малки. Опитай с " конско " , всеки ден и по много.Наблягай на връзката ,която би трябвало да имат, и отношенията - които трябва да създадат. От все сърце ти желая успех!

Наказанията при дъщеря ми по принцип вършат много хубава работа, но и аз съм почнала отрано. Успех!

А от кога се карат по принцип, за какво конкретно се карат, една обща стая ли имат, какви общи неща ползват, как са били гледани /това е много обширна тема/ до момента и по- специално /честно, пред себе си/ било ли е толерирано едното дете, за сметка на другото, всяко от децата ти има ли си собствена среда и приятели? Караш ли ги /ти или друг някой/ от малки да са заедно, да се обичат, да си помагат и т.н.? /Понеже често се случва, а това обтяга отношенията между децата, имам предвид, когато те се заставят да общуват по- често, от колкото им се иска, по между си/.

Не можем, без по- конкретна картина, да си създадем обективна представа за истината у вас и да ти помогнем реално.

Иначе такива ситуации в редица семейства са налице. Знам и за редица отклучващи фактори. Твоите не знам какви са, но че причина /и/ винаги има е ясно. 

Моят съвет: не се разправяй с тях и налагай еднакво наказание и за двамата.
Има ефект понякога. Започнеш ли да уточняваш кой крив-кой прав, изпускаш нещата.

Чудесна тема.И на мен ми се искаше отдавна да задам този въпрос.Моите момичета започнаха от скоро време да се карат, като че ли има какво толкова да делят.Все гледам с кротко и добро да мине, но не се получава.Сега ще следвам съветите за наказанията и дано да се получи.

Това с наказанията го минахме и да ви кажа нямаше голям ефект. Единият ми казва че защитавам другия и обратното. А еднакво ги наказвам.....  започнах да им говоря хем на двамата едновременно хем и поотделно.... 

Judy, може би няма да мога точно да кажа от кога са започнали караниците, но знам че предимно се карат за лични вещи и най-вече за компютъра. За стаята как точно да обясня принципно е обща, всичките им вещи са в нея, но дъщеря ми спи при мен. Мисля, че съм ги гледала еднакво и не съм толерирала никой, но не съм сигурна те дали го осъзнават. А за помагането и общуването помежду си съм ги карала да го правят, но не насила. В момента синът ми е и в пубертета и е малко изнервен, а дъщеря ми много бързо се сърди, но и бързо и минава. През зимните месеци имаме и баба в къщи, с което ситуацията се влошава. Това също има значение, нали?

За да не се налага да се карат за общи вещи гледаме да има и за двамата - ако има за единия, има и за другия. Не е задължително да е същото, всеки каквото си избере. и да не вземат вещите на другия без да попитат.

Е, да, и от това е проблема, но са момче и момиче, а и възрастта им е различна, не може да са им еднакви вещите. А компютъра е един и не мисля да купувам втори нито пък можем да си го позволим. 

Малкото може да рови във вещите на голямото просто, за да го дразни. А на голямото му кипва и си го връща.

И според мен е нормално да се карат  .И аз още помня някой случки с брат ми.Майка ми все се притесняваше ,че само се караме,бием,че не се обичаме...Братята и сестрите трябвало да се обичат и уважават...После,като се разделихме,да видиш как се заобичахме  .Сега аз живея в чужбина,той си остана в БГ.Чуваме се всеки ден,и се чудим на акъла си,защо ни е трябвало да се караме толкова, преди време   .
Ще отмине...Колкото и да ни е говорела навремето...Файда -никаква  .

На мене караниците за общи вещи са ми най-прости за разрешаване. Приключвам ги веднага с реплика от рода на "Виждам, че еди-какво си ви скарва, затова го прибирам". Във вашия случай можеш да им отнемеш привилегията да работят на компютъра няколко дни след всяка караница. И в позитивен аспект - да им помогнеш да си съставят някакъв 'график' за ползване на компютъра. Същото и за другите общи вещи, за които се карат.

За компютъра процедирам по същия начин. Няма по-голямо и ефективно наказание за дъщеря ми от това. Предполагам, че ще важи и за други вещи.

Моите са по-малки - на 6 и 3 г., но се карат като куче и котка. Най-голям ефект имам с репликите " Не ме интересува, оправяйте се" Всичко друго - наказания, определяне кой крив-кой прав, разговори, ... нйищо не помага.
И двсамата замлукват като кажа: Не ме интересува. Това са Ваши взаимоотношения.

При моите разликата е голяма, но съм забелязала, че основно караниците и дрязгите идват от това, когато единият скучае и няма занимание, а другият се занимава с нещо. Скучаещият се опитва да привлече внимание или се опитва да се намеси в заниманието на другия и стават сръдни. Опитвам се да им осигурявам занимания и заетост и на двамата според възрастта и моля за толерантност на по-големия към по-малката и обратно - уважение на по-малката към по-големия й брат и зачитане на самостоятелността му, особено, когато трябва да учи.
Моят съвет е да не бъдат оставяни децата без занимания и строго отношение за зачитане на другия, като достойнство, лични вещи и време.

С компютъра положението е същото у нас.
Добре, че малката не се вълнува много от него. На голямата само заплахата "без комп" й действа като студен дъжд 
НО:
Наказанието "без компютър" съ възлага когато аз съм си в къщи. Иначе не се получава. Тя си сяда, а аз излизам "безсилна" и трябва да добавям наказания, което, от своя страна, води до загуба на ефекта на първоначалния замисъл.

Правилно ли те разбрах, че ако не си вкъщи, наказанието не важи? У дома такива положения няма. Ако съм казала една седмица без комп, това означава наистина една седмица без комп. Даже не си правя труда да смятам кога изтича наказанието. Дъщеря ми сама си следи дните .

Правилно.
Не може да се удържи без компютъра и нещата стават ужасни.
Веднъж съм си позволявала да налагам подобно наказание за по-дълго време. И после го отмених.

Аз, разбира се, не мога да налагам мойте методи в други къщи. Но това го определям като грешка да отменяш наказание. Защото като отмениш веднъж, ще отмениш и втори път...

Вкъщи, като малки, аз и по- големият ми брат /5г. разлика/ се дърлехме непрестанно. Знаеш ли, това беше удоволствие за самите нас- да се обиждаме, да се замеряме с възглавници, да си "зареждаме" леглата, да си слагаме вода над вратата, да се пръскаме с кисело мляко "без да искаме" и куп други глупости. Проблемът не беше нито във вещите, нито в нещо друго, ей- така, харесваше ни да се разправяме, да се надприказваме и непрекъснато го правехме, основно при майка ни и баба ни на село /последната ултимативно беше заявила, че нашите ще ни оставят там само по единично/.  Бяхме нетърпими. Като пораснахме, не сме имали никакви проблеми по между си, тъй като проблемите ни по принцип не бяха точно между нас. Дори когато сме се дърлили не си спомням, да съм мразела брат ми. Даже не съм се чувствала ядосана. Ядосваше се майка или баба. Ние- почти не. Беше като спорт.
Какво мисля, че родителите ми, най- вече майка ми, отърваха, за да се стигне до там: Нямаше ясни правила и санкции за неприемливо от тях наше поведение. Лично за мен, ако ми беше казано, че при всеки опит да се дракам с брат ми няма да ме пуснат да играя, бих се замислила. Той- също. И, разбира се, за еднакви провинения следва да се налагат еднакви мерки за всяко дете и тези мерки да се налагат винаги за провинение, иначе просто няма смисъл. Майка ми играеше понякога "Бай добър", което, в крайна сметка, си беше изцяло в неин ущърб. Когато баща ни си беше вкъщи, често си намирахме веднага занимания и бяхме тихи и добрички.
Друг проблем- крещенето, то издава липса на контрол и възможност за справяне със ситуацията. Когато майка викваше, ние се хилехме и продължавахме още повече, голям кеф е, да знаеш, да вбесяваш някого, който губи контрол.
Моите синове са на 9 и 3, не се карат, не се бият, може и статуквото да се запази за в бъдеще. Задължително у нас всеки си има територия. И аз нямам намерения да купувам ТВ за тях и втори компютър, не че не мога, мога и два да им взема, само че по разбираеми причини няма да го направя. Добрите отношения никак не се дължат на покупката на вещи. Напълно грешна политика, както сама си установила и ти. Малкото играе на компютър, може да си пуска и филмчета вече. Говори и може да е равностоен опонент на големия, добре се разправя. Само че при наличие на проблем по между им се появява един възрастен моментално. Задължително за нас е да разузнаем причината. Ако не можем- не наказваме никого, но твърдо се заявява, че при второ крещене или провинение следва наказание /ясно дефинирано/. Ако се наложи, наказанието влиза в пълна сила веднага, хич не ме е еня за книжките от автори, дето пишат за лесно решими проблеми, щото толкоз ги имат или толкоз ги решават сами.
Не карам никога децата ми да играят заедно. Когато искат- играят, ако не желаят, обаче, НИКОГА, ама никога не ги насилвам. Това е огромна грешка, която съм виждала в редица семейства. Чувства и желания насила не се създават. Носилието води до трупане на негативни емоции, които често се насочва по посока родителя или братът/ сестрата.
Държа всяко дете да си има своя среда, свои приятели /ние с брат ми сме си имали такива и го отчитам като огромен позитив/, свои интереси. НИКОГА не карам големият да се грижи за малкия. Ако желае- ще му помогне да се облече, ще му направи сандвич, примерно, но само ако той желае. Това не е негов ангажимент. Втора груба грешка в една камара фамилии е пренасяне род. функции на по- голямото дете. От постулат "Той/тя е по- голям/а/ и помага." ми настръхва косата. У нас не е било така, но в редица познати ми домове беше, беше ужасно, имала съм приятелки в ролята на каки. Повярвайте, ужасно се чувстваха. Несправедливо е, много, води до дразги и неприязън. Голямото трупа в себе си несправедливост и обида, не ги изразява навън, но те, рано или късно, избухват, много е опасно.
Пиша какви са личните ми наблюдения. Не знам у вас как е, ти сама си познаваш отношенията вкъщи. А ако някой ти каже, че само с общи приказки и убеждаване на децата ще се справиш, не му вярвай.