За повтарянето на семейния модел

Трудно е и не знам дали е възможно да се избегне напълно. В някои случаи несъзнателно повтаряме неща, които се стремим да избегнем или заприличваме на родителите си. Вероятно самонадблюдението, самоанализа и психотерапията биха помогнали.

Добре ще е да посетиш специалист - психолог или семеен терапевт, с който да обсъдите притесненията ти и да изкоментирате подходяща стратегия за справяне с този проблем. Ако не можеш да си го позволиш, потърси подходяща литература, обърни много голямо внимание на емоционалния си свят и инвестирай време в опознаване на вътрешните ти мотиви и стратегии при вземане на решения. Това няма да стане за една нощ, месец или година. Нужна е доста работа. Права си, че несъзнавано следваме модела на поведение на родителите си и копираме техните семейни отношения във връзките си/семейството си. Но подобно копиране може да не е най-доброто за теб като личност, въпреки че е най-лесното.
Би могла да излезеш от това емоционално блато с целенасочени услилия и работа върху себе си. А не със писане по форуми /макар че тук ще получиш много съвети и стратегии за справяне със ситуацията/.
Лично за себе си мога да кажа, че семейството ми е съвсем различно от това на родителите ми. Целенасочено съм търсила съпруг, който да НЕ е типажа на баща ми. Както и аз полагам старания да съм себе си, вместо да копирам модела на поведение на майка си. Аз също обичам, уважавам и разбирам родителите си и семейството, което са успели да създадат, но съм преценила, че имам нужда от съвсем различно разпределение на ролите в собственото ми семейство.

Дори и да приложиш същия модел, то хората са различни, обстоятелствата са различни, много неща са различни.

От една страна го повтарям, като стабилно семейство с две деца /даже се повтарят като ред и пол/.
От друга страна - гледам да избегна лошите страни.

Има изследване някъде, че много често повтаряме модела на родителите си - т.е. децата от непълни семейства създават пак подобни модели. Ще го потърся.

Не. При моите родители моделът е патриархален, вкъщи сме равнопоставени. А това стои в основата на всичко.

За съжаление досега не съм видяла някой да избяга от семейния модел.
Даже е депресиращо, но е истина.
Един 25 години беше пълната му противоположност и после на близо 50 се завърна с гръм и трясък към модела на родителите си.
Потърси специалист и успех.

Като дете на разведени родители и аз желая нещо повече за моето собствено семейство.
Ходила съм на психотерапия, била съм и на групова терапия, купувам и чета доста литература по темата за да опозная Себе си, родителите си и техните мотиви. Моят мъж е частично копие на баща ми, отговорен е на 100% за разлика от моят баща обаче. От толкова групови терапии се научих да наблюдавам другите и първата им среща бе наистина доста впечатляваща. Но ако аз се опитвам да се измъкна от модела на семейство, програмиран в главата ми, то все повече забелязвам, че ме втъкават в чуждия модел ( моделът на семейство на моя партньор). Е да, ама не - аз имам мои разбирания, в контраст с тези хора. Не казвам, че са по-добри, просто по-различни разбирания за живота. Зад ширината на които разбирания естествено стоят моите разделени родители. Моят партньор не ме отказа от терапията, но не пожела да се включи. За двойка е повече от задължително, защото ако аз прерязах пъпната връв с родителите, то той още има какво да направи в тази насока. В България здравословно действащите родители набор 1940-50 са единици. Децата до гроб са деца, просто не ни дават да пораснат. Не приемат, че самите ние имаме деца и наше пространство. Действат с манипулации подмолно, внушаване на вина и прочие. Но най-голямото престъпление към нас е че са ни възпитали послушни и примерни, смачкани вътрешно до неузнаваемост, която смачканост избива в болести, агресия и депресия.....Завършвам с един цитат на Достоевски по памет - Ако победите себе си, то ще победите целият свят....
Дерзайте! Защото и аз дерзая!

Не мисля че децата повтарят семейния модел.Поне не всички де.Все пак разни хора,разни идеали Аз лично съм на светлинни години от моите родители и семейството което имахме.Моя съпруг и сестра му също коренно се различават от модела на техните родители.Имам още куп подобни примери край мен...За да се избегне нежелания модел не мисля че е нужна психотерапия.Чак такава крайност пък...  

След като времената са коренно различни, не може да повториш модела на родителите си 

Повтарянето на семейния модел е нещо съвсем естествено според мен. Но не е неизбежно, ако човек положи усилия в тази посока. Просто трябва да отделиш време, да помислиш кое ти харесва и кое - не, какви са причините за нещата, които не харесваш и какво трябва да направиш, за да ги избегнеш. И след това да полагаш усилия, за да не правиш същите грешки. Усилията понякога са повече, понякога по-малко, зависи от грешките. Но непоправими грешки няма. При всички положения обаче това е активен процес, не става от само себе си.
Лично аз като се гледам повтарям 1:1 модела на моето семейство, като съчетавам някои черти на баща ми и някои на майка ми. Което вероятно е съвсем нормално. Но в моя случай това не е лошо и не се боря срещу него. Срещу модела в семейството на мъжа ми обаче съм се борила много, кога успешно, кога не толкова. С всеки вреден навик трябва да се бориш поотделно. Примерно беше научен да излиза от къщи без да се обади, което ме побъркваше. У тях всеки яде когато му скимне и няма такова нещо като семейна вечеря. Преборихме се.
С всичко можеш да се пребориш, ако знаеш точно с какво се бориш.

родителите ми са разведени. майка ми е сама като куче. не желае да ми е подкрепа, но за сметка на това постоянно ме поучава. със драми ме върна от чужбина и настояваше да се омъжа. послушах я, в последствие започна - развеждай се.
свекърите ми са заедно само за пред хората. иначе не могат да се траят буквално. свекърва ми не иска да ходи никъде с мъжа си,нито да говори с него - за сметка на това търси компанията на сина си и моята, което пък мен ме вбесява защото не ми е приятно да общувам с нея и го правя по задължение.
Ето ги двата примера, които аз лично ще се старая да не повтарям в моя живот.

Ето това много искам да избегна - да сме семейство колкото за пред хората. И баба ми, и майка ми са така - живеят заедно, а почти не могат да се понасят.
За съжаление, го виждам и при много приятелски семейства.

Темата е за лошият модел, който авторката иска да избегне, а не за добрия.

Психотерапията не е крайност. Тя е нещо напълно нормално. При нас обаче се схваща за крайност. Доста ограничено мислене.




divata kalinka много хубаво е обяснила. Личи си, че е чела по въпроса, а не приказва празни приказки.

Naddya, времето и строят нямат нищо общо в семейните отношения.Някои жени продължават да са мачкани, а децата да порастват в строго патриархален модел, където жената е едно нищо.



Моето мнение-кратко- може да се избегне модела, но трябва много труд и от двамата партньори, както и желание. Много често възприемаме нашето семейство и отношенията в тях като нормални отношения в едно семейство, което е изначално грешно, защото има много модели и не винаги нашият е най-ефикасен.