Та ... това е въпросът. Ясно, че проблеми има. Въпросът е - докога?
Ето за какво става дума: 8 годишна връзка, 6 години съвместен живот, 4 години брак, едно дете на 3 години и половина. Ние - малко преди 30 годишни, на пръв поглед имащи всичко - прекрасно дете, стабилни работи, добро финансово положение.
Много клизми за всичкото това време - сигурно за всяка ще трябва отделна тема, но най - общо: страх го беше да заживее с мен (изневери ми преди да го направи), решението за дете беше общо и внимателно планувано, но в един момент, вече свършили с правенето, се запита дали пък не му е рано ; проблеми, когато детето беше бебе (раздяла за 1 месец); проблеми, когато се върнах на работа, детето тръгна на ясла и беше ужас в здравословно отношение (обвинения колко безотговорна съм); проблеми миналата година по това време (аха да стане Раздялата, ама решихме да пробваме с екскурзия за двамата); сега от два месеца примерно - пак проблеми...
В момента сме фактически разделени (е, от три дни все още де ). Аз си събирам мислите. Той иска да се върне. Аз не знам. Чувствам се на дъното. Адски смачкано самочувствие - такава една, която си разболява детето по яслите, която после безотговорно го дава на майка си да го гледа (детето наистина имаше сериозни здравословни проблеми и забраниха посещението на ясла), която мисли за работата си повече, отколкото за него, която има наглостта да работи с много мъже, от които той ревнува (безпочвено, повярвайте!), която отказа да спази принципа "До всеки преуспял мъж стои (т.е. мълчи си и се усмихва) една добра жена", която не иска секс напоследък (и в много други отрязъци от време, но пък понякога е фурия)... Това ми е повтаряно вече години. И аз бях повярвала. Когато на последния Бъдни Вечер ми беше съобщено, че само да минат празниците и се изнася, аз реших да започна да го приемам. И взех да си търся "Убавото" - намерих поне по едно нещо, което би могло да бъде противоречие на упреците му. И в крайна сметка установих, че не съм толкова черна и лоша - нито като майка, нито като съпруга, нито като човек...
От три дни се питам какво искам. И не можах да реша, ама реших какво не искам. Не искам секс в момента, не искам обвиненията му, не искам изискванията му на "мъж на ниво", не искам детето ми да бъде свидетел и на други такива "празници" като изминалите коледни и новогодишни (то още е малко, ама мисля, че вече усеща), не искам да си "мерим" службите, позициите и заплатите, не искам да ми се подиграва за "извънкласните" дейности (за удоволствие се занимавам с музика) ... Дребнави неща, ще кажете, ама те си се трупат - дотам, че предпочитам да изгледам филма, вместо да го изслушам. Писнало ми е от разговори. И от скандали (макар че нашите скандали спокойно могат да минат за разговори). Уморено ми е - вече дори не отвръщам на злобливото питане сутрин за кой точно колега съм се направила такава хубава - просто гледам да си глътна кафето и да си запаля колата.
Зададох си въпросът обичам ли го. И си отговорих с "да, обаче не така, както бих искала и както смятам, че е редно". И после: защо го обичам. Не съм сигурна дали не е навик, чувство за общност - общо дете, общо СИО, общи приятели, познати, роди, за които сме толкова "сладки", "идеални", "успели" ...
А той от четири дни (т.е. четири дни преди да поискам тази раздяла) се държи неузнаваемо - добър, ухажващ, отговорен, дори се прибира всеки ден от работа вкъщи. Нещо, което в последните месеци (повтарящи месеците няколко месеца преди това) не му се е случвало ... Не знам дали има/е имало друга ... честно казано не знам и дали искам да знам ... От друга страна, самотните вечери (често и нощи), докато още "живеехме заедно", си ми харесваха, тези четири дни и досада изпитах ...
А от трета страна - детето, жилището (което нито сме изплатили, нито сме обзавели още), всякакви други имуществени истории ... толкова е гадно, толкова нечестно ще бъде спрямо него, пък може и наистина да ме обича, може и да се промени. Пък и всички други занимания тип "мама, татко и аз" - толкова ще ми липсват. Ето сега ме изяжда освен всичко друго и най - вече вината - аз съм си вкъщи (и неговото вкъщи), а той някъде другаде - имам ли право?
На себе си пък хич не вярвам, не знам.... Толкова е мъчително.
Не знам дали някой нещо разбра Имах нужда да се излея и да попитам - как да реша, по дяволите? Ако не е имало побои и явни изневери или обръщане на резби или каквото там, при което е ясно? Или това всъщност е брака? Докъде са разумните компромиси със себе си?
Предполагам, че и той има да каже подобни неща ... не търся вини и прочие, просто съм в дупка, от която сигурно има изход, но не знам кой е верният...
Може би трябваше да пусна темата в Самотни родители, ама ще пробвам тук първо ... Тия дни ще посетя и психолог, може би и брачен консултант ... Ама ми се ще да ви чуя и вас ... толкова пъти сте ми помагали