за първото радиопредаване...

хайде да започна, пък дано повлека крак;)
аз не съм много по темата, защото ще пиша за преживелици покрай баща ми, но все пак се надявам да помогна...
баща ми от около 10 години е с 2 ампутирани крака...живее в малък град, всички се познават, но за 10 години хората, така и не се научиха да го възприемат нормално...все още като минава по улицата/има количка, подобна на моторчетата-скутерчета/ има възрастни хора, които спират, зяпат/буквално/, обръщат се след него, коментират...той не им обръща внимание, но понякога се ядосва...май-фрапиращият случай беше тази година на 24.05...всенародно веселие, слънце пече, хора - колкото си искаш...едно момче около 20-23 год. го огледа от всякъде, дърпа приятелката си, да и го покаже, изтича напред, извади фотоапарат и до снима направо ми идеше да му обърша един! предполагам, че прословутата количка го е вдъхновила за тези безумни действия, но все пак мисля, че това не е нормално държание, за един сравнително голям човек! 
друго често срещано явление са децата, които задават въпроси...знаете малките са любопитни - виждат нещо странно и питат...редовно присъстваме на следната сценка:
"мамо, мамо, този чичко защо е без крачка?"
"върви, не гледай!"
"ама къде са му краката"
"върви ти казвам!"
"ама как така няма крачка?"
"ще те шляпна!"
нормално е детето да пита. нормално е да получи отговор, за да не възприема такива хора като странни...много често обаче, родителите, вместо да дадат смислено обяснение, гледат да отклонят детето. а нали отношението към различните трябва да се възпитава от ранна възраст?! има много общителни дечица, които директно отиват при баща ми и питат "къде са ти краката?" баща ми обяснява, че са били много болни и докторите са ги махнали, за да не се разболеят и другите части на тялото...случвало се е при такъв въпрос детето да получи шамар от майка си:( иди обяснявай, че това е дете и му трябват отговори, а не плесници...иначе, когато се разхождаме, винаги има набор от дечурлига, които идват и се возят на количката, натискат свирката, "управляват" - баща ми много им се радва и се поздравява с тях със "здрасти, приятел!"
откакто той започна да излиза с количката, се появиха и други инвалиди из града - сами или с придружител...започнаха да се разхождат, да сядат по кафетата...веднъж един човек дойде при него и му сподели, че се е престрашил да се разхожда из града, когато разбрал, че баща ми не се притеснява...каза, че преди го било срам, че мислел, че е грозно да се разхожда такъв "недъгав" и слизал само пред блока си...много мъчно ми стана това пък е пример за предразсъдък у самите хора с увреждания...естествено, за него си има причини - отношението на другите, възпитанието в семейството и т.н.  но е тъжно и не бива да се случва...
ами това е ит мен засега...надявам се да съм ви била полезна:)

Агнешка е напълно права, по малките градчета (и не само  ) е кошмар за хората с увреждания. Ето водим лятото Яни на село (всъщност то е град) при бабата и дядото на мъжа ми. Бях се настроила, че ще го зяпат в ушите и апаратчетата, ще го оглеждат, ама не бях се настроила, че ще възприемат щом е глух, значи е бавноразвиващ се  . А за хората там това беше напълно логично и само се изненадваха, "аууу, ама той разбира..." или "я, ама той как си играе" и безброй коментари от този сорт, които ме изкарваха от равновесие, включително и от страна на прабаба му и радядо му  Бяха безкрайно учудени, че се държи като всяко друго дете  Мъжът ми сто пъти им повтори, че фактът, че не чува не означава, че детето е изостанало в развитието си, но не, глас в пустиня...
И в София се случва, аз по принцип не изолирам Яни от другите деца, но си подбирам с кои майки и деца ще общувам (всъщност си ги подбирах още далеч преди да разберем за проблема му). Случвало се е (на два пъти), но се е случвало, някои непознати когато видят слуховите апартчета на ушичките, да си дръпнат децата да не си играят с Яни. В такъв момент ми идеше  ...
Всички зяпат в ушитте му, сега с имплантанта още повече, защото е по-голям и повече се вижда. Има по-деликатни хора, само леко поглеждат, има някои, които се пулят, но те не ме дразнят, дразня се когато започнат да ме разпитват, да коментират и да клатят съчувствено глави и сякаш се чувстват задължени да споделят за тяхно някакво нещастие някъде в родата. В началото се травмирах, после почнах да се ядосвам, сега гледам да не обръщам внимание...
И още нещо, тя и Ieepe го знае, има родители (предимно в малките градове), които отказват да сложат на децата си устройства подпомагащи слуха, защото се виждали и да не говорят хората 
Не знам колко години трябва да минат, за да се промени мисленето...

Докато бяхме в центъра за обучението Елина видя за първи път човек без крака и първите и думи бяха "ей..ти знаеш ли, че си си счупила краката?"....после в почивката започна да и бута количката...
То...и аз се притесних от това в началото, но по-скоро незнаех как ще се възприеме реакцията на Елина... Добре, че Бени знае, че децата са спонтанни и когато видях, че се разбират и си играят...ги оставих да се веселят:)

Иначе....на мен още ми е гадно да говоря за проблемите на Диана с непознати...и винаги когато сме навън треперя да не направи гърч, защото тогава просто моментално ставаме център на вниманието и се започват въпросите и клатенето на глави и онова съчуствие от което се побърквам:(
В началото..докато беше малко бебе разликите с другите деца не бяха толкова забележими...но с времето стават все по-големи и оцъклените погледи все повече:(

Вчера в поликлиниката на педиатрията направо полудях. Бях оставила документите на Диана на масата до мен в чакалнята, а Диана ми беше в ръцете. Една майка ей така небрежно разхождайки се дойде и се втренчи в най-горния лист и се зачете...гледа листа, гледа Диана...
Нищо не и казах...просто обърнах джоба с документите и продължихме да си говорим с мъжът ми...

Истината е, че все още немога да говоря спокойно за това...но опитите продължават....

нормално е да се притесниш...освен това не всички хора в колички са добронамерени...дори и към децата...въпросът е, че никога няма да и удариш шамар, вместо да и обясниш, ако се интересува 

 Извинявам се, че се меся....., но пък си ви следя редовно как сте и затова се бухвам и аз в тази темичка.
    Мен също ме  интересува, кой реакции на околните намирате за нормални, с две говеда, непрестанно защоткащи ми се случва да отговарям на несъвсем удобни въпроси . Вярно в този случай, аз не удрям шамар, а съвсем нормално обяснявам, че понякога вследствие на катастрофа или нещо друго, можеш да си загубиш кракът, ръката....., но винаги прибавям, че не е възпитано да се обсъждат хората (това, казвам когато се обсъжда, който и да е човек, не само в такива случай).
  Имам малък опит с хорските коментари, на 11години бях със счупен крак и стоях 3 месеца в гипс на целия крак, единствения начин да се предвижвам беше с патерици и направо ми се пищеше, като чуя зад гърба си "Аууууууууу, горкото дете", отвратително е това демонстриране на съчувствие и разбиране.
 

въпросът ми се струва интересен и има какво да се каже по него...ще го копирам и ще пусна отделна тема, а тази да си остане само за радиото

Кифлата   това е добра идея. Ще включим....

не зная дали предразсъдък е точното определение...но ми се струва чудовищно ширещото се мнение, че децата с увреждания трябва да се оставят в домове и на "специализирани грижи", за да могат родителите "да си гледат живота и здравите деца"...много майки са споделяли тук, че са били съветвани от лекари да си оставят дечицата...това явно е практика в България...

и исках да попитам дали сте се спрели на някаква структура за първото предаване...такава, каквато Нина я беше описала в другата тема ли ще е или по-различна?...мисълта ми е, че може да нахвърляме теми по структурата, ако има такава...

ами...господин редакторът обеща да ни изпрати материалите от курса....но не би:)
Нищо..утре ще се видими ще си ги вземем евентуално.
Та там имаше часовник за предаването...кога има реклами, кога новини...
Значи имаме 35 минути за говорене разделени на три части и трябва да се съобразим с това...

Аз не мога да кажа много по темата от опит. Но ме провокира това, което сте написали по-горе. Нашият опит със срещи със хора с увреждания са най-чести в болницата, когато сме на рехабилитация. Всеки път като видя някое малко или по-голямо дете, което е в количка или едва влачи крачетата ми се свива сърцето. И всеки път се питам с какво го е заслужило горкото. Тези дечица обикновено преминават бързо, защото рехабилитаторките ги носят или бутат в количката. Но винаги гледам да не изразявам съчувствие в погледа си. В смисъл усмихвам се, дечицата обикновено отвръщат със същото. Тъй като Теди е много контактен винаги отива и нещо ги закача, дава ръка за здрасти, усмихва се, говори им нещо. Гледам винаги когато можем да им помогнем в придвижването - да задържим вратата, да отворим асансьора. Много дребни неща. Но все пак надявам се помагаме.
Иначе когато срещаме по улиците хора с увреждания, Теди-то не се заглежда още.  Но винаги гледам да постъпваме както и в болницата - усмихваме се, говорим си. Даваме път, обяснявам на глас как ето сега и на баткото/каката ще помогнат, както са помогнали и на нас, защото и той е тръгнал на разходка като нас. Старая се максимално да не показвам притеснение (каквото и не чувствам) като общуваме с "различни" хора. В крайна сметка всички сме еднакви - човеци. Вътрешно естествено ми става тъжно, особено за децата. Но Господ дава и разполага.
Сега в болницата се засичаме с едно детенце, по-голямо с неподвижна лява ръчичка. Но когато отидем Теди винаги тича първо при него, правят разни лудории на етажа докато ги вземат за гимнастика, то се хвали, че не плаче вътре, защото е голям. Лафим, както се казва. И никога не бих си дръпнала детето да не играе с такова дете.
Има и едно момченце, което май в болницата стои, пак сме в един час сега, толкова мил поглед има, но все преминава бързо с рехабилитаторката и за съжаление, май не разбира околния свят. Има и едно момиченце с което като си говорихме онзи ден, се похвали - бяха толкова горди всички в болницата, че вече ходи само, без страх. Е, да влачи си едното краче, но какво -  то е дете, иска да играе, иска обич. Не е по-различно от моето.
Вече стана много дълго.
Само мога да кажа от личен опит с Теди-то, че най ме дразни като питат, колко е голям (аз това го писах и в друга тема), после веднага питат ходи ли. Или ако видят, че не ходи сам, се започва : "Ама те нали децата на годинка,най-много година и малко прохождали, тъй, тъй. " Е, да ме извиняват ама не ми се обяснява на всеки. В един момент даже бях казала на нашите като питат колко е голям да казват, че е на година и половина, вместо да обясняват, че е на година и девет, десет, единайсет месеца. Сега вече е много по-стабилен, прави по 15-20 крачки. И обясненията ми се свеждат само до "Още го е страх", но защо хората се чувстват длъжни винаги да изразят съчувствие, вместо например съпричастност, или дето се вика по-добре нищо.
Прегръщам ви всички, като беше написала и Искрица по-горе - вие сте ми като семейство. И от както ви намерих определено споделям максимата, която прочетох в подписа на една мама (да ме извини, че я цитирам анонимно, но пуста памет) - Господ праща изпитания на силните, защото знае, че могат да ги понесат и преодолеят.
Целувам ви.

И лека нощ.

Знаете ли,ще поставя въпроса от малко по-различен ъгъл: предразсъдъците на хората с увреждания и техните близки. Знам че ще ви прозвучи абсурдно, но не е така в действителност. Има много случаи в които определна общност е искала да привлече към себе си дете с увреждане, но неговите родители са реагирали остро и са попречили. Това е много характерна за детската градина и училището ситуация. Знаете ли че откакто се въведе интегриранот обучение, съм свидетел на десетки такива случаи. На родителите, е, с основание, все им се струва, че детето им без тях няма да може да си намери приятели и среда, че е безпомощно ако мама не го е взела под крилото , дори и в час заедно с децата от класа. Даже имаше следния случай тази година: дете с ДЦП /детска церебрална парализа/, което тръгна в 1 клас в масово училище; майка му стоеше до него всеки час, без да го оставя никога само /а то можеше да седи само на стола и да си движи пръстите, т.е. да рисува и пише,макар и трудно/. В началото децата общуваха с него, по-скоро направиха опити, но майката беше винаги там и винаги се намесваше в общуването, което започна да прибича на общуване все едно с учителката, а не бива да е такова когато е между деца. Когато майката видя,че има отдръпване, запчна едва ли не насила да кара децата да общуват с нейното дете, а те естествено се отдръпнаха още повече. Това обтегна отношенията й с учителката, защото започна да я обвинява,че тя настройва децата срещу нейното. Накрая другите деца започнаха да се оплакват на родителите си,че майката ги тормози и стана тя каквато стана! Тя премести детето си в друго училище, то ще е във 2 клас тази година, но е неспособна да приеме, че в основата на проблема е нейната хиперпротекция над детето. Предразсъдъците й, че хората ВИНАГИ се държат зле с  тези,които имат увреждане, й пречат да помогне истински на детето си.

Здравейте!Дъщеричката ми,да чукам на дърво,засега е здравичко бебе.Само че искам да се изкажа по темата,защото за жалост,имам горчив опит.Преди 2 год.загубихме детенцето си-момченце на 2г.9м.-от левкемия.Беше ми омръзнало да обяснявам на случайни хора в магазина,автобуса,поликлиниката или на улицата,ако щете,защо детенцето е без коса.Като отговорех все пак ,че е в резултат от лечение на химиотерапия,се сблъсквах с онова тъй дразнещо ме съчувствие.Много мразех хора,които не ме познават,не са запознати с проблема ни в дълбочина,да се вайкат,ахкат и пъшкат
Така че напълно ви разбирам.И знам,че предразсъдъците ще ги има вечно.Не обръщайте внимание,борете се за децата си.Искрено ви желая всичко най-хубаво!

Логопед Зара е много права, родителите също носят предразсъдъци.
На 10 год. ме оперираха от луксация - доста късно открита, лежах 2 мес. в гипс и после още без гипс. После лекарите казаха, че мога да се движа нормално, е, добре е да не играя физическо, защото няма да успявам да покривам нормите, а също и да внимавам да не пълнея, за да не се товари крака. Е, майка ми всячески забраняваше всякакви игри с деца (да не ме блъснат), следваха драми относно ходенето на бригадите (където не сме се толкоз претоварили физически, а по-скоро преяждахме грозде...) И все следваше едно мърморене "ти, с тоя крак, трябва да внимаваш..."
Адски е досадно и отвратително, най-вече, защото аз не съм се чувствала "повредена", а и все оставах с усещането, че съм изпуснала купона на екскурзии, състезания, бригади и тн. места, където ходеха останалите.
Сега, когато моето детенце си има проблем, се старая да се държа, все едно с нищо не е различен... И когато го глезя, и когато му се карам...
Не зная дали успявам
А от околните ме дразни май както едната крайност (че му има нещо на детето), както и другата крайност - "е, голяма работа, че не говори, виж как хубаво търкаля бутилката" (при все че търкалянето на неща при него е стереотипно движение и не е хубаво) и не знам има ли му "нещо" или "му няма нищо", но е още много назад от връстниците си...

Вижте,абсурдно е да се си мислим ,че на детето "му няма нищо", при положение че не е така. Въпросът обаче не е в това да се правим че не забелязваме "нещото", а в това да си променим нагласите-това,че му "има нещо" ,не го прави автоматично непълноценен човек, още по-малко -непълноценна личност. Както всеки друг, то е достойно за уважение, има право на мнение, има право да си избира приятелите, да се занимава с каквото му е интересно, да направи своите  грешки в живота, както и да ги поправи, да се влюби, да стане родител, да се погрижи за някой, подкрепяйки го и т.н., и т.н., и т.н. Така че не трябва да се гледа като на благоволение от страна на друг човек, който е обърнал внимание на този с увреждане. Това не е благоволение, това е равностойно общуване. Това трябва да разберем най-накрая-стига сме поставяли ние самите децата си в неравностойно положение! Това че има трудности да се движи, да говори, да чува, да вижда и т.н., не го превръща АВТОМАТИЧНО във втора категория, превръщаме го ние!

Здравейте приятели..Пиша в тая тема, за да ви разкажа как станах малко по-добра, когато лично се сблъсках с болката и отчаянието и как разширих мирогледа си по същата тази причина. Искам и да ви разкажа за предрасъдъците от едно друго естество и от една малко по-различна гледна точка, когато бях малко момиченце, което нямаше татко, т.е. имаше,но той не се прибираше вечер, не играеше с него, не го питаше дали има нужда от нещо, не го галеше.И децата ме питаха къде е моя татко, а аз си измислях дълги истотии за това как той пътува в чужбина и все в далечни страни, затова винаги го няма у дома, затова децата не го познават.Истината е ,че моя баща беше непоправим женкар и се сваляше с всяка навита жена от квартала, а след време си намери по-сериозна любовница и вече 20 години не съм го виждала. Много съм страдала, много съм плакала, но пораснах и сега съм вече мама.
Когато детето ми беше на няколко месеца разбрах, че има по-различен и по-труден свят от това, което виждах в градинките. Разбрах колко много мъка има, колко самотни майки и дечица се борят за това, което много други приемат за даденост. Попадайки с моя син в клиниката по ДЦП, започнах да гледам на света с други очи и станах малко по-добра. Замислих се колко мъка има по света и колко надежда. За щастие моя малък син не ходи вече на рехабилитация там, но след тези 7 месеца никога няма да съм същата. Знам какво е борба, какво е болка, надежда,отчаяние. Много искам да мога да помагам с усмивката на моето дете на мамите на деца, които минават по нашия труден път. Уча сина си, който сега е на 2 год и 4 месеца, да приема всички деца за свои приятелчета. От времето, което прекарахме в болницата, ми останаха няколко много ценни приятелства. Когато се видим,Бобчо гушка и цунка всички тези приятелчета и толкова малък, им помага като им дава ръчичка за подкрепа или дели с тях играчката си. А аз..Ами аз както вече написах, съм просто по-добра.И се опитвам да преборя предрасъдъците в хората около мен с това, което е в мен.

права си 100%

това, все едно аз съм го писала...от тогава имам една мъка в душата си, която не зная дали някога ще изчезне...истината е, че човек докато не го изпита на свой гръб, никога не може да разбере за какво става въпрос...колкото и да е добронамерен...затова гледам да не съдя твърде строго понякога нетактичните прояви на околните

мисля си, че може предаването да се раздели  условно на 2 части - предразсъдъците към децата с увреждания/освен всичко друго, си мисля, че тук може да влязат и проблемите с намиране на детска градина/
и предразсъдъците на самите родители

Предразсъдъци конкретно към моето дете все още не са проявявани чак толкова много. Той засега ходи в ясла, където дечицата са малки и не разбират, че той с нещо е различен от тях,  а персоналът има опит и се държат съвсем нормално. Близките ни много се радват на успехите на Йоан, но като че ли не искат да се задълбочат в същината на проблема. Не разпитват каква точно е физиологическата причина за глухотата, как му помагат аппаратите, как ще му помогне импланта. Питат само генерални неща - ще чува ли и кога? Сякаш ако научат нещо повече ще разберат, че не всичко е цветя и рози и че е нужен огромен труд и търпение и че животът ни ще е различен от този на повечето хора, и това явно ги плаши. Затова има някаква невидима разделителна линия, която не може току-тъй да бъде прекрачена. Изглежда, че хората (независимо дали близки или - не) не искат да знаят какво им е на децата с увреждания. Те не искат да чуят, че това е нещо, което се случва и че може да се случи и на тях. Мислят, че колкото по-малко знаят, толкова по-далеч е този проблем от тях. Струва ми се, че това е отношението на болшинството хора. Има и такива, които изпитват освен радост, че това ги е подминало, и злоба, че изобщо го има, че го виждат и дори могат да го пипнат, не могат да приемат, че такива неща се случват и че би могло да се случат дори и на тях. Те ще си дръпнат детето да не играе с вашето, което не може да ходи или да говори, не защото е заразно, а защото не искат да приемат факта, че го има. После ще си тръгнат към дома и ще побързат да го забравят - и ще успеят... до следващия път.
И някак естествено се получава родителите да изградят предразсъдъци към повечето хора, защото е трудно да повярваш, че сред всички онези, които се ужасяват от мисълта за дете с увреждане, има и такива, за които тези деца са като всички останали. И само, който е родител на такова дете, знае това със сигурност. Предполагам винаги ще има миг при срещата ни с нови хора, в който ще се чудя как ли ще реагира на моето дете. Моля се този миг да става все по-кратък.

Аз когато видя човек в количка на улицата винаги се усмихвам и мислено поздравявам този човек. От 3 дни мисля как да се изкажа, а сега не ми идват думите... Бях на едно обучение, където играх в "малцинството" и трябваше да се интегрираме в "голямата група" и да преодолеем предразсъдъците им. Това никога не е лесно и си мисля, че инвалидите са в подобно положение. Колкото по-често те имат кураж, смелост и желание за борба и интеграция, толкова лесно ще се преодолеят предразсъдъците. При нас има едно заведение, в което  се правят детски рождени дни и аз често виждам едно момченце в количка да присъства. Сигурна съм, че децата около него ще имат по-нормално разбиране за хората в колички.

Здравейте милички,
Слушам ви в момента
Справяте се страхотно- липсвате ми и се надявам и моето първо предаване да върви така гладко 
ето моето мнение за предразсъдъците- говорих с моя близка точно за това как по- старото поколение се опитват да скрият болното дете и не подозират какви щети нанася това на детето
В Момента съм в Курорт Албена- видях няколко групи с младежи Българи с ментални увреждания, които се движеха в една щастлива група и под грижата на много внимателни хора- има надежда

.....ами...мина предаването
кажете сега как беше и не би бийте много:)))

Искам и писмено да изкажа възмущенито си от Нина, която скри, че е професионален водещ:))) 

да се оправдая - не съм професионален водещ, благодаря за комплимента, но все пак има мами, които работят това, те да кажат къде бъркаме

Тъкмо бях седнала да напиша!

Браво, момичета! Браво, nnnnina!
Всичко беше абсолютно професионално, нямаше и един гаф (или поне аз не забелязах). Разговорът беше съвсем смислен (не че съм си мислела, че няма да е) и вървеше гладко. За водещата - нямам думи! Nnnnina, ама наистина ли ти беше за първи път? Reza, и ти се държа хладнокръвно! Браво! Браво!   Че и музиката ми хареса (особено първата песен на Moloko, която без друго си ми е любима)!
Сега е моментът да се извиня, че не се включих по телефона, ама някак си се притесних  . Но някой от следващите пъти ще гледам да ми мине притеснението и да поговоря с вас в ефир.
Наистина, много ми хареса! Желая ви успех!  

П.С. Ама, наистина! Нали не си мислите, че ви ги говоря просто така, щото се познаваме!

Много съм впечатлена и доволна!
Браво на всички! 
Ето на това му се вика - "Речено-сторено!"
Като ви чух гласовете - чак не можах да повярвам от вълнение , а бях заседнала от 17 часа да слушам...май нещо не бях разбрала и изведнъж, точно си казвах - "...май оттече нещо тая работа - защо ги няма...?!?!?" и...започнааааа...
..."...всички хора са различни..."  "училище от родители за родители..." и т.н. и децата са супер готини с приказките за майките и професията-родител, а репликата: "А това копче за какво е?" - направо е върха!
 
Според мен се получи много добре, казаха се много и важни неща и ако е имало някакви грешки, то моето "невъоръжено"ухо  , не ги долови.
Хммм, Реза, права си за нннина -  тя затова е "логопед под прикритие" - защото всъщност е професионален радиоводещ, както и много други неща... 
Браво момичета, продължавайте все така и на добър час!     

хей, хей, хей
Не заблуждавайте хората моля, само театърът ми е наследство, с радиото се срещем за първи път, то се вижда - л-ках, мънках, ами-ках, въздишах и какво ли още не
ама обещавам да се постарая повече

ето и малко снимков материал:)
http://www.tamnev.com/radioo/radio.htm

мами, не ме бийте не можах да слушам първото предаване
нямаме кьораво радио вкъщи, а нета нещо се счупи, баш когато не трябва
да ни е честито предаването и да му върви по вода   
видях Хени на снимките и така се развълнувах...ние с нея се познаваме отдавна, но бяхме загубили връзка....някой може ли да ми прати някакви нейни координати на лични - майл, телефон, нещо...мерси:)

зрасти, нищо скоро ще го чуеш на запис, ние имаме копие:))
само да решим къде да го сложим, тожа ще го уточним с Реза

 а за Хени , пратих ти координати

супер! много ти благодаря, Нина