От хижата, т. е. почти от лифта има два маршрута - единият е по-стръмен, другият - по-лек и заобикалящ. Ние тръгнахме по по-стръмния - да сме вървяли 10-15 мин. до първото езеро. Трудно ми е да преценя, не съм поглеждала часовник, честно казано. Като тръгнахме, видях часа, и като се прибрахме в хижата - също. А и по пътя спирахме - детето държеше да види и пипне сняг през лятото, а освен това успя и да се изпързаля по потъмнялата от прах пряспа, та се и преобличахме...
Определено този път, който избрахме, беше доста по-труден, в сравнение с другия - по билото /по него се върнахме/. Но пък именно по по-трудния маршрут срещнахме човек, който насред планината продаваше...сладолед. Радост за деца и големи Пак оттам се минава покрай изворчето на Дънов - с неповторимия вкус на рилската вода.
Трудно ми е да преценя в километри пътя, който изминахме, за да видим пет от седемте езера, но едва ли е бил по-малко от 7-8-10 км. А в планината, казват, цифрата се умножава по две, заради пресечения терен. До последните две езера, най-горе в планината, се стига и най-трудно, а има и високи места, от които могат да се видят всичките седем - хора, които се връщаха оттам, разказваха, че гледката е много вълнуваща. Ние не посмяхме да подложим детето на такова изпитание, а и времето вече беше достатъчно напреднало - рискувахме да слизаме до хижата по мръкнало, затова си обещахме, че ще се изкачим дотам следващ път.
Като пристигнете на място, огледайте се и бързо ще се ориентирате за двата възможни варианта на маршрута, за които писах. Възможно е да има и други, които пък ние да не сме видели, затова бихте могли и да попитате стопаните на хижата - да ви упътят най-точно.