"Детство мое..."

Помня всичко, изброено от теб.
Най-много ми липсва безгрижието на детските години - някой друг да се грижи за мен, да няма нужда да работя, за да изкарвам пари за ежедневните разходи, да няма нужда да възпитавам деца...
С гняв, тъга и ярост ме изпълва именно това - че приказката рано или късно свършва, че животът всъщност не е детска игра, че доброто невинаги побеждава.

Да, все още мисля, че пазя много детски неща у себе си. И вярвам в чудеса, и се радвам на малките неща, и гледам наивно на проблемите. Но вече е някак много по-различно... Никога не може да бъде както преди.

Аз съм дете на 80-те...последните няколко набора с истинско детство.

Помня всичко това и още и още - вкусните плодове, вкусни зеленчуци, ходенето боса...Искам да се връщам отново там, в детството, но не мога. Вече нищо не ме свързва с него, дори и къщата, в която отраснах вече ни е по-скоро в тежест, отколкото за радост.

Обичах ваканциите при баба и дядо
Обичах морето през лятото
Мразех детската градина, защото трябваше да се спи там, а храната миришеше кошмарно.
Мразех манифестациите и официалните дни, когато трябваше да обличам пола и чорапогащник, и до днес не ги понасям.


Всяко поколение смята така за своето детство 
А какво ще е детството на твоите деца, зависи от теб.

И мен много неща ме връщат в детството - асоциации, спомени, аромати...
Най-бързо и силно ме връща там ароматът на цъфнали липи. Като бях дете, живеехме на тиха уличка с два реда липи, асфалтирана, къса уличка, от двете страни - два реда къщи с дворчета. Къщите - най-много двуетажни и дворовете не бяха големи. Цял ден бяхме на улицата. Щом се събудиш през лятото, плисваш две шепи вода на лицето, грабваш една филия с нещо намазана и бегом на улицата. Там по-ранобудните вече са разчертали асфалта - или дама, или игра на държави. Или скачане на въже, или игри с топка. А омайният аромат от липите е навсякъде около теб.
Коли почти не минава по уличката. Ако мине кола, й правим път, а после тичаме подир нея да си я заплюем, ако е червена, защото е на късмет. Или пък ако се случи номерът й да е с повтарящи се цифри - еее, голямо щастие, за който пръв я е видял - значи няма да го изпитват в този ден или пък някаква хубава изненада го чака.

Сега живея също в близост до липи. На нашата улица, не точно пред нас, но след близката пресечка нататък са засадени огромни липи и като цъфнат през юни и мигом се пренасям там, на тихата варненска уличка, с гуменки или сандалки, със шорти от шлиферен плат, а отзад на джобчето - еделвайс. Косата на две опашки с огромни панделки. В спомена си винаги съм на куц крак и в ръката с филия...

За една манифестация ни дадоха да държим гълъби. Когато минахме покрай трибуната, ги пуснахме да летят. На всички ръцете ни бяха одрискани.

С братовчедите ми сме лятото за седмица при баба /лека й пръст/. Ставаме, а тя тъкмо е приготвила мекиците в човена на печката на дърва. Супата й от пиле- научи ме да я ям с лимонтузу, а не с оцет.
Дядо ми даваше да си дърпам от цигарата му.
Обожавах да съм чавдарче и пионерче, до комсомолче не стигнах и много ме беше яд. Тъкмо бях научила клетвата и го отмениха. Обожавах манифестациите, нищо че не крачех в ритъм и все ме слагаха в по- скрита редичка.
Шоколада Кума Лиса в една зелена опаковка.
Копаенето и брането на царевица- прахоляк! Гроздобера- студ!
Момичешката ни банда с имена от " Седморката на Блейк", по- късно от " Синьо лято".
Хубаво детство имах.

Един много ярък спомен от моето детство.


Мен често ме владее магията на спомените, пак свързана със сега, зимата, новата година, топлината на печката с жив огън, снега, ама онзи, дълбокия до колене, лая на кучетата сутрин, в тишината. И най-вече спомена за дядо - едър, с широки ръце, топли и уютни, червендалест, с топчесто лице, блага усмивка и най-добрите, греещи очи. Не навечерието на старата година, колкото първият ден от новата бяха вълнуващи. Ставахме рано, още беше сумрак, дядо хранеше животните, наглеждаше дали се е оягнила някоя овца, после влизаше вътре и ме галеше по главата, аз дребна, намусена - дедо, миришеш ми на ягне.... Баба ни беше подготвила с малката ми сестричка. С домашно плетените пуловерчета, шапки, якета, ботушки, взели сме суровачките и тръгваме да сурвакаме. Навън студ, ясно, снега скърца. Комините навсякъде пушат, току изблее овца.  Дедо, дедо, да влезем и у баба Стоянка! че влезнеме, деденце, влазай. Дедо, а у баба Верка....И така докато не обиколим цялата махала, не получим цялата обич на старци и по-млади, пакетчетата с бонбони лакта, шоколади, портокал, тук-таме банан за разкош, орехчета и някоя друга пара, а дедо у всяка къща се чукне за Наздраве! и като се приберем - той още по-червен, още по-весел, с още по-блестящи очи, а сърцето му, сърцето му - пее! Обичам го, някак си съм си забранила да тъгувам за него и да плача. А и сега ми се плаче и очите ми са пълни като ви споделям тия толкова мили за мен мигове и не знам за дедо ли плача или от щастие, че имам тези спомени.

Ох,бе,Нино  Теб,незнам,ама мен-просълзи.

Хубаво детство имах- цяло лято на село, до морето. Чаках братовчедите ми от чужбина, за по 20 дена идваха всяко лято-подаръци,плаж,цирк,вечеринки,игра на народна топка и "да бий,да бий", люпене на семки в двора на училището:hug: Сега не съм ги виждала от почти 20 години (братовчедите)

Всъщност сега пак прекарвам доста време през лятото на същото това село със сина ми, който играе с децата на тогавашните ми другарки в игрите  .Хубаво е!

Спомням си игрите навън. По цели дни, лятото и до късна вечер, кръстосвахме махалата, ходихме до други махали, потъвахме предпазливо в парка, защото майките ни бяха казали да не играем там. Бяхме свободни като вятъра. Бяхме истински изследователи, имахме истински приятелства. Понякога ни беше скучно и седяхме по балконите да наблюдаваме дали някой най-после ще излезе. Звъняхме по вратите на хората без да се притесняваме, че някой спи следобед. Никога не оставахме сами вкъщи, защото ходихме при съседите докато нашите се върнат от работа. Ако не разбирахме задачите по математика, пак тръгвахме из входа да търсим помощ. Спомням си детството с усещането на свобода и с усещането, че никога не сме сами. Пълно щастие.

Точно тези разкази чаках...
Много е хубаво, много...
Четеш и се връщаш назад и откриваш и свои спомени в чуждите...

Летните детски спомени от село, ще ги пренеса тук, много хубава тема 

 Мисля, че ако доживея старини, ще ги прекарам в къщата в Троянския Балкан. Толкова много ми е мил, че няма докъде. Просто няма. Изкарвах си там чудни лета, ходех още мъничка. Вуйчо ме водеше с големите по планината, по пещери, по връх Васильов. На Козя стена сме се качвали. В селото на мама има минерални бани, курорт и от селото по пътя до курорта са два километра. Всяко лято, всяка божа вечер по няколко пъти ходехме пеша до курорта и обратно, а по пътя - борова и широколистна гора. А въздуха чист и хладен. Небето най-звездно на света, а светулките най-нагъсто. Къпехме се в реката с една вода от една сонда. Около реката гора, а ние голи и се къпем, като самодиви. Там имахме и една пейка, под една липа. И като цъфне тая ми ти липа......омайна, сладка. И там първата целувка беше, с първата любов, до забрава! Сърцето ми хвърчи от любов и току се сетя да го укротя. Там имаше и лятно кино. Ходехме да гледаме филми. Кога гледаме, кога се гледаме.
И приятелите, и безбройните забави, после в края на лятото тъгата и надеждата за нови срещи. Безбройните и дъъъълги писма. Чакани с много трепет.
Ужасно хубави години. Обичам и Орешака и Черни осъм, и Троян.
Баба беше страшна жена - буйна, щура, колоритна. Дядо зевзек, и сега си е такъв.
Сега пак ходя често, водя децата и им харесва много. А аз се разхождам сама и се губя в друг свят.

Не съм сантиментален човек и не изпитвам никаква носталгия по минали преживявания и случки  
Детство като детство  

Хм, имахме липа в двора - голяма, стара.Излизаш на терасата и те лъхва онзи неповторим аромат. Правиш още няколко крачки и си в короната на старата череша, която някакси беше успяла да се възкачи върху покрива на гаража. В услуга на мен и брат ми, разбира се - как иначе да седим по цял следобед в клоните ѝ, омазани до ушите в черешов сок. Просто пристъпяш и си на дървото.
Отсреща покрай прашната улица са старите орехи - още са там, сигурно ме помнят. И как няма - колко пъти си пуках главата /иначе дървена  / в опит да се превъртам на клоните им. Много пъти бе, и не спирах.
А, и житата зад орехите - просторни, зелени - само за скачане в тях и тайни тунели за криене. 1,2,3,4,5 .....Ей сега ще ви намеря - и все не успявах -  необятно поле, къде да ги търсиш всички, едните в царевичака се подхилкват, други залегнали в младото жито. Но един вик от нечия майка, дошла до края на улицата да си прибере закъснелия разбойник и да видиш как отвсякъде като мравки изпълзявахме всички. Нищо, утре пак ще играем, нали?
И да знаете все ви повтарям - не ловете светулките - умират, радвайте им се така. Ей, не ме чуваха, значи. И тичаха в тъмното подир тях и ги събираха на земята - а горките фенерчета бавно угасваха. Аз не участвах, само се карах отстрани. Предпочитах да се покатеря някъде, да си търся някое ново скривалище.
Сутрин ме будеше глъчката на дядовците - събираха козите и един тръгваше с тях на паша  - и все не се бяха разбрали кой е точно на ред днес.
Та такива ми ти работи. Спомени много, всяко камъче ми е спомен. Всичко е същото - и полето, и орехите, и Родопите - там са, зад житото, в далечината, но все пак на хвърлей от мен. Само аз не съм същата, но ще се върна.